Синдромът WANNABE

Най-изумяващите психически разстройства са изследвани и описани от науката, която достига до над посредством различни източници, които отдавна са дефинирали и развили правилата за качествено живеене. Според различните издания, посветили своя обект на дискусия на популярната психология, синдромите могат да бъдат разнообразни и общо взето звучат невероятно. Като синдром, наречен „Париж“, заради голямото разочарование, което човек изпитва, попадайки във френската столица, след като е прекарал внушително време в изучаване на импресионизма, улиците и местата там. Или синдромът, който носи усещането за превъплъщаване във вълк, овен, пчела, фея, змей, хлебарка и прочие. Не съм убедена дали това не са така наречените „модерни болести“, придобивани с напредването на културното развитие на този цветен свят, или същият този свят просто си полудява. От безизходица или презадоволеност, но бързо и сигурно. Наскоро един политик нарече демократичната общност в България „жълтопаветна“. Последваха множество емоционални реакции, в това число и коментар от журналиста и активист Николай Стайков, който в духа на свободното писане въведе широката общественост в понятието „жълтопаветник“. После други се опитаха да измият петното на срама от жълтите павета, но „жълтопаветниците“ заблестяха завинаги със своя неповторим софийски чар. Поне в моята глава. Обаче има и още нещо, което може да се наблюдава с просто око. Достатъчно е човек да поживее малко – и тук, и там; и сред малки, и сред големи, - за да прозре какво става с този народ. А това е много полезна информация, особено ако се цели на този народ да му бъде продавано нещо – матрак, мазило против гъбички или доверие и глас пред държавата. Все едно. Този, който гласува е същият, който се бори за своя салам. Та, моята извадка от резиденти на това изследване, образно казано, са типажи, взети от ежедневието. И изводът, до който стигам с това своеобразно изследване е наличието у млади и по-зрели хора на синдрома wannabe. Това, според Оксфордския английски речник, ще рече „човек, който се държи, облича и пр. като някой друг/някой известен, защото иска да бъде като него“. От това широко понятие изключвам личности като Жорж Санд, която се е обличала като мъж, както и участниците в музикалните риалита, които пеят като оригиналния изпълнител. Wannabe е някой с амбиции, които често превишават неговия капацитет от умствени и физически възможности. Wannabe е едно голямо „драпане“, което често остава безплодно, за сметка на вложените енергия и илюзии. И да, всички минаваме по този път, изграждайки се като личности. Въпросът е колко дълго ще оставим това подражателно изграждане да ни превръща в марионетки – на болните амбиции, на заинтересованите страни и на времето. И така, ето някои от главните форми на синдрома wannabe, с които аз се сблъсквам почти всеки ден. Приемете го като забавна сатира, а не като хулиганска обида, защото бих припознала и себе си в някои от тези точки. Wannabe жълтопаветник Жълтопаветникът е човек, белязан от безкрайната суета по шума в центъра на събитията, по топлите отношения със силните на деня и обвързан завинаги със… София. А wannabe жълтопаветник е онзи, който е превърнал мечтанието по столицата в лайт мотив на своето битие. Това не е човекът, който е изчерпал всички възможни места, които биха му предложили работа по специалността в неговия роден малък град и който поема със сака от пазара и няколко прощални снимки с най-близките към големия град. Това е онзи, който откакто се помни и усеща, се е абонирал за новини от своите фейсбук приятелчета – софиянци и който не пропуска да се присъедини към събитието на своя полуизвестен полупознат от София, знаейки, че едва ли някога ще присъства на подобен тип мероприятие. Понякога обаче на този човек все пак му се отваря парашутът и той пристига в столицата като победител – я на протест на жълтите павета, я на концерт в „Арена армеец“, или пък просто при някой приятел, който му е намерил работа на един обект (или по един проект, както е модерно) за една седмица. Wannabe жълтопаветник е човек, лишен от предразсъдъци: той знае, че не е срамно да дойдеш от село, срамно е да дойдеш със селото. Затова той страни от своите градски и щателно избягва контактите с тях. Когато го потърсите, той ще бъде зает с важни разговори, предимно с новите си познати, които случайно заемат ключови места по етажите на властта. Или поне мениджърски позиции в големи компании. А и току-виж вече се преместил в центъра – място, достатъчно непрактично за делнично живеене, но пък крайно удобно за светски живот. Защото би предпочел да се мъчи в студената и мухлясала таванска стая без самостоятелна баня и тоалетна на „Дондуков“, вместо някое малко апартаментче с всички удобства, но пък чак в „Младост“. Да се плюе по жителите на Люлин също е своего рода забавление, особено когато wannabe жълтопаветникът разказва за новия си живот пред бившите си приятели от провинцията. По скайп. И не на последно по важност място, политическите пристрастия на този вид се формират от фактора медийно присъствие на партията или личността, и от това кой управлява в момента. Wannabe… актриса Всичко започва уж на шега – с едно посещение погрешка на постановка в местния театър. После се появява някаква съвременна форма на театрален кръжок. Естествено, никой не идва да те гледа, когато кръжокът поставя първото си представление. Убеждаваш се, че щом приятелите не са уважили твоя звезден миг, те не са подходящи за теб – с цялата им простащина, представете си. Затова ще скъсаш с този живот завинаги. Ще станеш известна актриса! Ще ходиш по Раковска и ще пускаш загадъчни усмивки на своите почитатели. Баба и дядо ти обещават парички, с които да се запишеш на кандидат-студентски курс при най-големия актьор в страната. Междувременно избутваш някак си бала за завършването на гимназията, на който се напиваш, падаш и си чупиш предния зъб. На следващия ден си купуваш искрящо розов шал с блестящи пайети от Капалъ Чарши. Баба и дядо заявяват, че няма да ти дадат парите за курса, защото спешно ти трябва зъболекар. Неусетно е дошло време за изпита и ти се явяваш просто ей-така: с драматичен грим, с облеклото, с което си ходиш на диско и с шала на пайети – в този вид рецитираш детското стихче от конспекта. След малко, докато чакаш резултатите във фоайето, излиза един от изпитващите с голям плакат в ръцете. На плаката пише: Не се допускат лица със силен грим, неетично облекло и ярки аксесоари! Идва ти да се застреляш, но точно в този момент разбираш, че никой не може да спре голямото ти желание и догодина ще се явиш пак. Дотогава ще пообиколиш кастингите за актьори в мелодраматични предавания, защото все от някъде трябва да се почне. Wannabe… артист Пътувам в студентския автобус 280. Срещу мен са седнали две млади момичета, на видима възраст около първи курс. Едното е с боядисана червена коса, старателно изправена и прибрана в дълга опашка; на устните си има няколко обилни слоя червило, а обувките й са декорирани със златисти кантове. Другото момиче е със скъсани на коленете свободни дънки, карирана риза, небрежно пусната коса и слънчеви очила ала Джон Ленън. Контрастът ме отвежда на мисълта, че първото момиче прекарва свободното си време в някоя от дискотеките на Студентски град, а другото – в малките подземни барове в центъра. Или че едното чете чиклит и приложна психология, а другото вечната класика. Дочувам разговора, от който става ясно, че в квартирата на хипи девойката има проблем с осветлението. „Трябва да се провери арт инсталацията“, казва тя. „Ох, грешка! Довечера ще ходя на една инсталация и се обърках…“. Събеседничката й си премлясква дъвката деликатно, а „арт“ момичето се заглежда вдъхновено навън. Когато се чува знаменателното „карти и билети за проверка, моля“, младата увлечена по изкуството студентка става и се насочва към вратите на автобуса, сбогувайки се набързо. С две думи, инсталация къща не храни, но тежко й, който я няма. Wannabe… your гадже Тя е млада, хубава, умна. От добро, ползващо се с общественото уважение семейство е. Познаваме се от някое изискано събитие, посветено на книгите. Свободна е. Даже може би повече, отколкото трябва. И ми заявява (така, насред литературата): „Ох, миличка, намери ми някой! Някой…, който да ми дава по сто лева на ден. Само сто лева ми трябват! Ако ми дава, няма значение кой и какъв е“. Не е за вярване, но малко по-късно тя започва да разказва за щурите си сексуални прояви от близкото минало. А когато минаваме покрай магазина на Dolce & Gabbana, възкликва с блеснал поглед: „Ей тук да ме пусне с малко парички! Само това ми трябва“. Скоро след това чувам за нея, че новият й приятел й дал назаем двеста лева веднъж, но тя не му ги върнала и той я зарязал. Тъжният клоун, който вече на никого не е смешен, или wannabe your girlfriend. Wannabe… висшист Роден си в семейство на висшисти, които от години са трайно безработни. Или пък си роден в семейство на работници, които те насърчават да се изучиш. Общо взето няма значение какви са родителите ти, защото да следваш висше е първото ти самостоятелно взето решение в живота. Е, може би след онова да покараш колата на татко малко извънградско. Виждаш, че всички ги приемат във ВУЗ и лека-полека изтласкваш притесненията си, че не знаеш кой е Хамлет или от коя страна се намира черният дроб. Чул си, че е достатъчно да се явиш на изпит, за да го вземеш и затова – хайде и аз един ден ще навлека скъпата абсолвентска одежда, която ще ми отвори вратите към рая. Но тръгваш най-вече с аргумента, че ще имаш златния шанс да измиеш и някоя друга чиния в Щатите през лятото или да откъснеш някоя и друга ягода в Англия. Пък и големият град предлага много възможности, нали? Нищо, че да учиш – в онзи вече почти забравен смисъл на думата – нямаш желание, защото този материал никога няма да ти потрябва в живота. И нищо, че в града, в който ще следваш, всичко е толкова скъпо, а мама и тате едва събраха за костюм за бала. Крайно време е да се отървеш от тази провинция и да се развиеш като личност. Това вторично образоване, естествено, ще дойде от часовете престой в питейните заведения. А лекциите – все някоя ученолюбива колежка ще ти даде да препишеш. Накрая, когато стиснеш дипломата в ръце, предложенията за работа по специалността ще завалят едно след друго и ти няма да се съгласяваш на нищо със заплата по-малка от две хиляди. Така си мислиш и бързаш за влака, но за всеки случай си вземи и трудовата книжка – ще ти е необходима за бюрото по труда, където най-вероятно ще си повисиш известно време в графата „млад специалист без опит търси работа“. Има и други форми на подобно неистово желание да бъдеш нещо, някой, нещо като някой, да бъдеш най-великият. Общото между тях е, че те винаги изискват жертви. Така например, за да станеш жълтопаветник – има и такива, придобити качества, започнали от wannabe – трябва да се разделиш с природосъобразния, венчан с кирката и мотиката, живот на село; или с дрифтиращото старо BMW, което си свикнал да разцъкваш в квартала в малкото градче. Важно е да се знае обаче, че не винаги жертвите водят до желаната цел. Така например, би било глупаво да зарежеш работата си на мениджър за Югоизточна Европа и България, за да станеш аниматор на морето. Освен ако не бленуваш идеята за свободата. Но това пак е някакъв вид wannabe, защото свободата на аниматора в хотел на първа линия на Черно море е като свободата на шофьор на ТИР от „Тексим“ през 1965 г. – виждаш много, но зад стъклото.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_647929.html

Свързани новини: