Някои тънкости на занаята от майстор Михаил Кочев

Някога, когато бях дете, в града имаше тиха и чиста уличка, на която миришеше на пресни мекици с пудра захар. Баба обичаше да ме води там и аз, освен че хапвах мекици, разглеждах и дюкянчетата, които бяха разположени едно до друго и в които постоянно нещо се правеше. Обущари шиеха кожа и ковяха подметки, часовникар човъркаше в механизмите с лупа пред очите си, а златарят с фини движения на сръчните си пръсти, държащи някакъв тайнствен инструмент, преправяше пръстен или скъсяваше колие. Имаше още и работилница, в която тапицираха копчета, шивач и радиотехник. И аз вървях между тези големи хора и си мислех, че да имаш златни ръце и занаят, който да поглъща дните ти, е най-хубавото нещо, което може да се случи на един възрастен. А най-щастлива бях, когато за пръв път посетих, в училищни екскурзии, места като Сопот, Етъра и Копривщица, където видях да живеят и традиционните български занаяти като тъкане, грънчарство и коване. После улицата в града се промени. На мястото на занаятчиите дойдоха търговци на бяла техника, на всевъзможни уреди, на турски дрехи. Поотраснах за екскурзии. И бях забравила, че някъде може да има работилници, в които да работят майстори и ателиета, в които да творят приложни художници, бижутери, ножари. Докато светът започна да обръща поглед назад към тези хора и места и да съживява занаятите, които технологиите избутаха. И ето, днес аз съм в ателието на майстор Михаил Кочев, който е така любезен да ме покани в своята най-естествена среда. Заварвам ги двамата с неговия бивш ученик и колега, майстор Любомир Сакантиев, да работят. От радиото тихо звучи класически джаз, вътре е топло и пълно с всевъзможни инструменти и принадлежности. Както и с добра енергия. Михаил Кочев в работилницата си Михаил Кочев е роден през 1956 година в София. Това, което ми прави най-силно впечатление, е че напълно сам е извървял пътя от щуро хлапе до бижутер и майстор-ножар, като интересите и заниманията му изобщо не се изчерпват с това: той снима, пише, отглежда бонсаи и обича семейството си. Но за своите увлечения се е борил сам, учейки се предимно от опита. "Всичко е по негова собствена технология", казва с усмивка колегата му и слага кафе на джезвето. А аз се приготвям да слушам разказа на майстор Михаил Кочев. Детството му е трудно, както сам го оценява той. Чете от петгодишен и родителите му се принуждават да го изкарват насила навън. Когато все пак успяват, резултатите са трагични: не повече от половин час по-късно пристига някоя съседка, за да се оплаче, че Мишо е набил сина ѝ, че е счупил прозореца или че е обрал черешата. Когато става осми клас, майка му решава, че е дошло време той да погледне по-сериозно на себе си. До този момент, а и по-късно, момчето е палаво: например, прибира се и си ляга в девет вечерта, но скоро след това завива нещо в леглото и изчезва през прозореца. И тъй като винаги е обичал природата, тя му предлага да започне да учи в Техникума по горско стопанство в Тетевен. Там само за половин година се превръща в известен типаж - когато тръгне по улиците, се чуват коментари от рода на „Ааа, софиянецът отива в библиотеката!“. В малкия град живее в пансион, където приключенията не стихват, а майка му пристига за разговори с преподавателите през две седмици. Въпреки това хубавите спомени остават. Когато става във втори курс, Михаил се оказва с три поправителни изпита – по химия, дендрология и геодезия. „Поне два от тях нямаше да издържа, а и вече ми беше писнало до смърт от малкото китно градче… И казах на майка ми: или почвам работа, или ми намери някакво друго училище в София“. Това се случва около 15-ти септември. На 19-ти Михаил вече е записан в Техникум по дървообработване и вътрешна архитектура в София, където учи до дипломирането си. В това училище всяка четвърта година се открива паралелка „Резбари“, в която има късмета да попадне и бъдещият майстор. Но се оказва, че практика по дърворезба ще имат през втората година, а младият Михаил е нетърпелив и не може да изтрае цяла година без работа. В този момент майка му го подкрепя и насърчава в неговите занимания. „Защото бях… безумен. Като малък и млад бях наистина безумен. И за да не вляза в затвора, трябваше да се занимавам с нещо“. И той започва с един фотьойл в средата на стаята, с дъската между краката и със счупени кухненски ножове, чиито остриета са наточени като длета. "Човърках си с часове", разказва той. А по-късно, но все ще през годините на социализма, когато контактите със западния свят са силно ограничени, тайно негов роднина му изпраща десетина барокови длета. Барокови са длетата, които са с извивка, а не прави като другите. Те служат за копане в мида, обяснява Михаил. „После открих Митьо Пушката, Бог да го прости. Работилницата му беше в Подуяне, той правеше длета и ги продаваше. Отиваш и си избираш от сандъците. И така постепенно си обзаведох един комплект.