Расин, Елисейският дворец и Европа

Политиката е обвързана с драматургията, в това спор няма. Определяща обаче е жанровата специфика: дали става дума за трагедия, комедия, или пък жанровете се кръстосват до трагикомедия или бурлеска, както е особено модно днес. Не без значение е и националната традиция в Европа. Британският Брекзит е просто немислим без Шекспир – от разгръщането си като "комедия от грешки" до появата на някой Фортинбрас, който да разпореди да се изнесат труповете от сцената. Италианската политика дължи много на маските от Комедия дел’Арте, а пък френската политика, където до седмици предстоят решаващи за страната и Европа избори за Елисейския дворец – на класицизма на Расин или Молиер. Но най-вече на Расин, защото трагедията е най-политизираният жанр, в нея идеята за polis едновременно обхваща управлението на държавата и всичко, свързано с нравите. Убеден съм, че Жан Расин (1639-1699) с лекота би пресътворил и настоящата френска драма на разединението (вдясно или вляво) чрез емблематична трагедия, носеща наименованието "Франсоа" (в едни по-класически времена – "Франциск"). И тъй, героят на днешна Франция – "Франсоа" (Оланд или Фийон) е мъж, изложен на ударите на съдбата, озовавал се на важен кръстопът. В лявата си версия трагедията би била разказ за лавина от спадове, настъпила в резултат на ненадейно изкатерване на върха от въпросния Франсоа (Оланд), изложило отечеството му на гибелни заплахи. Горко на предоверилия се на този най-пагубен дар на съдбата, какъвто е властта, бидейки в явна невъзможност да се справи и разплете дори връзките на личния си живот, камо ли бъднините на родината си. Ляв сюжет с напълно български измерения в ПЕС. В дясната си версия трагедията "Франсоа" (Фийон) е по-различна. Днес изоставен от своите и обсаден отвсякъде от врагове, "Франсоа" (Фийон) е класически пример за друга пагубна самонадеяност. А именно – че чуждото е свое, а своето – чуждо. Силно загрижен за благоденствието на най-близките си, този "Франсоа" неусетно прекрачва границата на "добрите нрави"; нещо повече, дръзва да отправи поглед още по-нагоре, към заветния Елисейски връх, откъдето в същия този миг се сурва гибелно първият "Франсоа", без това да му подсказва нищо. Резултатът – стремглаво сгромолясване на народната любов (18,5 % подкрепа), макар само преди три месеца хорът на привържениците да му е вещал доста по-различно развитие. Внезапно озовал се във вихрушката на недоверието и подозренията, "Франсоа" (Фийон) днес е изложен (заедно с вярната си съпруга Пенелопе), на тежката ръка на закона заради фиктивно заплащане и недекларирани заеми. А разделената поне на три от вендети, траещи с години (колко познато в български контекст!), френската десница в момента трудно намира по кой път да поеме. И то при положение, че след управлението на "другия Франсоа" (Оланд) левицата е в почти насипно състояние. Официалният й кандидат Беноа Амон – с налудничавите си идеи за безусловен базов доход в една все по-задлъжняваща Франция – на практика се изравнява с кандидата на крайната левица Жан-Люк Меленшон (съответно 14 и 12 %). Така на сцената излиза, подобно на НЛО, доскоро неслаганият в никакви сметки Еманюел (Макрон) – бивш министър на първия "Франсоа" (Оланд) и бивш инвестиционен банкер при "Ротшилд", чиято икономическа програма е не по-малко либерална от тази на втория "Франсоа" (Фийон). Млад и напорист (едва 39 г.), този персонаж е също твърде расиновски (почти прекопиран от трагедията "Беренис") по силата на личната си страст към някогашната си учителка по литература, с която най-сетне е свързал съдбата си, въпреки разликата във възрастта. Да, всички възрасти се покоряват на любовта и политиците не правят изключение. Голямата амбиция на младия Еманюел (Макрон) е да повтори някогашния успех на Валери Жискар д’Eстен, успял да влезе в Елисейския дворец през 1974 г. като кандидат на центъра, умело лавирайки в сблъсъка Ширак-Митеран. Планът е съвсем прост: да изземе максимално избиратели на левицата, разширявайки се и вдясно от центъра (с подкрепата на бивши ширакисти като Жан-Пиер Рафарен). И така Макрон стигна до второто място (с подкрепа от 25,5% според последните сондажи). Основният му аргумент към избирателите на първия "Франсоа" (Оланд) е налице: неслучилите се реформи, заради което Макрон е напуснал правителството на левицата. А спрямо привържениците на втория "Франсоа" (Фийон), Еманюел (Макрон) също има коз в ръкава си: става дума за твърде проблемните връзки на този втори "Франсоа" с някой си "Владимир" (Путин), с когото е известно, че си говорят на малки имена и поддържат добри лични отношения. Нещо повече, в резултат на тези добри отношения въпросният втори "Франсоа" пое обещанието, че още след влизането си в Елисейския дворец ще постави в европейския дневен ред въпроса за отмяната на санкциите срещу Русия (колко познато!). Този сюжет за "руската връзка" във френската драматургия бе изместен обаче от корупционната драма на втория "Франсоа", вкарала го в ръцете на Немезида (прокуратурата). О, съдба! Днешната френска драма обаче би била плоскостно едноизмерна, ако липсваше героинята, поляризираща всички страсти в обществото – устремената към властта Марин (Льо Пен), тази нова "Федра"(с подкрепа от 26,5% сред избирателите), непоколебала се да се разправи дори с баща си, със стария Жан-Мари, който далеч преди днешната популистка вълна олицетворяваше цялото морално възмущение на Европа. Някога идеите му да извади Франция от Еврозоната и ЕС, а Париж да се върне към франка и икономическия протекционизъм, стряскаха, ала изглеждаха смешни и нелепи. Днес, след Брекзит и Тръмп, преповторени с плътния и нетърпящ възражения тон на русокосата Марин (Льо Пен), тези програмни ангажименти звучат другояче –вече болезнено-стряскащо. Особено в светлината на неизплатения заем от 30-40 млн. евро на същата тази Марин и нейния Национален фронт към банките на вече споменатия "Владимир" (Путин). Тъй като "руската връзка" е на път да изведе френската драма до трагедия и за обединена Европа. Що се отнася до въпросната Марин (Льо Пен), то нейното популистко говорене доста напомня в българското си повторение (като фарс, не като трагедия – както настоява Карл Маркс) приказките на една друга госпожа с име, също заето от класическата трагедия – Корнелия (Нинова). И двете госпожи обичат да говорят от името "на народа" и на "всички хора". И двете госпожи, иззели стария комунистически електорат, днес се изживяват като "националистки". Те искат само "родното", мечтаят да прогонят чуждите компании, без да се замислят за съдбата на реалните хора и техните работни места. И двете искат да упражняват диктат върху икономиката и върху банковия сектор. И двете мечтаят за някаква "национализация" и са доста близки със споменатия "Владимир" (Путин), чиито бизнес и политически кроежи споделят. Разликата между двете е само следната: г-жа Марин (Льо Пен) е първо национал(на), а после социал(на), докато г-жа Корнелия е (засега) първо социал(на), а после – национал(на) и все още не се обявява открито срещу обединена Европа. Сигурно е въпрос на време и това да претърпи промяна. Примерът на Бенито Мусолини е показателен. Френският класицизъм обаче не би бил това, което е, без един от основополагащите си принципи, формулиран още навремето от Жан Расин: единство на време, място и действие. Затова всеки опит за предрешаване за Елисейския дворец преди първото изборно действие на 23 април, би изглеждал повече от изкуствен. Още повече, че предстои и второ действие на 7 май, когато на сцената се очакват нови прегрупирания и обединения. Едва тогава ще стане ясно дали случилото се е "наказание свише или израз на собствената ни воля" (Расин, из предговора към "Федра"). *Коментара е публикуван в "Портал Култура".

Прочети цялата новина http://www.mediapool.bg/rasin-eliseiskiyat-dvorets-i-evropa-news261083.html

Свързани новини: