Наскоро изгледах един любопитен дебат от 2015 година, който се е състоял в Обществото за свобода на словото в Дания. От едната страна бе Герт Вилдерс, крайнодесният холандски политик с антимюсюлмански позиции, който бе изолиран от властта на изборите по-рано този месец. От другата страна бе Флеминг Роуз, който разгневи много мюсюлмани през 2005 година, когато публикува карикатури на пророка Мохамед в датския вестник JyllandsPosten.

Темата на дебата бе какво да се прави с мюсюлманите и исляма в Европа. Вилдерс настояваше Коранът да бъде забранен, а джамиите да бъдат затворени. Роуз пък обясняваше, че това е неприемливо и авторитарно, а мюсюлманите заслужават свобода като всички останали. „Не можеш да отнемеш правото на мюсюлманите да строят джамии или да откриват религиозни училища, само защото някои европейци го приемат за обидно“, каза Роуз.

Вероятно повечето мюсюлмани, които са наблюдавали предаването, са симпатизирали на Роуз, защото – вероятно са мислели – той ги защитава. Роуз обаче просто защитаваше либералния принцип: свободата е за всички. Точно този принцип го накара да публикува карикатурите на пророка Мохамед, които повечето мюсюлмани приемат за обидни.

Това е просто един от многото примери за парадокса, пред който са изправени мюсюлманите в съвременния свят. Те са заплашени от ислямофобски сили, срещу които се защитават с принципите на либерализма – свобода на словото, свобода на вероизповеданията, недопускане на дискриминация. Но същият този либерализъм върви с реалности, които те приемат за неислямски – непочтителност към религията, толерантност към хомосексуалните, по-освободено приемане на секса. Така те не могат лесно да решат дали либерализмът е полезен или вреден за мюсюлманите.

Същият парадокс се наблюдава и при споровете за женското облекло. Срещу светската намеса при облеклото на жените мюсюлманки – например забраните за бурки, буркини или дори и само забрадки – аргументът е либерален: Жените имат право да се обличат както пожелаят. Това може да бъде легитимен аргумент в едно свободно общество.

Но идеята, че жените могат да се обличат както пожелаят, не се приема добре от някои мюсюлмани – особено ако това означава тесни дънки и къси поли. В Саудитска Арабия и Иран жените са принуждавани да си покриват главите. Всъщност, Саудитска Арабия е огледален образ на културно хегемонната картина, за която мечтае Герт Вилдерс – страна, в която чуждите религии са забранени. Не Корана и джамиите, а Библията и църквите.

Това не означава, че от мюсюлманите, които търсят свобода на Запад, трябва да се търси отговорност за несвободата в техните държави. Но това означава, че лидерите на обществено мнение сред мюсюлманите – имамите, учените, интелектуалците – трябва сериозно да помислят по един ключов въпрос: добър или лош за мюсюлманите е либерализмът? Трябва ли им свобода или не им трябва?

Често мюсюлманите подкрепят либерализма, когато им е удобен, и го отхвърлят, когато не им е удобен. Те използват религиозната свобода на Запада, за да търсят нови последователи на исляма, но заклеймяват всеки мюсюлманин, който приеме друга религия – дори го наричат вероотстъпник, а понякога го наказват със смърт. Възползват се от правото да организират политически протести в Европа, но потушават със сила опозиционни акции у дома – както направи турското правителство по време на споровете си с Холандия.

Такива двойни стандарти могат да бъдат открити във всяко общество. Вилдерс, например, който приветства свободата и иска да забрани Корана, е крещящ пример. Но някои съвременни мюсюлмани толкова лесно превключват по желание между „техните правила“ и „нашите правила“. Известният турски теолог Али Бардакоглу, бивш ръководител на Дирекцията по религията, писа за „двойния морал“ и призова мюсюлманите да бъдат по-самокритични. „Мюсюлманите не трябва да сърфират между различни ценностни системи“, написа той.

По-сериозният проблем е, че ислямът като правна и морална традиция, се е развил в един различен свят. Тогава идеята за индивидуална свобода е била твърде ограничена, а хората са живели в строго определени общности. Не е имало международно право, универсални човешки права, светски държави или свобода на вероизповеданията. Мюсюлманите най-често са били доминиращата вяра и сами са определяли правилата.

Но предмодерният свят отдавна го няма. Светът днес е все по-разнообразен, границите изчезват, културите се срещат, а хората пътуват. А силите, които се опитват да обърнат тази тенденция, често са точно тези сили, които презират исляма и заплашват мюсюлманите.

Лидерите на обществено мнение сред мюсюлманите трябва да решат къде стоят. Дали искат свободен свят с универсални принципи, в който всеки живее според собствените си ценности? Или пък сегрегиран свят, където по-силният налага собствените си ценности? И ако изберат втория, кой тогава ще ги защити от Герт Вилдерс?

...

Мустафа Акьол е писател и преподавател в Wellesley College, Бостън, САЩ. Коментарът му е публикуван в „Ню Йорк таймс“. Преводът е на Клуб Z.