Легендата за парите в куфарчетата? Тя е в главите на хората, които представа нямат за реалността.

Ще се опитам да обясня как стана разграбването на държавата и нейният фалит, от моята гледна точка, разбира се, която е донякъде марксистка и със сигурност материалистическа. Главният процес е приватизацията и той протече в три форми.

Форма едно – входно-изходна икономика. Соцът е мобилизираща и репресивна система, сложно устроена, с два главни механизма – Държавна сигурност и БКП. В момента, в който те изчезнаха, заводите бяха освободени от контрол. И какво стана? Директорът на завода, не точно партиен деец, а стопански номенклатурчик, на секундата започна да купува скъпо суровините, взимайки комисиона от продавача, и да продава евтино продукцията, взимайки втори път. Например той купува стомана вместо за 10 за 20 лева, като прибира разликата, после продава вместо за 10 за 5 лева и отново взима печалбата, този път като комисиона от продавача.

Това е режим на фалит на предприятията.

Разбира се, огрубявах с тези цифри, но такъв беше принципът – през цялото време директорът печелеше и от покупките, и от продажбите. А предприятието задлъжняваше, докато натрупа такъв дълг, който не може да изплати никога, защото целият завод не струва толкова. В банките цареше същото. Ако ти трябваше заем, достатъчно беше да дадеш 10 % на този, който ти го отпуска, който пък от своя страна не се интересува какво ще правиш с тези пари и дали ще ги връщаш.

Така през 89-а година започнаха „промените”, тоест срутването на държавата, което продължи до хиперинфлацията.

А легендарните пари в куфарчета, за които ме питате, представляваха 0,0001 % от картината, която описах. На фона на тези разграбени 60–70 милиарда в едно куфарче колко са можели да изнесат кеш?! Пък и помислете, никакъв кеш не ти е необходим, ако можеш да отидеш в банката, да вземеш заем от 10 милиона, който след време да върнеш с един стек цигари. Затова казвам – тези, които обясняват разграбването на държавата с куфарчета, са наивни, неосведомени хора. Но това беше само първият етап, който превърна предприятията в длъжници. И между другото лидерите на СДС дори не разбираха, не схващаха процеса. Докато държавата се разграбваше под носа им, те се бореха кой да стане шеф на еди-кой си институт, кой на БАН. Безумни некадърници, удивителни некадърници. Впрочем трябва да отбележим, че част от елита на СДС се включиха в процеса, но не като политици, а като участници в разграбването. Помните ли времето, когато предприятията натрупаха такива дългове, колкото струваше България по три?!

Вторият етап започна с масовата приватизация и продажбата вече на самата собственост. Защото дотук добре, откраднал си печалбата на завода, откраднал си даже повече, вкарал си го в заеми, но самият завод все още не е твой. Масовата приватизация се случи по времето на Виденов, както ви е известно, малко преди да гръмне хиперинфлацията.

И последва трети етап, когато раздадоха всичко, цялата държавна собственост, без енергетиката. Просто я подариха. Най-любимата ми сделка тук, в София, е продажбата на 110 обекта на „Витошка“, всеки от който, мен ако питате, струваше милион-два-три. Всичките 110 обекта бяха продадени за 11 милиона. Като дори не се посвениха част от тях да ги платят с реституционни бонове! Най-голямата кражба след националната е софийската. Представяте ли си: целият НАРКООП, всички плод и зеленчуци, всички бръснарници, магазини и т.н., хиляди обекти. Създадоха и 12 пула на приватизация, сложиха трети лица да ги продават, с две думи – приватизираха приватизацията. До такава степен трескаво крадяха!

Под бурните ръкопляскания на СДС тълпа СДС ръководство крадеше!

Но каквото и да им говориш, не разбират. Посочен им е врагът – комунистите! Те ви обраха с куфарите. Ама какви куфари, аланкоолу! Но да не мислите, че червените повече разбират?! И на тях им е посочен врагът – СДС – те ограбиха държавата. И до ден днешен теглят по една майна от общ характер. Въпреки че седесарите по едно време разбраха, че ги лъжат, затова се разпаднаха. Това бяха трите етапа.