“ Днес Михаил Кочев почти няма време за дърворезба. Понякога обаче се връща към нея – например, когато иска да резбова някоя дръжка на нож. След завършването си, Михаил влиза в казармата - две години след набора, което, както казва самият той, от една страна го е спасило от затвора. Престоят там малко го е очовечил, но пък е протекъл като непрестанна битка с военните. „Страшно обичах да ги нервирам – без да ги обиждам, само с тънка усмивка.“ Защото още тогава знае, че никога няма да отиде на война, дори с цената на дезертьорство. „Винаги съм бил против войните и военните, против милитаризма“, коментира Михаил Кочев. Службата му не минава без провинения. Още преди клетвата получава шамар от един младши сержант и Михаил отвръща подобаващо. Когато служи в поделението в Симитли, в книжката си има тридесет и пет ареста, при граница от тридесет за вкарване в затвора. За наказание го оставят да дослужва още месец. Но през времето на своята военна служба, той винаги носи книга под униформата си. „Това беше нещото, което ме спасяваше. На всички постове, включително и нощните, си четях. Книгата е един друг свят“. Междувременно в дома на Михаил се случват любопитни неща – в детската му стая се снима един от филмите на Иванка Гръбчева, в който участва и брат му Алеко Кочев. Неговата игра, познанството с Джоко Росич, Стойчо Мазгалов, Ани Бакалова и други артисти, както и цялата обстановка в киното, до която Михаил се докосва, го очароват и той се вдъхновява за своя първи роман. Тогава е на осемнадесет години, а прототип на главния герой в романа е брат му. След това, с излизането си от казармата, Михаил работи като санитар в стоматология, сценичен работник в няколко театъра, дърводелец в АПК, резбар на сувенири, реквизитор в телевизията и като сценарист в радиопредаването „Бате Радко, разкажи ми“, за което е писал детски приказки. „Аз съм зодия Близнаци. Десетина-петнайсет години се занимавам с нещо и то ми писва. И започвам нещо друго. Занимавал съм се и с фотография, и с какво ли не“, споделя той. Разказва, че още тогава кандидатствал в Задругата на майсторите – с дърворезба. Но попаднал на „един гад, стар майстор“. За да станеш майстор от Задругата, трябва първо да чиракуваш на някой майстор, той да те препоръча, да направиш пет изделия и ако ги одобрят, да се явиш на изпит. Но на изпита Михаил направил прекалено обемна дърворезба, която била по-подходяща за таван, отколкото за табла на мебел, каквото била темата. И не станал член, не и тогава, не и с дърворезба, а петнадесет или двадесет години по-късно с бижутерията си. Колие, дело на майстора Един ден той купува за своята приятелка, която в момента е негова съпруга, пръстен с малък кехлибар от магазина на Съюза на българските художници (СБХ). Става му много интересно как е вграден камъкът в метала, без да има следа от това вграждане. И отива при бижутер, който по-рано е направил комплект на майка му. Михаил попитал майстора дали може да се учи при него. Майсторът отговорил, че може да започне веднага, но с огън ще работи чак след две години. А двадесет и осем годишният ентусиаст е нетърпелив и отказва. Прибира се вкъщи и започва да експериментира. „Нямаше отникъде нищичко да прочетеш – нито книга, нито интернет, а и не познавах друг бижутер“. И започва да си „играе“ – с една спиртна лампа и тръбичка, с която духа през пламъка ѝ - по този начин става спойката. Валира една стара сребърна монета с образа на Фердинанд, с парченца от нея прави спойки и оттам пръстени. „И направих два-три пръстена, обаче спойките нещо не ми се получават. Едни такива… като накъсани стоят. Отидох при майстора и го попитах къде бъркам. Той гледа, гледа… и ме попита какъв флюс ползвам. А аз питам учудено – какво е това флюс?