Патриотизмът на Библиотекаря

1.В една от уютните стаички, скрита в недрата на необичайната по своя строеж сграда, условно наричана "Сарая", Библиотекаря, излегнат върху отоманката с дистанционно в ръка, лениво плейваше някои от политическите интервюта на деня върху огромната стена-плазма, дар от покорни съратници. С лека досада извъртя на бързи обороти интервюто на патриотичните Охо и Бохо, колкото да се убеди, че в думите им прозира онзи кълн от семената, които той, именно той, пося тук и сега в общата ни душевност. Да, хванало е дикиш: раждането на обединителния патриотизъм е вече факт! Въпреки цялото това излишно партизиране и парцелиране на публичното пространство, породено от продължилия труден Преход, въпреки тектоничното разместване на геополитическата система в планетарен мащаб. Ала това е процесинг, който не е лъжица за всяка уста. И само онзи, който е в час с глобалното политическо време, който знае да проспектира, а не да имитира матрицата на Националното Самосъзнание, може да направлява възприятието на оценъчно-избирателната ни способност да избираме що е добро и що е зло не от гледна точка на настоящето, а в историческа перспектива. 2. Тази мисъл му се стори тъй основополагащо значима и важна, че реши на всяка цена да натърти на нея и да я преповтори, щом се чуе с някои от придворните си социолози или медийни ханъми, дето с негово насърчение, мигайки с гузни очички, обикалят из сутрешните телевизионни студия. Не че населението ще я разбере или оцени в дълбочина, ни най-малко. Едва ли тъкмо той, Мислителят на Прехода, би могъл да има толкова превратни илюзии за тук популацията предвид хиатусите в тъканта на Националното Самосъзнание, травмирали нашата Заедност. Още по-малко пък ще я проумее набеденият ни за такъв политически елит, застинал в "разкрачен стоеж" пред Историята. Удачният образ разтегли устните му в снизходителна усмивка, една от онези усмивки, благодарение на които немалко политически тролчета се изкатериха по българската Стена на плача и резултатът е видим с просто око. Притокът на спомени изкриви лицето му в мигренозна болка и той реши да скипне с дистанционното поне интервюто на ощетената от демокрацията "корнишонка", подготвено за гледане от изрядните му сътрудници. Ощетена, ама друг път. Нали ако не беше демокрацията, сега щеше да мъкне папки из Партийния дом, вместо да къта парите си от приватизацията и да се кипри по трибуните с червени костюмчета, докато едвам кретащите пенсионери ѝ ръкопляскат като на Вълко Червенков. Туй импозантно недоразумение само ще създава проблеми в бъдеще. Казваше го и на ген. Решетников, ама онзи – не, та не – нали широка руска душа, ама накрая какво – "корнишонката" за благодарност му се изплю в лицето. С него това не може да се случи! Той изкъсо следи играта "ва банк" и знае как да проектира върху динамиката на политическите процеси. Опре ли до консолидацията на обществото, потребна ли му е подкрепата на Столетницата, ще вдигне телефона я на Инкасатора, я на Свинаря на Прехода, дето ѝ дърпат конците зад кадър, вместо да се занимава с тази нова Цола Драгойчева. Аслъ, ще си губи времето, когато Съдбата чука на вратата… 3. Размисълът за времето веднага го препрати от хаотичната смяна на елитите към Националното Самосъзнание, това абстрактно клише, използвано за комерсиални цели от заинтересованите. Щото тук понятийно-категориалният терен е наистина хлъзгав, а тематизацията – повече от щекотлива. Да преходиш към Националното Самосъзнание и стратегически проектираната му матрица, означава да използваш поливариантно моделиране и комплексен подход – накратко, онова, което акад. Тодор Павлов в забравената днес "Теория на отражението" бе дефинирал като "схващането на субекта в неговата обективност". Ала този философски подход е трудоемък, защото изисква хем сериозна марксистко-ленинска подготовка, хем познания за връзката език-мислене в традициите на аналитичната философия. Така се стига до дълбинния носител на гражданското съзнаване, което, след правилна политическа стимулация, прераства в общностно себесъзнаване, за да се извиси – при кризи и критични ситуации – до Национално Самосъзнание с оглед на Цялото на страната. Ама туй предполага  комплексност на визията, опредметяване и разпредметяване на политическите нагледи в българската им инвариантност. Вместо това се нагледахме и наслушахме на какво? На политически дърления между червеното и синьото, които