При Костов свърши тази история. Помните 99-а година, нали?! Каква нищета, какъв кошмар, не се живееше!

Износи се на хората собствеността, зъбите им се износиха, и дограмите им се износиха, и колите им се износиха. И стана страш-но! И това упражнение продължи 10 години. Накрая хората изгониха и двете партии, двуполюсният модел гръмна и дойде царят. Ние до ден днешен (с известни прекъсвания) сме си при царя. Защото Бойко Борисов е негов цитат, центристки образ, който 16 години след прехода управлява. С две думи, с идването на царя преходът свърши, а царят (по-късно и Бойко Борисов) изигра ролята на Бонапарт. Бонапарт е човекът, който приключва революцията. Той прави якобинците графове, а графовете – банкери. Това е формулата на брак между бившите и бившите бивши.

Това е Бойко Борисов. Той съеши сините с червените.

И затова му казват понякога, че ГЕРБ е БКП. Не – ГЕРБ е и БКП, и СДС. Това е брак, сключен между сина на полицейския началник от онова време и дъщерята на реститутката, която е била репресирана впрочем. А пък бащата на полицейския началник е бил застрелян от дядото на реститутката преди 9-и. Това е „новият елит” и е краят на революцията! Това са новите собственици, които ще се разпореждат със съдбите на хората дълго време. Такава е ролята на Борисов, който сключи брак между двата елита. Това е и причината той да е толкова успешен, продължителен и любим. Затова всеки в ролята „Бонапарт” лесно се връща.

Бонапартизмът е силен, защото е взел филизи от двата елита – оженил е графа за якобинеца на основата на техния общ знаменател – собствеността.

Те са притежателите, тяхно е Шанз-Елизе, така да се каже. Разходете се по центъра на кой да е окръжен град и ще го видите – чие е това, това, това, това? На брака между якобинеца и графа. Така завършват революциите. И добре че свършват, защото те са най-скъпите процеси в едно общество, носят само нещастие на хората. Но слава богу, понеже сме малка държава, имаме силен стабилизиращ фактор – Европа. Ако не беше Европа, тук щеше да е тежка гладня и смрадня кървава, кър-ва-ва. Ако, не дай боже, ей сега както друса, Европа се разпадне, ще видите как ще деградира всичко, как ще се мутризираме за броени месеци, какви кошмарни типове ще се покажат.

А другата голяма драма, другото голямо неразбиране беше от страна на умните и красивите, които не пожелаха да разберат, че е невъзможно да се отдели собствеността от властта.

Знам, че всяко материалистическо обяснение на историята звучи цинично, защото то описва как работят обективни закономерности, които не осъзнаваме. И всички наши мисли, всички наши очевидности, всички наши намерения, мотиви, героизми, предателства, подлост са проява на едни други неща, които цъкат като часовник. Тук, боя се, при умните и красивите е заложен същият капан, същият ужас. Ще дам пример от съвсем друга сфера.

Да си зададем въпроса защо имено „Бийтълс“ именно в началото на 60-те години промениха света?!

Защо това не направиха (преди това или след това) някакви други гениални момчета? Нито един от самите „Бийтълс“, нито един от хипи движението не е осъзнавал какво извършва като резултат. Те са действали според своята очевидност – музиката им харесва, те искат да са свободни, да танцуват, пускат дълги коси, тръгват с къси поли, чукат се и т.н. Зад това обаче (всеки социолог би трябвало да може да го каже) стои обективна закономерност. Да започнем с труда, който към този момент изравнява половете. Поради физическата си слабост дълго време жената не е равна на мъжа в труда. Тя не може да оре, не може да работи с тежки машини, но когато те стават леки, жената става равен на мъжа работник. Второ – изобретен е контрацептивът. Сексът, който винаги е бил много драматичен (цялата литература на викторианството е посветена на това кой с кого иска да спи и кой от кого забременява), става за удоволствие. И трето – стандартът става толкова висок, че се образува огромно свободно време, което не е регулирано от Църквата. Тези три факта превръщат младежта в субект на историческо действие. Но забележете, тук няма никаква съзнателна субективност. Някакви машини са изравнили мъжете и жените, изобретено е хапчето и презервативът, поради богатството на обществото се е образувало свободно време. Ако сведете всичко до порив към свобода и make love not war, ще излезе, че предишните поколения младежи не са имали такива щения.

Под нас текат много фундаментални процеси и нашата субективност обслужва тези процеси.

Мога да дам стотици подобни примери. И да се върнем на въпроса. У нас в началото на 90-те години става разкъсването на собственост от власт. Ама ще кажете, преди това тя е ничия. Не е ничия, на държавата е и държавата има сериозни мобилизационни и санкциониращи механизми – партия, профсъюзи, ДС, милиция, армия, съд. Всичко това мобилизира, репресира и като резултат, колкото и да е неефективна системата, тя нещо работи, собствеността ѝ не може да се разграбва. Но какво стана в началото на промените?! Разграбиха собствеността, но въпросът за властта остана отделен. А това може да е само временно състояние. На този парадокс се дължи трагизмът на всичките умни и красиви. Те продължават да се занимават с въпроса за властта, сякаш той е отделен от въпроса за собствеността. Те никога не ги свързват. Нито пък те имат собственост. Затова парадоксът е двоен. Те попадат под едно определение, което много обичам, не е мое, но забравих името на човека, който го казва. 

Дефиниция за идиот е да си десен и беден.

Да, права сте, не всички от тях са бедни. Именно тези, които не са бедни, се занимават със съединението на власт и собственост. На Прокопиев, не знам дали сте чували, му викат Шостакович, той твърдо се занимава със свързване на собственост с власт. А тези наистина мили, наистина интелигентни, наистина красиви хора, вместо да виждат връзката собственост – власт, виждат връзката власт – морал. Цял живот може наивно да вярваш и да играеш това нещо, но в крайна сметка ти ще бъдеш смешникът, който ще обслужва Шостакович, а по-късно, не дай боже, и Рахманинов. Това е положението. Тук има трагизъм, но всеки път когато се опитваш да им обясниш това, им звучиш като марксист, т.е. като лош човек.

А освен това си въобразяват, че имат стратегия. Опитват се да измамят Борисов. Казват си – сега ще го прегърнем, ще потанцуваме известно време, за да го прекараме, ще го използваме. И докато танцуват валса, си мислят: Той е примат, няма как да не успеем този път.

Ние сме умните, ние сме интелигентните, него нали го знаете... Винету.

Това е друга тяхна голяма заблуда. Първо, Борисов не е Винету, той играе Винету, Борисов играе ролята „Борисов” – добре намислена и композирана, коригирана ежедневно, при това с акценти – на „отмъстителя”, на „строителя”, на „обединителя”. Борисов като личност не е това, което виждаме. И ще ви кажа защо съм сигурен. Майка му е учителка по литература, той е златен медалист в гимназията в Банкя, свири на пиано, рисува хубаво, не се шегувам. Къде виждате Винету? „Батальонът се строява“? – глупости на търкалета. Но умните и красивите го отъждествяват с ролята, която играе, въобразявайки си, че този път знаят как да го излъжат. Дори без да си дават сметка, че всяка прегръдка с него е смъртоносна за тях, защото, докато хитруват, той вече ги е използвал и ги вкарва в сделки кон за кокошка. Това го виждаме в десетки епизоди! Десетки!

И това е моят класически многогодишен спор със Сашо Кьосев.

Те не могат да проумеят едно нещо и от това им идва трагедията. Вие представлявате, казвам му аз, а той настоява: А, не, ние действаме от себе си. Обяснявам пак, че всяко действие в политиката, каквото и да правиш, е представително действие, то не е твое. Ти не действаш като човек, който избира между добро и зло, красиво и грозно, сега и после, дълг и истина. Ти винаги представляваш определен кръг интереси, който застава срещу интересите на друг кръг, при това много широк кръг, милионен кръг. Политикът е представител. Но те отказват даже да го мислят така. Не е вярно, казва Кьосев, аз действам от себе си! И влиза в капана. Напада своите вятърни мелници, които го помитат. И той цял живот после разказва тъжни истории за вятърни мелници. Защото е отказал главното – да разбере, че влизайки в политиката, ти не си ти, ти отдаваш тялото си, така да се каже, през което да бъдат изобразени властовите щения на милиони хора. Това отказват да проумеят умните и красивите – Ние действаме от себе си, ние искаме морал. И попадат под най-страшното определение за човека, съществото с илюзии, формулирано от Лао Дзъ:

Който не знае къде отива, отива другаде.

Те винаги, дори когато им се струва, че успяват, попадат другаде. Това е тяхна задължителна съдба, защото не разбират, че се танцува танцът на собствеността, че властта само изобразява този танц.

Ние навсякъде сме подменили реалното с фалшивото, живеем и се борим в рамките на тези фалшиви отношения и винаги сме страшно учудени, когато насреща ни се окаже поредното „обратно” на очакваното. Всеки божи път. Те отново стават, боли ги, защото вятърната мелница ги е помела, но те не виждат реалността. Те живеят в илюзиите си и са готови да спорят до смърт, че това е реалност. И тъй като не успяваш да ги убедиш с думи, убеждава ги животът. Как ги убеждава? Със страшен фалит. Но те отново ти се скарват, бидейки сигурни, че са на прага на обещаната земя, а вместо това за пореден път нагазват в дълбоки води. Понеже виждат суша, смело крачат напред. И отново бух – в морето!

И всеки път – кой ме бутна?! Аланкоолу, никой не те е бутнал, ти ходиш в илюзорното. Това е съдбата им.

Сега ще стане абсолютно същото. Сега няма да влязат в парламента, ще се затъркалят по улицата, ще съборят поредния и ще докарат друг.[i] А моралът е надстройка , той е вторичен. Крайността е изказана от Робеспиер, по-късно от Ленин: Морално е само успешното. В политиката човек може да е морален само ако води хората в правилна посока. Макиавелизъм, разбира се, е това, но има нещо вярно. Политикът не може да разсъждава просто ей така за морал, той е длъжен да осигури успех на своите и разбира се, в тези рамки може да е по-морален или по-неморален. Но ако не осигурява успех, той е неморален. В това изречение се съдържа позитивна и негативна част. В позитивната не е вярно, защото успехът не прави морал. Но неуспехът винаги е неморален. Тласнеш ли хората към неуспех, ти в какво си морален?! Ама имал съм добри намерения... Ами таковай си майката с тия намерения. Твоите намерения нямат значение, твоята победа щеше да има значение за хората, за които играеш.

Целият преход влезе в този дискурс, в моралния разказ.

Първо, обявиха, че веднага ще стане хубаво, а то няма как да стане, без да се мине през много лошо. Второ – обещаха, че отсега добрите ще управляват лошите. А всъщност влязохме в общество, в което капиталът (не капиталистът) управлява всички. И това не само не се обясни, то до ден днешен се отрича. Но си личи с просто око. Така и затова се явява Шостакович! А хората, които залягат по паветата за неговата кауза, винаги ще са излъгани. Това обезателно. Това е механизмът, поради който всяка революция изяжда децата си. Децата на революцията не разбират какво вършат. Те мислят че правят едно, а всъщност се получава съвсем друго. Когато това „друго” достатъчно укрепне, децата биват изядени. Така винаги е било. И във Френската революция, и в Руската революция, и в нашата. Може да го схванете като цинизъм, но според мен това е истината.

Въпросът за духовното? Бог? За философия ли да си говорим или за мен? За мен лично?

Мисля, че имате прекалено високо мнение за човечеството, щом мислите, че Бог (създател на нашата Вселена) ще се занимава с нас – една малка и нищожна подробност, съвършена случайност на малка планета около периферна звезда. Боже мой, преди 100 години хората не са знаели, че изобщо има други галактики. Днес само видимите са 300 милиарда галактики! Къде е нашата малка вселенка, която Господ знае, сигурно е една от милионите, на която ние, новопоявилите се, сме въобразили разни работи за себе си. Раждаме се, живеем обидно кратко време и умираме. И честно казано, не въпросът за смъртта ме вълнува особено. Неприятно е, разбира се, но тя не е факт от живота, както казва един велик грък. Когато си мъртъв, вече не си жив. Въпросът за Бог не ми е толкова важен. Интересува ме въпросът, който Достоевски задава:

Възможно ли е да се живее в морал без Бог?

И ако внимателно си преведем този въпрос, ако внимателно го обмислим, ще чуем въпроса: Как можеш да живееш правилно без власт? И без предначертание, защото наличието на Бог означава гаранция за фундаментален ред. Достоевски го формулира така: Ако след смъртта няма съд, можеш да живееш по всякакъв начин. Если Бога нет, все дозволено! Тази мисъл го ужасява. Но тя е истината. Всяко поведение е позволено. Всякакво. Но за щастие ние, хората, не вършим всичко, разбира се, ние не вадим детски очи. Напротив всеки ден се прибираме у дома и носим на децата си като някакви птици смлени семки или като лъвиците носим парчета месо. Едва ли го правим инстинктивно. Очевидно любовта ни към децата го обяснява. Следователно ние от самите себе си установяваме някакъв ред и ние, хората, би трябвало да можем да живеем правилно, морално без Бог.

Големи неприятности ни предстоят, защото Богът е утешителен и гарантиращ.

Досега човечеството е живяло с няколко типа богове, единият от тях е християнският. В повечето от другите религии хората трябва да приемат своята дребност като малък елемент от огромен кръг, който ще се върти вечно или докато прецени Началството. Кръгът е даден на много религии. Християнството разкъсва кръга с появата на нашия, християнския Бог, убит преди почти 2000 години. Това еднократно събитие ни осигурява уникално пространство от време, защото се очаква още едно еднократно събитие – Неговото завръщане. Следователно времето, това не е моя мисъл, разбира се, времето се превръща в стрела. Това е гигантската разлика между дохристиянската и християнската религия, затова тя в някакъв смисъл е по-висша. Християнството разкъсва кръга на времето и дава посока. Така поставя изключително труден въпрос пред всеки християнин. Ние сме в уникална ситуация. Всеки от нас живее в посочено кратко време, в което може да прави себе си, т.е. време, след което ще отговаря за делата си. И размишлявайки за това,

аз си мисля... не за Иисус, за момчето Йешуа, живяло тогава.

В Евангелския текст е разказано как Иисус отива в пустинята и сатаната го изкушава. Това е формата, през която учениците Му са разбрали Неговото размишление. Първите две изкушения ще ги карам по Хегел. Йешуа вижда света в отвратително състояние – кошмар, в който хората страдат недъгави и гладни и трябва да им се помогне. И той започва такъв размисъл – понеже бедността е причината за техните страдания, Аз ще направя от камъните хляб, ще ги нахраня и така ще ги спася. Това е първата негова мисъл, която Той отхвърля. Защото това, че ще нахраниш нещастния идиот, нищо не е. Бедният идиот ще стане богат идиот, сит идиот.

Проблемът не е в хляба, не е в телесното страдание. Човекът е сбъркан, зъл е, лош е. Ако се наяде, това само привидно ще облекчи предишната болка, но ще създаде следващи. Затова се отказва от мисълта да превърне камъните в хляб. Апропо, половината благодетели на човечеството в момента мислят, че така може да се реши проблемът с щастието на хората. Те смятат , че ако им „превърнат” по 800 камъка месечно (в 800 евра) той, човекът, ще започне да живее хубаво и щастливо, без да работи. Мен ако питате – краят на света.

Следва втората мисъл на Йешуа, опровергана от самия него: Ще ги накарам насила да станат добри. Сатаната го качва на една планина и му казва: Поклони ми се и ще ти дам власт над всички тези царства и народи! Т.е. Той разсъждава така: Като не става тая с камъните и хляба, ще взема властта, ще ги преброя, ще ги накарам всяка сутрин да стават, да четат хубавите книги, да се образоват, така ще предотвратя безобразието, в което живеят. Това е втората мисъл за облагодетелстване на човечеството. Ако половината от опитите да се помогне минават през хляба и камъните, втората, по-гадната, минава през властта. Човечеството е пълно с примери на момчета, които са казали: Аз сега като взема властта, и ще направя от света много хубаво място! Не само Наполеон, то е пълно с царе и диктатори с добри намерения – Хитлер, Сталин, всички тия са искали власт, с която да установят добро. Йешуа отхвърля и тази мисъл, защото разбира – насила няма да стане. Историята на човечеството доказва, че всички опити да бъдем освободени насила са обречени на провал. Свобода насила е дървено желязо.

Злото е в тях. Само ще го усиля, така разсъждавал Той.

Тук оставям Хегеловите мотиви и минавам на свои. Йешуа се отчайва, защото проумява, че не може да спаси хората. И какво да прави? Нищо?! Да седи и да страда с тях... Тогава идва, мен ако питате, мисълта за самоубийство. Защото третото изкушение звучи така: Щом си Божи син, качи се на храма, хвърли се от него и ангелите Божи ще те понесат. Тук съвсем ясно личи мотивът за самоубийство. И сега именно достигаме до въпроса за морала, който поставихте. Няма какво да се занимавам с тях, безнадеждно е, безнадеждно е, защото никога няма да ги оправя. Самоубий се! – му казва вътрешният глас, – хвърли се! Този път Той не се аргументира, а казва: Махни се от мен, сатана. Няма да го направя! Т.е. казва едно необосновано НЕ. И тогава става какъвто става – потресаващ! Не отива при царя, отива при бедняци, при неграмотните тъпанари, казва нещо нечувано, невъзможно – Не удряй! Ако теб те ударят, не отвръщай. Бъди добър, веднага! И най-важното – не се страхувай от нищо, никога.

И помислете, това момче Йешуа сменя света!

Да, всичко това – за да разберат поне нещо – той го предава на хората от името на Бог, който седи, гледа и наказва. Те просто няма да го чуят иначе. Какъв Бог обаче има тук?! Има гигантски подвиг на хлапе, което променя историята на човечеството, докрай разбрало най-важното – не става през вън докато съм страхлив, през вътре. Премахни страха и не се грижи за утре! Само това им е повтарял: Бог ще те нахрани, не мисли за утре. Не се страхувай.

Светът е направен така, че ще се оправиш някак си – не се бой, не се бой! А те се боят, боят, боят и боят.

При Хайдегер тази тема ще се появи като грижата, при Булгаков като страха на Пилат, който имал шанса да срещне самия Бог. Оттогава много пъти и по различен начин чуваме: Не се бой и бъди добър веднага! Решението им е дадено. Затова казвам – може да се живее в морал без бог. Богът е само патерица. За какво ми е чичо, който ще ме накаже след смъртта. Защото съм страхлив?! Апостол Павел казва във великия си текст, 13-ото Коринтяни май беше: И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта. Велик, изумителен текст. Ето така мога да обобщя моето отношение към Иисус. Странен брак имаме.

Не вярвам в Него, не се надявам на Него, но много Го обичам!

[i] Интервюто е направено един месец преди парламентарните избори.

Първа част от интервюто можете да прочетете на адрес:

http://www.glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/and

Втора част от интервюто можете да прочетете на адрес:

http://www.glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/andrej-rajchev-vtora-chast