На няколко емблематични места в София през миналата седмица се появиха цветни бюстове на жени като напомняне на факта за невидимостта на историческото женско присъствие в София. Наглед локалната кампания достигна до вниманието на прочутия британски арт критик Джонатан Джоунс. В „Гардиън“ той публикува свой материал по темата под заглавие „Феминизмът не се нуждае от повече женски статуи – трябва му политическо действие“.

Пред паметника на невидимата жена

„Българската художничка Ерка с право протестира срещу пълната липса на статуи на жени в София, като издигна свои версии – заявява Джоунс като подзаглавие. – Но постоянните статуи не помагат на феминизма – те хващат хората в капана на миналото.“

Предлагаме ви превод на текста.

Феминизмът не се нуждае от повече женски статуи – трябва му политическо действие

Джонатан ДЖОУНС

Изображения на жени наскоро изпълниха улиците на българската столица София. Поставени от художничката Ерка в сътрудничество със социално ангажираната арт платформа „Файн актс“, тези цветни бюстове протестират срещу тоталната липса на монументални произведения на изкуството, посветени на жени, по улиците на града.

Това е със сигурност навременен и важен протест. Статуи на жени помагат за напредъка на феминизма, коригират векове на социална несправедливост и предоставят ценности и модели на поведение – нали така?

Аз живея във Великобритания, където, за разлика от България, има много статуи на жени. Но те далеч не са фарове на прогреса, тези паметници отдавна са изпаднали в изолация. Бих посъветвал активистите в София да опитат по-малко консервативно искане, отколкото просто да добавят нещо в безпорядъка на старомодните статуи, от които хората вече не се интересуват.

Онези, които смятат, че Великобритания също се нуждае от повече паметници на жени, може да са изненадани от твърдението ми, че има много. Причината този факт да остава незабелязан е, че сам по себе си е илюстрация на гледната ми точка. Статуите не притежават обществена памет. Те учтиво я погребват. Тези добронамерени изображения се разтапят във фоновия пейзаж на всекидневието ни.

Не се съмнявам, че има поклонници пред бронзовата статуя на Вирджиния Улф на Тависток скуеър в Лондон, а те може би забелязват и монумента на медицинския пионер Луиза Брандрет Олдрих-Блейк (1865-1925) наблизо. И все пак за мнозинството от минаващите там тези паметници са просто други не-чак-толкова-интересни-скулптури – както са и повечето мъжки статуи в Лондон. Забелязването на статуите е толкова скромно, че се забравя изненадващо силното присъствие на жени в британското общество в момента и някои читатели може да решат, че половото неравенство тук е толкова голямо, колкото в София.

Кралица Шарлота стои на Куийнс скуеър, Лондон, от 1775 г. Това е типичен пример за начина, по който статуи избледняват от паметта – тази изящна класическа творба често се бърка с изображение на кралица Анна. Повечето хора по площада навярно дори не си правят труда да я идентифицират грешно – едва забелязваме старата скулптура, докато обядваме или си говорим.

Една причина Великобритания да има множество монументи на жени е, разбира се, това, че монархията ни позволява да управляват кралици (за разлика от например предреволюционна Франция). Кралица Шарлота не е управлявала – тя е съпруга на Джордж III – но някои от най-ефективните и важни монарси са били жени. Статуя на истинската кралица Анна стои пред катедралата „Свети Павел“, която е напълно завършена по време на нейното управление. Кралица Виктория може да бъде наблюдавана от Ливърпул до Бирмингам, от Глазгоу до Белфаст. Наистина, трудно е да се намери град без нейния лик. Абърдийн има. Също и Хъл. Изображенията й не отричат или потъпкват пола й; тя е показана като извънредно могъща жена.

Големият историк Едуард Палмър Томпсън често предупреждаваше срещу „огромното снизхождение на поколенията“; да предположим, че няма нищо феминистко при статуя на кралица Виктория или че пред нея не е имало никакъв феминизъм в очите на жените и мъжете от XIX век, означава да разрушим уважението към хората в миналото. И все пак това изкуство принадлежи неотменимо на миналото.

За младите хора след Първата световна война тези статуи са образи на ценностите на по-старите поколения; през 1918-а Литън Стречи осмива цялата тази мъртва епоха в книгата си Eminent Victorians („Изтъкнати викторианци“). Днес просто изглежда абсурдно да видим тези статуи като символ на каквото и да е в съвременността, а най-малко от всичко – на феминизма. Статуите се превръщат в префинени старини – това е отдавнашна истина за британските бронзови кралици. Ще стане истина и за по-скорошни монументи на британски жени като Ейми Уайнхаус в Камдън и Маргарет Тачър в Уестминстър.

Всички статуи имат същата продължителност на живота, когото и да изобразяват. Те създават фурор при откриването си – но той рядко надживява този кратък момент – и се установяват в глупава фамилиарност. Посланието им, ако има такова, се приема за даденост. Далеч по-добре е да заявиш политическа позиция тук и сега, в работи, създадени за незабавно въздействие.

Вмешателството на Ерка по улиците на София всъщност е отлично политическо произведение на изкуството. То заявява ясна и силна позиция. Хората говорят и мислят за него. И е още по-силно с това, че е временно. Моля, не го разваляйте, като издигнете множество постоянни скулптури, чието значение скоро ще бъде забравено. Живите политики се нуждаят от живо изкуство – а не от избледняващи бронзови статуи на обществени места.

"Площад Славейков"