“. Днес Михаил обяснява, че флюс е това, което покрива среброто и не позволява на метала да се окисли. Защото ако се получи окисляване, няма да стане спойката. Но шест месеца, след като майсторът се е плеснал по челото от незнанието на младия Михаил, нещата вече са потръгнали и той се явява пред комисия от Съюза на българските художници – без ценз и без диплома от Националната художествена академия. Одобряват шестдесет негови модела, които ще бъдат изложени в магазина на СБХ. След което младият бижутер става член на Ателие на младия художник и на Творческия фонд на СБХ. За своите бижута Михаил Кочев използва сребро и една специфична сплав, която руснаците наричат „мелхиор“, германците „нойзилбер“ (ново сребро), а мнозина у нас – „алпака“, въпреки че няма нищо общо с това, от което се правят тенджерите и мивките. Съставът на сплавта е мед, никел и цинк в различни пропорции. Мелхиорът дава свобода на автора да използва въображението си за по-мащабни произведения, без да се притеснява от крайната цена. С него се работи по-трудно, защото е по-твърд от среброто, но за сметка на това изделието потъмнява по-бавно. Тази сплав е забранена в ЕС от известно време заради никела в състава ѝ – доказано е, че около 10% от мъжете и 15% от жените получават алергия от никел. По тази причина майсторът избягва да изработва пръстени и обеци, от мелхиор прави само гривни и брошки – украшения, което нямат толкова плътен контакт с кожата. Колегата му ми показва как се валира пластината – по този начин атомната ѝ структура се пренарежда и тя се втвърдява. Михаил Кочев не лее, а работи единствено на ръка – така се постига уникалност на украшението. „Играя си, експериментирам разни техники… Примерно, моите дръжки на ножовете, които по-късно започнах да правя, са по-различни от тези на колегите, защото изцяло почиват на това, което съм научил при правенето на бижутерията“. Показва ми нож с красива дръжка, която е декорирана като мозайка и изглежда като напръскана с боя от самата природа. Обяснява, че тази част на дървото, която е използвал за дръжката, е била гнила и приличала на гъба. „Леко парченце – поресто, гнило, за нищо не става на пръв поглед. Тези дупчици се запълват една по една – с полимер, който аз съм си изработил лично. Апликирането на полимера върху дървото става с игла – както при бижутата. Иглата се топи в лепило, после в полимера и след това се пълни всяка една от това множество дупчици“. По подобен начин Михаил прави и дръжките, в които има мозайки от тюркоаз, малахит или от метални парченца. Ножове, дело на майстора Използва всякакви естествени материали – камъни, рог, дърво. Но не какво да е дърво, а „тумор“ или „наплив”. Това, обяснява той, съм го научил пък вече от дръжките на ножовете. Има специфични участъци от дърветата, които нарастват под формата на тумор и всяка година там израстват нови клонки, които обаче не успяват да се развият, наесен умират, следващата година израстват други и пак умират. Получава се шарка в дървесината, която в голяма степен напомня очички. Тези участъци от дървесината – оцветени или неоцветени – майсторът използва за своите бижута, но също и за дръжките на ножовете, за които ще научим от неговия разказ. След промените през 1989 година той отива в Гърция заедно със свой колега, завършил Дизайн в НХА и който Михаил приобщил към бижутерията. Двамата откриват един голям бижутерски магазин в Солун и показват своите неща, които биват харесани, а собствениците на магазина решават да направят работилница специално за двамата майстори от България, с идеята след известно време да открият джойнт венчър. Михаил и колегата му работят там в продължение на шест месеца. „Дадох си сметка – ние правим моделите, ние изпълняваме тези модели – леем ги, полираме ги, шлифоваме ги – всичко от А до Я. И накрая си разделяме по 12,5% от печалбата. Не си струва. Казахме си „довиждане“ и се върнах тук, където съм си и досега“. А полускъпоценните камъни, които Михаил влага в своите бижута, той открива и обработва сам. Любимият му камък е зелен мъхов ахат, но е срещал и много други по време на своите експедиции в Родопите. "Друга голяма лудост от моя страна", усмихва се той. И обяснява, че твърдостта на ахатите е по-голяма от твърдостта на най-твърдата стомана. По тази причина те се обработват само с диамант. „След като съм обикалял два дена, да речем, по Кърджалийските баири и съм ги катерил с чувал с 20–30 килограма камъни на гърба си, се прибирам тук и почвам да режа камъните на тази водна струя. За да видя какво съм открил – защото като го гледаш горе, той си е обикновен камък, малко по-цветен. Но трябва да го срежеш и да го полираш, за да се прояви красотата му“, разказва Михаил Кочев. „Та, занимавах се доста време и с това. Същият този колега, с когото бях в Гърция, щеше да почине при едно от тези екскурзии за камъни. Той беше с раница, аз с чувал и по едно време пребледня, почна да диша тежко… Щях да го убия. Повече не повтори!“, разказва през смях майсторът. „А пък толкова голямо желание имах да взривя една жила! Обаче в Кърджалийско, това беше точно по време на Събитията – абсурд беше да гръмнеш по това време. А тя, ахатовата жила, вкопана в един твърд материал! Представете си – седем-осем сантиметрова ивица. И като влезе на трийсет сантиметра в земята, посмъртно не можеш да разбиеш другата скала и да я извадиш, само с взрив става. А страхотен материал! Чудесно изглеждащ. Цвят на кървавочервено месо, с прозрачни и с бели участъци. Мъхов ахат. И съм бесен! Всеки път отивам, чукам, копая и не мога да извадя повече от него“, спомня си с вълнение бижутерът. И продължава: „Бяхме около Кърджали, до Чуково. Беше много смешно! Пак по време на Събитията. Отивам аз за камъни и през няколко километра - полицейски пост. Тогава имах един Москвич. Натоварил съм ахати в багажника на колата. Спира ни поредният полицай, отварям багажника, питат ме какво е това. Камъни, отговарям аз. А, къща ще строите, добре. Заминавайте!“ Член на Задругата на майсторите Михаил Кочев става след период на неразбирателства и последващо закриване на Творческия фонд на Съюза на българските художници. Той и няколко негови колеги се насочват към Задругата заради лиценза, който тя дава на майсторите-членове. В България има една особеност и тя е, че авторът не може сам да маркира своите сребърни накити, както е в Турция или в Западна Европа. Тук бижутерите имат два варианта: или да регистрират фирма, или да членуват в някаква организация, която има общ лиценз за всички свои майстори. „Не ми е по сърце да се занимавам със счетоводство. Предпочитам да съм някакъв вид художник – приложник“, коментира Кочев. Затова той избира втория вариант и кандидатства в Задругата с накити. „Влязох като на шега. Аз бях име – имах над десет участия и самостоятелни изложби. Стана малко на майтап, защото условието да кандидатстваш и да бъдеш член на тази организация, е да работиш по канона. Да следваш традициите, да не се отклоняваш много-много от тях. А аз на изпита доста нагло направих нещо, което беше много далеч от традициите в бижутерията отпреди шейсет години. Но пък на въпроса „защо така“, успях да защитя становището си, че бижутерията не е нещо закостеняло, което не се променя; то се развива. Аз съм стъпил върху традициите, развивам ги, обогатявам ги… Приеха защитата ми.“ В момента майстор Михаил Кочев прави бижута, но по-малко и по-рядко. "Такива неща, каквито си правя от време на време, не са за продан, те са за душата", казва той. И въпреки че навремето не успява да убеди брат си да стане бижутер, досега е обучил над двадесет майстори на накити. Някъде през 2006-та г. се появява нова страст в живота му и скоро той е изцяло погълнат от ножовете от дамаска стомана. Сърфирайки из мрежата, Михаил попада на изображение на такъв нож и си казва, че няма начин да не успее да ги прави и той. Няма от кого да види как се кове дамаска стомана – в София открива единствено един възрастен ковач, който прави само ножици от ресори и не е чувал за дамаска стомана. Така че всичко става с ровене в интернет, сваляне на текстове и превеждане от английски, а английският език на Михаил по това време е точно на четиридесет и пет дни и една преведена лично от него книга – „Спирка по пътя“ на Клифърд Саймък. Интересно е, че преди това майсторът не е имал никакъв интерес към черните метали. Скоро обаче двамата с ученика му вдигат ковачница в двора на къщата, в която Михаил живее, правят огнище и постепенно започват да се занимават. „Оказа се, че не е проста работа коването на дамаска стомана. Не се сетих и клипчета да извадя от интернет, само от писаното на хората. Те обаче не дават всичко, а само някои неща. Мислих го три месеца и в един момент го сънувах! Станах сутринта, отидох в ковачницата и първата ковашка заварка ми стана без грешка. И оттам нататък с опита се добиват и уменията“, споделя той, който днес е сред водещите майстори на ножове от мозайков дамаск. Всъщност в България има още трима такива, но те почти не работят в тази тема, защото това е изделие, в което се влага много труд, а трудно може да намери своя пазар.   В домашната работилница Естествено, аз задавам въпроса какво е „дамаска стомана“ и „мозайков дамаск“. Майсторът бързо ми показва ножа, който днес е приключил. Той е с различно острие. Обяснява ми, че всяка чертичка по него е различен слой стомана. В случая на този нож слоевете са двеста и десет. Свързването на тези отделни слоеве става на огнището, при температура от около 1000 градуса. „Започнал съм този нож от двадесет и един слоя. Чрез ковашка заварка тези двадесет и един слоя се превръщат в монолитно парче стомана, което след това се свива на две и съответно слоевете се удвояват. После пак чрез ковашка заварка става монолитно парче. Като се свие още на две, слоевете отново се удвояват. Получава се геометрична прогресия – от 21 стават 42, после 84 и т.н.“. Това, обяснява Михаил, е начинът, по който в миналото, а и сега, японците коват мечовете си. Тогава те просто не са имали стомана, изработвали са катаните от метален пясък. Този пясък съдържа страшно много боклуци, които трябва да се изчистят. Рафинирането на стоманата ставало именно чрез това прегъване и коване десетки пъти – така че да се изгони всичко излишно и да остане само стоманата, без примеси. Докато днес майсторите го правят само за красота. А по нашите земи, разказва майсторът, дамаскът (идва от Дамаск, откъдето е произходът на тази технология) се е появил от немотия, а не от желанието на предците ни да имат свръх оръжия. Въглеродната стомана – тази, която се калява – била доста скъпа навремето. Добивала се трудно, защото за навъглеродяването й трябвали много дървени въглища. Затова се изковавала една тънка лентичка от въглеродна стомана, която се влагала вътре в обикновена некаляема стомана – желязо. Българите използвали подкови, обръчи от бурета и всякаква ръждясала железария. Смесвали ги на огъня, за да се получи еднородна стомана, след това просичали една цепка в пръчката, където влагали качествената стомана и изковавали ножа така, че тя да е точно на режещия ръб. „Доставя ми голямо удоволствие да се занимавам с това. Въпреки че е много време и работа – случва се месеци наред да работя върху един меч. А и пазарът е толкова свит, хората са притеснени, трудно може да се изхранваш с това. От година и нещо по тези причини работя основно за Щатите. Има форум, който хора от цял свят посещават, за да си купуват ножове. Изпращал съм ножове в Сингапур, Австралия, Хаити, Канада, Щатите…“, казва майсторът, за когото ножовете от монолитна стомана не представляват голям интерес. През 2016 г. посещава Експо на занаятите в Китай заедно с още двама колеги от Задругата на майсторите. „Не ми дадоха изобщо да покажа нож. В Китай да се внесе нож е абсурд. Участвах само с бижута. Но пък видях много интересни неща. Китайците са си просто китайци, имат търпение, което сравнено с моето е като планина с мишка“, казва той. А отделно, всяка година през месец май той участва в традиционната сбирка при майстор Евгени Димов в Сопот, където ножарите обменят опит и си показват разни „чалъми“ от майсторлъка. Каниите за неговите ножове изработва Георги Петков от Велинград. Но първият нож на майстор Михаил Кочев е с кания, изработена от него. „Не мога да се похваля, че сам одрах кравата за канията, ама да не ви разказвам какво се случи с една от чантите на жена ми, че много шум ще се вдигне“, пише той на личния си сайт. В двора си майстор Кочев отглежда и няколко бонсая. Тази негова страст датира от 1993-та година, когато – също както при ножовете – вижда снимка на бонсай. Започва да вади готови бонсаи от природата, да ги отглежда и да продава някои от тях в цветарските магазини. "Тези бонсаи се наричат кози бонсаи “, обяснява той. Растат по южните склонове на планините, където е по-сухо, почвата е по-бедна и има кози, които не позволяват на дръвчетата да растат на височина. „Имаше около петдесет бонсая в двора ми по едно време – габър, дъб, иглолистни… И пак като мина интересът… Сега са останали десет–дванадесет. Но много лоши неща се случват на моите бонсаи покрай кучето – една голяма каракачанка. Два от най-хубавите ми – ясен и липа – ги сдъвка неколкократно“, усмихва се Михаил. През 2007 г. от печат с логото на издателство „Български писател“ излиза книгата с приказки на Михаил Кочев „Истории десет“. Приказките са жизнерадостни и усмихнати, въпреки че Михаил ги пише, докато е на легло. „Счупих си бедрото на ски. Лежах над месец, тъй като при операцията ми засегнаха нервен сплит в гръбнака и имаше вероятност изобщо да не се изправя повече. Просто предпочетох, вместо да лежа и да мисля дали ще ходя отново или не, да се пренеса в един друг свят. Там, където е много по-интересно“, казва авторът на книгата, която е илюстрирана от художничката Селма Тодорова. Михаил продължава да пише и днес, дори е подготвил нова книга, която, предполагам, отново ще предлага един по-добър свят. Питам се какво е необходимо на човек, за да стане майстор, освен златни ръце и постоянство. Може би търпение. „Общо взето, да. Неща, които ще накарат човек да се тресе от нерви и да крещи, мен ме успокояват“, казва Михаил Кочев накрая. „…И трябва инат. Ама много голям инат“.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_650422.html

Свързани новини: