Александър Кожев е руски аристократ, професор по философия, високопоставен френски държавен служител, вероятно и шпионин, а също така - един от тези, които най-неочаквано ще се окажат ранните архитекти на ЕС.

Той вдъхновява цяло поколение интелектуалци и от висотата на длъжността си на влиятелен чиновник от френското Министерство на икономиката дава напътствия на редица политики, някои от които в бъдеще стават френски и европейски лидери.

Макар идеята за съюз да има много бащи, Кожев играе важна роля в реализирането й, като помага за постигането на Римския договор - документът, учредил Европейската икотомическа общност (ЕИО) и в който е формулиран принципът на "все по-тесен съюз".

Юнкер предупредил САЩ, че ако бутнат ЕС, ще има война на Балканите

Но не очаквайте някой от лидерите на 27-те страни от ЕС да си спомни името на Кожев, когато на 25 март те ще празнуват в италианската столица 60-ата годишнина от подписването на този договор.

Животът на Кожев е сравнително кратък и е белязана от противоречия. След смъртта му на 66-годишна възраст в Брюксел той е посмъртно обвинен в шпионаж в полза на Москва - обвинение, което най-близките му приятели оспорват.

Някога той нарича себе си "съвестта на Сталин" и открито се радва на ролята на агент провокатор, макар да полага основите на следвоенния политически ред в Европа.

S&P: Има риск от "разчленен" Евросъюз

Човек с много роли

Роден под името Александър Кожевников в богато московско семейство през 1902 г. (негов чичо е художникът Василий Кандински), след революцията той напуска Русия през 1920 г. След като учи философия в Германия, се мести във Франция, като променя името си на звучащото по-френски Кожев, а от 1933 до 1939 г. преподава в престижното Практическо училище за висши проучвания в Париж.

Неговите семинари за германския философ Хегел стават легендарни. Сред студентите му са психоаналитикът Жак Лакан и политологът Реймон Арон, както и писателят Реймон Кено. Икономистът Робер Маржолен - един от двамата френски комисари в първата Европейска комисия, също е в този кръжок. Приятелството му с политическия философ Лео Строс придобиват форма на публични дебати за цял живот.

Само Германия може да спаси Европейския съюз

През 30-те г. на ХХ век Кожев е отявлен сталинист.

"Той не таеше илюзии за варварската същност на управлението на Сталин, - пише Робърт Хауз в есе, публикувано в сайта на Института "Хувър". - Кожев по-скоро е вярвал, че принудителната "модернизация" е било единственото или най-бързото средство Русия да бъде в състояние да извърши мирен преход към правова държава. Сталин е просто инструмент на постисторията."

Франсис Фукуяма адаптира и популяризира тезата на Кожев за "края на историята", която се отличава от по-късната книга на Фукуяма. Тя обозначава края на идеологическата борба, започната от Френската революция и Наполеон, а не триумфа на западната либерална демокрация.

Книгата на Кожев за Хегел, която американският философ Алън Блум смята за "една от малкото важни философски книги на ХХ век", все още се смята за значително четиво, а интелектуалният му принос към оформянето на следвоенната политическа идентичност на континента е призната от мнозина.

"Той е един от малкото дейци в Европа, които са в центъра и на дипломатическо и на културно равнище", казва биографът му - италианският философ и журналист Марко Филони, събрал много от статиите, написани от приятели на руския дипломат, в книгата Kojeve mon ami ("Кожев, моят приятел" на френски език - б.р.).

От 1945 г. до смъртта си в Брюксел през 1968 г. Кожев заема високата, но неопределена позиция в търговския отдел на френското Министерство на икономиката.

"Той е във френската администрация, но няма специална роля, - каза Реймон Фан Ван Пхи - бивш високопоставен служител в Комисията, работил с Кожев през 60-те г., и допълни, че руснакът дължал част от силата си на факта, че "е имал огромно интелектуално влияние върху архитектите на френската икономика, които бяха и главните преговарящи от страна на Франция".

Бившият френски премиер Реймон Бар, който е бил стажант при Кожев, веднъж го описва като "изключителен преговарящ" и като "силен посредник на френската търговска политика", като заяви, че руснакът е "свършил огромна работа по време на преговорите за Римския договор".

Дипломатически терор

Кожев започва в Министерството на икономиката като преводач (сред езиците, които знае, са санкскрит, руски, френски и немски), преди да се издигне, като си спечелва репутацията на опасен преговарящ.

"Когато пристигна Кожев, той предизвика паника у останалите делегации, - пише по-късно Бернар Клапие, висш френски представител и бивш шеф на кабинета на някогашния френски премиер и ключов основател на съюза Робер Шуман. - Той бе наистина изключително умен."

Руснакът създава влиятелно трио с Клапие, който също е в икономическото министерство, и с Оливие Вормсер от външното министерство (по-късно управител на Френската национална банка). Вормсер след това казва, че триото помага за формулирането на френската следвоенна политика.

След войната господства протекционизмът, но Кожев използва опита си, за да свали митата и други търговски бариери. Идеята на Кожев за отваряне на пазарите на шестте страни основателки - Германия, Франция, Италия и държавите от Бенелюкс - у това да стане "чрез общи списъци на стоки, с които страните биха търгували свободно, защото целта е да се постигне цялото това либерализиране", пише Бар.

Това мислене помага за полагането на основите на Римския договор и "този метод ни позволи да въведем общия пазар през 1968 г. - година по-рано от предвидената в Договора", пише още Бар.

По думите му Кожев е известен като провокатор, на който му харесва да сее хаос на масата за преговори, преди да предложи решение, с което всеки би могъл да се съгласи, и той иска точно това.

Папа Франциск: Без визия за бъдещето ЕС рискува да загине

В началото на 60-те г. на ХХ век, когато ЕИО е изправена пред проблеми в преговорите с американците за митата, на помощ е повикан Кожев, пише канадският дипломат Родни Грей в друга статия и твърди, че руснакът успешно вкарва преговорите в своите условия. Американските представители обаче не са доволни от неговата тактика и му лепват етикета "змията в тревата", пише Грей.

"Той с удоволствие показваше на американците цялата им липса на последователност", спомня си Вормсер.

Кожев е удостоен с Ордена на Почетния легион - най-висшата награда в страната, за служба на държавата. Но лоялността му към Франция е поставена под съмнение след смъртта му.

Обвинения в шпионаж

В сензационна статия през 1999 г. френският вестник "Монд" намекна за откриването на документ на руското разузнаване, който показва, че руският мислител е бил агент на съветското разузнаване.

Макар доказателствата да изглеждаха несолидни, "британският десен вестник "Дейли телеграф" обяви с мелодраматична алитерация, че "този чиновник чудотворец се оказа шпионин недоброжелател", писа Матю Прайс в "Лингуа Франка" в статия, озаглавена "Шпионинът, който обичаше Хегел".

Според канадския дипломат Грей разкритията едва ли са изненада предвид провокативните изказвания на Кожев. Той бе смятан за антиамерикански и антибритански настроен и мнозина възприемаха стремежа му да придвижи европейския проект като опит да се попречи на американската мощ. Грей обаче предупреди, че без солидни доказателства едва ли ще се разбере дали руснакът действително е бил шпионин на Кремъл.

Приятелите му не вярват в това.

"Никога не съм вярвал в тези обвинения", заявява Пхи, бившият представител на Комисията.

Вормсер също се отнася към тях твърде скептично.

"Никога не съмз повярвал дори за секунда, че той е бил комунист, - пише бившият управител на Френската национална банка. - Той винаги ми е приличал на реакционер."

Реймон Арон пише, че Кожев е неразбран - изказванията му по-скоро са непрестанни опити за epater le bourgeois ("да бъдат смаяни буржоата" - б.р.), да бъдат провокирани и обезкуражени, но в крайна сметка той "служи свободно и с безукорна лоялност на френската си родина".

Що се отнася до това защо професорът по философия решава да стане чиновник, Арон пише, че самият Кожев му е отговорил така:

"Исках да разбера как се прави история."

----

* Авторът е репортер по въпросите на миграцията и външната политика на европейското издание на "Политико", където е публикувана статията.