Проф. Венцеслав Николов - за парите в изкуството

 Публикуваме статия на проф. Венцеслав Николов, която бе написана за списание "Християнство и култура" преди 10 години. Оригиналното име на текста е "Гулдени, дукати и лев балкански". Той е включен в книгата на проф. Николов "Пътека от звуци".

Казват: „Банковите директори си говорят за музика, а музикантите за пари”. Авторът обича музиката и сигурно може да разкаже много интересни неща за нея, но за съжаление не е банкер, а музикант. А в нашите географски ширини се смята, че е под достойнството на хората на изкуството да се занимават с темата пари, обществото пази своите най-видни творци, като ги държи встрани от грубата меркантилност. За да не изостава все пак от европейските си колеги и поне теоретично да се запознае с материята, той насочва интереса си към друго време и място.

Сигурно образованият читател не само е чувал за Бах, Моцарт, Бетховен, но и сам има какво да каже за тях. Няма как да не знае за Одата на радостта, която скоро ще стане и наш химн. Даже сигурно може да изтананика прочутото: татата-та-а-а, татата-та-а-а... т.е. темата на Петата симфония на Бетховен... Но пък едва ли му е известно колко и в какви пари е получавал прочутият композитор за своите шедьоври.

Знае се, че издателите са плащали на Шуман по 300–400 талера, а 30 години по-късно Йоханес Брамс, на върха на славата си, взема вече по няколко хиляди за една симфония. Което, разбира се, не означава, че неговите опуси са десет пъти по-хубави от тези на Шуман. Няма как да намерим паричен еквивалент на истинската стойност на едно художествено произведение, сумите, които се заплащат на авторите при създаването им, са функция на пазарните отношения – търсене и предлагане. В някакъв смисъл са и самооценка на обществото – на какво ниво на развитие се намирa.

1.

Каква е нашата представа за далечния ХVI век? Живот без удобства, бавно, тъмно... Но ако се замислим – какво количество вечни произведения на изкуството са създадени на тогавашното осветление със свещи! Дейността на техните автори е била функция от интересите на обществото. Мисленето и идеите на големите умове на столетието вероятно са били важни за съвременниците им. По това как са били посрещани и хонорувани постиженията на видни музиканти, художници, философи, можем да съдим за зрелостта на хората на века.

Знаем ли например колко пари е получавал Бах, когато е гастролирал в църквата на някой съседен град? И колко мляко и яйца, масло или свещи е можел да купи с тези пари за многобройното си семейство? XVIII век, за който ще стане дума в следващите редове, е характерен с изобилието на валути, всички конвертируеми, тъй като говорим за времето преди книжните пари. Т.е. за златни, сребърни и медни монети, стойността на които е в съдържащият се в тях благороден метал.

От табличката, която следва, можем да пресметнем стойността на гулдените, талерите и луидорите към еврото – сегашната европейска валута, а оттам и към българския лев:

1 пфениг – най-малката единица (Е 0,25)

1 грош = 12 пфенига (Е 3,00)

1 гулден = 21 гроша (Е 63,00)

1 талер = 24 гроша (Е 72,00)

1 дукат = 3 талера(Е 198,00 или Е 216,00)

1 луидор = 5 талера (Е 360,00)

За съвременния човек, свикнал с жонглирането с големи суми и постоянното им обезценяване, е трудно да си представи: преди индустриалната епоха и книжните пари практически няма инфлация. Така че цените, които ще проследим по-долу, са оставали стабилни за продължителни периоди от време.

Цени на продукти в Германия през XVIII век

5 пфенига (Е=1,25) – 1 кана мляко, около 1 литър (1725)

6 пфенига (Е=1,50) – 1 кана бира (1699)

3 гроша и 2 пфенига (Е=9,50) – 1 кана обикновено вино

6 гроша (Е=18) – 1 кана по-добро вино

3 гроша и 3 пфенига (Е=9,75) – 15 яйца; 1 яйце = Е 0,65 (1762)

4 гроша и 9 пфенига (Е=14,25) – 1 бъчвичка масло (около 4 кг)

1 грош и 2 пфенига (Е=3,50) – ½ кг телешко месо (1699)

1 грош и 3 пфенига (Е=3,75) – ½ кг говеждо или свинско месо (1699)

21 гроша и 6 пфенига (Е=64,50) – около100 кг ръж или пшеница

10 гроша (Е=30) – ½ кг восъчни свещи (1726)

16 гроша (Е=48) – един чифт обикновени обувки (1726)

20 гроша и 8 пфенига (Е=62) – един топ

(480 листа) обикновена хартия (1725)

1 талер 2 гроша и 5 пфенига (Е=79,25) – един топ луксозна хартия (1725)

Разбира се, за да харчиш, трябва първо да получаваш. Нека да разгледаме внимателно следващите редове, за да се ориентираме за стандарта на живот в тогавашна Германия:

Надници

6 пфенига (Е=1,50) – надница на едно младо момиче – домашна прислужничка (1700)

1 гроша и 6 пфенига (Е=4,50) – надница на една по-възрастна домашна прислужничка (1699)

6 гроша (Е=18) – надница за изкопаване на гроб (1700-08)

7-8 гроша (Е=21-24) – надница на дърводелец. 7 гроша през зимата, 8 гроша през лятото (1725)

50 талера (Е=3600) – годишен доход на бръснар (1722–29)

175 талера (Е=12 600) – годишен доход на свещеник (1722–29)

Дали цитираният по-горе бръснар е бил „стилист”, или просто е сапунисвал и бръснел съгражданите си, историята мълчи. Но ако сравним неговите 50 талера с 50-те гулдена годишен доход на Бах като органист в Арнщат... да, едва ли светът много се е променил. (Как беше Славейковото: „Дей то да си гуйдар, дей то да си даскал...”.) И все пак... Нека не прибързваме с изводите. Защото като капелмайстор в Кьотен през следващите години, наред с хубавите условия за работа, плод на които е почти цялото му инструментално творчество, Бах получава вече респектиращите 400 талера. И заплатата на Ана Магдалена – втората му жена, и другите приходи от композиране, концертите, учениците...

Можем приблизително да пресметнем доходите на многодетното семейство на Йохан Себастиан:

Възнаграждения, хонорари, такси

50 гулдена (Е=3150) – годишен доход на Й. С. Бах като органист в Арнщат (1703–07)

400 талера (Е=28 800) – годишен доход на Й. С. Бах като капелмайстор в Кьотен (1717–23)

300 талера (Е=21 600) – годишен доход на Ана Магдалена Бах като певица при Двора в Кьотен

100 талера (Е=7200) – годишна такса за частни уроци, заедно с пълен пансион

50 талера (Е=3 600) – хонорар за една кантата

12 талера (Е=864) – хонорар за един концерт в църква (1713 и1717)

6 талера (Е=432) – хонорар за частен урок по пиано на благородник (1747)

1 талер (Е=72) – такса за сватба или погребение

16 гроша (Е=48) – дневни

1 талер и 8 гроша (Е=96) – месечен наем за чембало

Йохан Себастиан беден, онеправдан, почти слуга? Хайде де! Музикант с неговата огромна дарба и работоспособност...

Да си представим как няколко години по-късно протича денят на кантора на трите големи църкви в Лайпциг: подготвя изпълнението на поредната кантата, композира, свири всеки ден на служба в църквата. Като един от най-блестящите органисти на времето, често е викан за експертиза. Разбира се, изнася концерти, преподава, пътува...

За времето си Бах живее даже твърде добре. Със заплатата и допълнителните приходи (сега бихме казали хонорари) не само отглежда многото си деца, но успява да им даде и завидно образование. Когато умира на 65-годишна възраст, повечето са настанени на работа като музиканти. Някои от тях, като Филип Емануел, Йохан Кристиан, Вилхелм Фридеман… са сред водещите композитори на века. И в това отношение, като глава на голямо семейство, животът му може да служи за пример.

Списъкът на инструментите, които е притежавал Й. С. Бах, говори за едно добро благосъстояние. След смъртта му според обичая на времето те са предложени на търг:

Оценка на инструментите на Й. С. Бах

115 талера (Е=8280) – фортепиано

80 талера (Е=5760) – чембало

50 талера (Е=3600) – по-голямо чембало

20 талера (Е=1440) – по-малко чембало

21 талера (Е=1512) – лютня

8 талера (Е=576) – цигулка от Якоб Щайнер

3 талера (Е=216) – спинет

2 талера (Е=144) – обикновена цигулка

Нека да завършим нашето пътуване в Германия с един поглед към академичния и музикален живот през ХVIII век. От него виждаме, че Йохан Себастиан не е изключение. С 400-те „почетни” талера на Лайбниц явно е можело спокойно да се живее. Същото се отнася за доходите на оркестрантите в по-големия град Дрезден и по-малкия Шверин. А сравнението между заплатата на чиновника и високата (или даже нормалната професорска) заплата може да накара читателя, наш съвременник, да промени мнението си за ролята и значимостта на двете съсловия през последните 300 години.

Заплати на професори и музиканти, разходи на студенти

160 талера (Е=11 520) – годишна заплата на чиновник в кметството (1724)

400 талера (Е=28 800) – годишна заплата на известния учен Г. В. Лайбниц като библиотекар, по-скоро почетна длъжност (1703)

300 – 320 талера (Е=21 600 – 23 040) – годишен доход на оркестрант в Дрезден (1711–19)

200 талера (Е=14 400) – годишен доход на капелайстор и 150 талера (Е=10 800) – годишен доход на оркестрант (с пълен пансион в Шверин) (1701)

200 талера (Е=14 400) – хонорар за семинар на професор – 50 студента по 4 талера

(Е=288), Лайпциг (1703 )

200 талера (Е=14 400) – разноски за едногодишно следване в университета в Гисен – Германия (1703); 1 и1/2 талера седмично за храна (Е=108); наем – 8–10 талера (Е=576-720); дърва за отопление (около 3,1 m3) – 2 талера (Е=144)

800 талера (Е=57 600) – извънредно висока годишна заплата на професор по право (1703)

600 талера (Е=43 200) – нормална годишна заплата на професор по право (1703)

Следващата ни спирка е Виена през ХVIII и ХIХ век. Виена на Хайдн, Моцарт и Бетховен, на Шуберт и Брамс. Едва ли има друга столица, която може да се похвали с такава концентрация на гениалност на едно сравнително неголямо място. И сега, докато се разхождаме по улиците на този все още блестящ град, току ще открием на фасадата на малка, не особено забележима сграда: „Тук живя...”. И Моцарт, и Бетховен, за радост на сегашните туристически агенции, са сменяли през няколко месеца квартирите си, явно са можели да го правят.

Виена, гледка от Белведере. Художник: Бернардо Белото (1759-1760г.)

През първите виенски години Моцарт получава достатъчно пари от концерти и поръчки за композиции, за да живее сравнително охолно. Бетховен още с идването си във Виена и до края на живота си получава годишна издръжка от свои почитатели аристократи, „за да остане да живее в Австрия”. 2200 гулдена е сборът от първото изпълнение на Деветата симфония, от тях, след като се приспаднат разноските, взема 420 гулдена. Разбираемо е отчаянието на композитора, сумата е мизерна наистина, ако се сравни с 1800-те гулдена, които получава при един от предишните концерти.

Само Шуберт, единственият истински, роден виенчанин, е наистина беден, до края на краткия си живот живее при роднини и приятели. С неговата откровено мизерна годишна заплата от 80 гулдена като помощник-учител не може да си позволи 20-те гулдена месечен наем. За сравнение:

800 гулдена (Е 57 600) е годишната заплата на Йозеф Хайдн при фамилия Естерхази, както и на Антонио Салиери при императорския двор във Виена. Хайдн даже „излиза в пенсия” в края на дългогодишната си служба.

Към Волфганг Амадеус ще се върнем още веднъж. Нека засега хвърлим поглед към някои числа, които ще ни убедят, че и за Моцарт трудно може да се твърди

1000 гулдена (Е=63 000) – постъпленията след успеха на Академията (концерта) в Прага (19 януари 1787)

100 гулдена (Е=6300) – договор за написването на опера за Прага (януари 1787)

250 гулдена (Е=15 750) получава композиторът В. А. Моцарт, 100 гулдена либретистът Да Понте за постановката на „Дон Жуан” във Виена (май 1788)

1000 гулдена (Е=63 000) – наследството, което получава след смъртта на баща си (1787)

по 1000 гулдена (Е=63 000) – предложения за годишна издръжка от унгарски и холандски благородници, получени няколко дни след смъртта му (декември 1791).

През първите години на ХIХ век гулденът запазва своята стойност (=63,00 Е)

(1 гулден – във Виена наречен флорин = 20 гроша = 60 крайцера).

През 1811 г. с императорски декрет се появяват книжните пари и като следствие – инфлацията.

През 1814 – 100 гулдена в монети = 206 в книжни пари.

През 1815 – 100 гулдена в монети са вече = 458 в книжни пари.

500 000 000 гулдена (Е= 31 500 000 000 – астрономическа сума!) са разнос
200 (Е = 12 600) гулдена – хонорар от издателя за опус 1 – три клавирни триа

600 гулдена (Е= 37 800) годишна издръжка получава от княз Лихновски през първите си години във Виена (1792)

4000 гулдена (Е= 252 000) е годишната издръжка, обещана от негови почитатели, за да остане във Виена (1809). 3400 гулдена в книжни пари (= 1360 сребърни гулдена) остават от сумата през 1815 г.

45 крайцера (Е= 47,25) – цената на един екземпляр на неговото „Рондо и капричио за загубения грош” за пиано в магазина на А. Диабели във Виена (1828)

1800 (Е= 113 400) гулдена – хонорар от академия (концерт) във Виена.

420 гулдена (Е= 26 460) остават за автора при първото изпълнение на Девета симфония. Целият приход от концерта е 2200 гулдена

Наскоро авторът имаше възможност да поброди из Виена и донякъде случайно попадна в жилището, където Шуберт прекарва последните месеци от живота си. На стената е окачен списък на личните вещи, предложени за наддаване след смъртта на композитора през 1828 година: няколко ризи, листове нотна хартия, панталон… Всичко друго – книги, мебели, пианото – е собственост на семейството на неговия брат, при което той живее.

Известна е невероятната продуктивност на Шуберт. Той непрекъснато и навсякъде композира. И издателите охотно купуват неговите творби. За няколко песни получава 100 гулдена, т.е. сума, по-голяма от заплатата му. Вярно, че и цените във Виена не са ниски, особено за концерт и театър. А той често ходи на концерти, води даже свои приятели… например на предизвикалите фурор във Виена концерти на Паганини. Да не забравяме, че е млад, много млад – няма още 30 години.

80 гулдена (Е= 5040) – годишна заплата като помощник-учител

100 гулдена ( Е=6300) – хонорар, получен за сборник песни (1827)

60 гулдена (Е= 3780) хонорар, получен за четири импромптюта (1828)

Цени във Виена (1808)

45–60 крайцера (Е= 47,25–63) – една книга или нотно издание

2–4 гулдена (Е= 126–252) – билет за театър

5–10 гулдена (Е= 315–630) – извънредно високи цени за концертите на Паганини през пролетта на 1828 година

20–25 гулдена (Е= 1260–1575) – месечен наем

20 крайцера – (Е= 21 ) – ½ кг телешко месо

17 крайцера – (Е= 17,85 ) – ½ кг говеждо

14 крайцера – (Е= 14,70) – ½ кг говеждо или свинско месо

43 крайцера (Е= 45,15 ) – ½ кг восъчни свещи (1726)

8–10 крайцера (Е= 8,40–19,50 ) – 1,4 литър бира.

В началото на нашия разказ споменахме за твърде високите суми, които получава Йоханес Брамс в зенита на своята слава. В личния си живот твърде непретенциозен, без семейство и наследници, Брамс предоставя грижата за своя капитал на издателя си. (Характерен пример за характера на отношенията им: композиторът научава, че при неудачна игра на борсата капиталът му се е стопил. Виновникът естествено се притеснява, надява се да успее да възстанови сумите. „Не се безпокой, ще напиша нещо… Пак ще спечелим...”, великодушно махва с ръка композиторът, приличащ на патриарх с дългата си брада!)

Брамс е съвременник на движението за обединение и националния подем в Германия. От множеството княжества се създава държава, доминирана от Прусия. Въвежда се нова валута – марката (3 марки =1 талер). Вече не може да се говори за стабилни цени, книжните пари са донесли изкушенията на инфлацията.

400 талера (Е = 28 800) възнаграждение получава за един сезон като хормайстор във Виена (1863)

500–600 марки ( Е= 12 000–17 800) – хонорар като диригент за един концерт (1879)

30 000 талера (Е=2 160 000) – основан е фонд в памет на Роберт Шуман (1872)

3000 марки(Е=72 000) получава за соната за цигулка и пиано (1879)

за 100 луидора (Е=36 000) издателят Зимрок откупува от други издатели правата на ранните му произведения.

Брамс неуморно концертира – като пианист и диригент, пише все нови произведения за различни състави – концерти, симфонии, камерна музика... Подпомага със значителни суми издаването на произведенията на Шуман, помага на младия Дворжак, може да го прави...

Без сам да взема участие в разделянето и противопоставянето на вагнерианци с брамсианци, в споровете за бъдещите пътища на музиката, той е в центъра на музикалния живот. Изкуството, и особено музиката са предмет на жив и нестихващ обществен интерес. Композитори и артисти са героите на обществото.

Един от най-ярките от тези герои е Рихард Вагнер, войнстващият рицар на новата музика. Необикновен с мощта на таланта и музиката… и с човешките си недостатъци. През целия си живот Вагнер се оплаква от безпаричие. Мащабите, в които обаче получава пари… и ги харчи, са неразбираеми за нормален човек. Един от многото случаи: след бляскавия (и финансов!) успех на концертите в Русия наема за 1200 гулдена къща край Виена. За няколко месеца изхарчва по обзавеждането и цялата спечелена сума, допълнително натрупва няколко десетки хиляди (!) гулдена дългове. Трябва да бяга от кредиторите, грози го затвор. В този момент се случва чудо. Вагнер изненадващо получава подкрепа от току-що встъпилия на престола на Бавария Лудвиг. Наистина обрат, достоен за автора на приказни оперни сюжети.

Вагнер иска да построи оперен театъра в градчето Байройт. Там ще се представят само негови опери. Това ще бъде място на поклонение за избраници. За новата сграда се нуждае от 1 000 000 марки. Това са повече от 300 000 талера. Той иска да намери съмишленици, хиляда души, които чрез дялове „само”от 300 талера да финансират строежа. Грандиозен замисъл, каквото е всичко при него. Мегаломан!.. Ако не беше музиката му, само ще поклатим глава и ще посочим с пръст към челото. Голяма част от съвременниците му това и правят. Предричат провал на начинанието…

Но Вагнер успява. През 1876 година са първите представления на неговата тетралогия в новопостроената сграда. Дефицита от 160 000 марки при провеждането им покрива пак кралят на Бавария. Той, който осигурява доживотна годишна рента на композитора, многократно изплаща дълговете му, спасява строежа на Байротския театър с крупна сума… Като добрия крал от приказките.

От краля на Бавария Лудвиг:

300 000 марки за дострояване на сградата на новия оперен театър в Байройт (1876)

160 000 марки дефицит на първите Байройтски тържества (1876)

40 000 гулдена за покриване на стари дългове

Пожизнена годишна издръжка

40 000 марки за строежа на оперната сграда в Байройт от Ханс фон Бюлов след турнето му в Съединените щати

50 000 марки хонорар за Вагнер, като диригент, от концерти в Хамбург и Берлин

1400 талера за един концерт в Силезия, като диригент

2000 рубли подарък от Великата княгиня на Русия

1200 талера подарък от графиня П.

20 000 франка аванс за евентуални бъдещи произведения от издателя Шот.

2.

За съвременния човек е трудно да си представи изключителното място, което изкуствата и особено музиката са заемали в края на ХIХ век. Досега надничахме в джоба на големите композитори от миналото, за да установим, че историите за тяхната бедност са по-скоро плод на романтичната представа за човека на изкуството. Вместо гладни поети със скъсани обувки и пробити джобове открихме добре хапващи си, солидни граждани. А в кесиите на някои от тях – доста приятно звънтящи монети.

Ако проявим обаче любопитство, примесено с известна доза нахалство и запитаме един съвременен автор колко пари е изкарал от новата си симфония или опера? Най-вероятно само печално да се усмихне на неудачната шега. Нека продължим със закачката: какво ли би казал канцлерът на Германия, ако нашият композитор поиска от него да му построи оперна сграда, където два месеца в годината ще се играят само неговите опери, а в останалите десет ще стои затворена? Вероятно любезно ще го изпрати до вратата – и ще повика „Бърза помощ”. Времената са се променили.

В симпатичната, увлекателна книжка „Аз съм композитор” на Артур Онегер прочутият композитор признава, че смята съчиняването на музика през ХХ век за заболяване, „тиха лудост”. Съветва студентите си по композиция сериозно да се замислят, преди да се посветят на тази безперспективна професия.

Авторът е съгласен донякъде с песимистичните изводи на големия композитор за бъдещето на сериозната музика. Споделя отчасти и носталгията му към минали времена, когато изкуството е било достъпно на по-малък, но по-високообразован кръг хора. Но ако останем още малко в Париж и се върнем във времето на прочутия автор на Фантастична симфония, ще видим, че и в доброто старо време не всичко е било наред. В автобиографията си Берлиоз картинно и романтично описва: Една нощ сънува цяла една нова симфония.

Събужда се, посяга да запише темите. Замисля се, след като напише музиката, ще иска да я чуе… репетиции, оркестър, зала… А жена му е болна, парите трябват за лекарства… Оставя молива и заспива отново… На другия ден не си спомня вече нищо от музиката. По времето, за което става дума, той кандидатства за мястото на… библиотекар в Парижката консерватория. Така и не получава службата. Френската музика остава с поне една голяма творба по-бедна….

Това не ни ли напомня с нещо нашите нрави? Запитвали ли сме се например колко произведения на големия български пианист и композитор Димитър Ненов са останали ненаписани? Авторът често е чувал и историите за изтриването на записите от легендарните концерти на големия български пианист. Невъзстановима загуба! А Васко Абаджиев? Поколения нямат никакъв спомен за този блестящ цигулар. „И ний сме дали нещо на света” – и след това сме го затрили!

Ето, читателю, както виждаш, вече сме си у дома. Неусетно стигнахме до нашето време и проблеми. Да се занимаваш днес с музика, да композираш или свириш, означава май наистина да не си наред. Или може би да си достатъчно осигурен, за да можеш да си позволиш луксозно хоби?

Ето например какви… разходи ще има нашият съвременен автор, ако му хрумне да напише – хайде, да не е цяла симфония в четири части, а 15-минутно произведение за оркестър. Самото композиране може да се окаже най-евтината и лека част. Затова се иска само нотна хартия, подострен молив и Баба гума, както казваше Панчо Владигеров. След това се започва:

Набиране на партитура: 100 страници на компютър = 500–1000 лв.

Вадене на щимове 200 страници: = 400 – 1000 лв.

Копиране и подвързване на нотния материал. Наем зала, репетиции, хонорари за изпълнителите… Вече се загубихме в сметките, но можем да сме сигурни: композиторът ще има да дава още доста пари, докато чуе творбата си… Изглежда обществото смята това в реда на нещата, вижда в хората на изкуството наистина „тихи луди”, готови да си плащат, за да работят. Авторът ще цитира един действителен разговор:

„ Направили сме една фирма. Ако запишеш компакт диск, ще ти излезе евтино…”

„Знам, че има такива, които сами си плащат, за да свирят – отговаря артистът след малка пауза, – но не искам да съм от тях! Винаги съм получавал хонорар, когато работя. Ако намериш пари, с удоволствие…“

Старите хора казваха: „Цигулар къща не храни”. Тъкмо се беше позабравила тази мъдрост… Но тези, които искат да ни я припомнят, не се сещат, че музикантите, за разлика от повечето българи, са в състояние достойно да си изкарват прехраната в която и да е точка на земното кълбо. Нотите по целия свят са еднакви, музикалното образование и дипломата са признати навсякъде.

Само отношението, а и стандартът са други. Че какво му пречи на музиканта да си потърси късмета по света? Взема – хайде да не е самолета – автобуса, и отива да си изработи парите за самолетния билет за връщане. Защото в чужбина ще получава от 8 до 10 пъти повече. Много вече заминаха. И още ще си отидат. Защо да чакат, докато българското общество излезе от аморфното състояние, в което се намира?

Читателят вероятно вече е загубил търпение и нервно разлиства страниците, за да намери най-сетне нещо конкретно: „Добре де, а по колко вземат на концерт сега артистите на Запад? Това колко струва бирата, сиренето, говеждото и свинското месо го зная горе-долу… Ти кажи другото!”. Тук авторът със съжаление си признава, че е затруднен. Чувал е за някакви числа с много нули – за прочути тенори например. Опитвал се е да ги дели по броя на тенорите, оказва се, че числото не е делимо на три.

Може пък да са рекламни суми, има го и това понятие в шоубизнеса: когато се сключва договор за концерт, се вписват две цифри: едната е за вестниците – вижте ни колко сме велики! Другата – значително по-скромна, е реалната, върху която артистът си плаща данъците… Затова авторът не смее да разпространява неща, които не знае точно. И без това наоколо се носят какви ли не слухове: за някакви влогове на скромни държавни чиновници. Които набъбвали до милион, без да има нужда титулярът да отделя от парите за закуска … Но може и това да са рекламни суми, само за вестниците, кой знае? А човекът си живее кротко с 200–250 лева, колкото е заплатата на един оркестрант в симфоничен оркестър…

Като споменахме за оркестъра, авторът си спомни едно честване в Шумен. По случай годишнината от основаването на първия български оркестър (1849) тържествено слово произнесе Панчо Владигеров:

Свързани новини: