Ако тези избори направиха нещо положително, то е, че кампанията преди тях ясно очерта евроскептичния и еврофобски лагер в България.

След всичко, което изговори за СЕТА, миграцията и санкциите, след квалификацията “национални предатели” БСП трудно може да мине за мейнстрийм европейска левица.

С нея формално я свързва Сергей Станишев, но това е временно. Тази партия изглежда по-близо до крайната левица в Европа – СИРИЗА, “Подемос”, Ди Линке, Меланшон – която всъщност е лявата страна на антисистемността в контекста на ЕС, т.е. на евроскептицизма.

БСП сама си залепи на челото този етикет и сега ще ѝ е трудно да го отлепи – каквото и да говори. Този етикет изигра важна роля тя да не е първа на изборите.

Българинът може невинаги дълбоко да разбира Европа и да я носи в сърцето си, но има здрав разум и вижда, че по-добро място за него в днешния свят няма.

Антиевропейското говорене може да е помогнало на Нинова да си върне носталгичния и твърдолинеен електорат и да удвои броя на депутатските места на партията си, но то ѝ отне възможността първа да опита да състави правителство.

То показа и тавана на хибридните стратегии и пропаганда у нас. Рисковано е да прогнозираш парламентарни избори въз основа на резултатите от президентски. Предметът на избора и оттук мотивацията на избирателя е различна.

Останалата част от анти-ЕС спектъра е ясна. Едва ли вече някой се съмнява в еврофобията на т.нар. “Обединени патриоти”, особено след истерията с блокадите по границата. Те бяха в нарушение на базисен принцип на ЕС – върховенството на закона.

Не можеш да възпрепятстваш български граждани да се възползват от свое законно право. Отделен въпрос е дали законодателството ни трябва да разрешава българско гражданство и право на глас на хора, които не знаят български и не могат да попълнят сами декларацията си за гласуване. Но – “лош закон, но закон”.

Накратко, силите на евентуален “Булекзит” са тук и са по-слабите.