не са в състояние да надскочат дискусиите, каквито лично той е водил още като студент първокурсник по философия. Например: "Червена ли е динята преди да я разрежеш?" – любим въпрос на проф. Димитър Михалчев, отправен някога в Алма Матер, с който българската политика не може да се справи цял век по-късно. И то защо, моля ви се? Заради питането: "Червена ли е корнишонката преди да я разрежеш?". Абе, колеги, проумейте най-сетне, че цветовете са вторични качества на предметите, които не са нито червени, нито сини, нито зелени изначално. И че всеки е такъв, какъвто се опредмети в интереса си. Тъкмо това е "работещото" Национално Самосъзнание. Това е ценностният фундамент, върху който избуява обединителния патриотизъм на българина днес. Това е принципът на скачените политически съдове, който задейства едновременно онези "мили идиоти", както снизходително ги нарече Божидар Димитров, дето правят заграждения със синджири и гуми по турската граница, както и него, Мислителя на Прехода, усетил как външни сили искат да сложат ръка върху личния му султанат. 4. Тук Библиотекаря усети как кръвта нахлува в главата му, той скочи на крака и едва се овладя да не се разкрещи на глас. Защото нещата са принципни – тук не става въпрос само за трийсет-четирийсет хиляди гласа към "Доста"-а незначителната партийка на онова предателче, недоученото даскалче от Момчилград. Тук става въпрос за игра "ва банк". И ето ти, че един самозван Султан в Анкара иска да блесне и се изперчи пред своите, прибягвайки до пиар-акциите на най-шантавия популизъм. Не му стига, че се озъби на холандци и немци, хак да им е, ами реши да посегне и на "неговото" в Делиормана и Кърджалийско. На онова, дето бе отвоювал педя по педя в началото на Прехода, когато уплашени от събитията в Югославия, и свои, и чужди, му бяха делегирали да "унифицира другостта", да крои и прекроява феоди, само и само да не кипне "гърнето" на етнонацията. И трябва да се признае, че той успешно се справи със Заедността в различието. Само че никой тогава не проумя нещо много важно. Не си дадоха сметка, че той може и да е школуван в мисловното пространство на западната традиция, ала е закърмен с "екзистенциалната темпоралност" на Русия. Че за него Русия няма "граници". Ето защо и в една нова руско-турска война, каквато се е водила, водеше се, и пак ще се води по тези места, той ще залага на Москва като "геополитически Баланс". От Русия тръгва импулса на българската политика, оттам тръгват и големите "южни проекти", онези десетки милиарди, които толкова картинно описваше неговото корпулентно момче за поръчки, ама комисионните в последния момент изфирясаха заради нашенски недомислици. Обаче само временно. Защото когато човек е в час, когато долавя морфичния резонанс на глобалното политическо време, той не мисли през буркани с кисели краставички, а проектира потоци, чиято енергия е в състояние да унифицира "другостта на различието" в България по небивал досега начин. Който не го умее това, той не разбира и Широката Руска Душа, не схваща смисъла и на Голямата Руска Земя (във вълнението си усеща, че в такива случаи даже мисли с главни букви!). А който не разбира Голямата Руска Земя, на него и Земята му създава проблеми, защото, по-мъдра и по-древна от нас, тя ни лишава от Национално Самосъзнание и Заедност. Затова навремето, къде на шега, къде на истина, той бе дефинирал своя политически проект в България като Държавен Патриотичен Съюз. Никой в онези години не проумя, че той не просто правеше политика, а че всъщност бе имплантирал в страната структури на "интелигентен български национализъм" и то навсякъде – в администрацията, бизнеса, службите и прокуратурата, които днес дават своите богати и пребогати плодове. Това са истински патриотичните таргети от позицията на устойчивото развитие на българските национални интереси. Нещо, което не му се признава днес. Ала той е достатъчно мъдър, за да не бърза, защото знае, че историята някой ден ще се произнесе. Тогава и в учебниците ще бъде записано: българската държавност започва от хан Аспарух, а най-новата българска държавност – от кавхан Библиотекаря, далечен потомък на рода Дуло, който, заедно с хранените си хора, е съумял да наложи знака "две черти", зачерквайки по този начин тукашната територия. *Коментарът е публикуван в Портал Култура.

Прочети цялата новина http://www.mediapool.bg/patriotizmat-na-bibliotekarya-news261737.html

Свързани новини: