Всъщност ето какво стана. И съдейки по всичко – то, както винаги ни изненада. Като снега в Москва. Като обезценяването на рублата. Всички го чакаха, а се оказаха неподготвени за това, което се случи – САЩ удариха с ракети Сирия.

Никой не изключваше такава развръзка преди няколко дни, защото американският министър на отбраната спомена за такава възможност. И президентът Тръмп също намекна за това. И какво стана след химическата атака в Сирия – всичко. Никаква пощада за противника. Който и да е той.

Кое е важното и много интересното в случая. Има няколко момента, които ще имат твърде сериозни последици.

Русия и Иран: Действията на САЩ в Сирия са равносилни на окупация

Първият е военно-техническият момент. Тази мълниеносност, с която ударът стана реалност. От първите разговори до пуска на няколко десетки ракети мина по-малко от денонощие. Това означава, че военната машина на Америка работи... да кажем, добре.

И още – точността на нанасените удари. Каквото и да ни говорят сирийските власти и руските експерти, базата „Шайрат“ е изцяло извън строя. Военната техника е напълно унищожена. Жертвите са минимални. А това означва, че военната машина на Америка работи... да кажем, добре.

И още – планът за бойните действия, изборът на целите, въвеждането на данните за тях – всичко това във ВМС на САЩ и Комитета на началник щабовете на отбраната съществува и действа... да кажем, без засечки.

Вторият важен момент е политическият. За последните година-година и половина в Русия, Иран и Сирия, съдейки по всичко се е наложило впечатлението, че Сирия е само тяхна „поляна“. И само те играят главните роли там. И това ще е завинаги. Но ето САЩ и Тръмп им демонстрираха, че това не е така и те ще се намесват нявсякъде, където смятат, че е необходимо.

След ракетите идва ред на умните дипломати в Сирия

Затова ролята на Русия  и Иран в сирийския конфликт се свива до няколко порядки, а как трябва да се държат оттук-нататък не им е много ясно. Освен това съдбата на Башар Асад сега... да кажем, че ще я определят САЩ и техните съюзници. Сред които между другото е кръвният брат на Русия – Турция, която с радост подкрепи военната акция на САЩ в Сирия.

Третият момент е ситуацията, в която се оказа Русия. Президентът вече заяви, че ракетният удар на Америка срещу Сирия е акт на агресия. Но тогава възниква въпросът, ако Русия има договор със Сирия за защита на суверенитета, териториалната цялост, националните интереси и пр., ако Русия оказва в рамките на тези договорености военна помощ на Сирия, то тогава какво? По идея Русия трябва да даде отпор на агресора – т.е. на САЩ.

Вие представяте ли си го този отпор? Например удар по американските военни кораби в Средиземно море... Аз не мога да си го представя. И тогава какво? Колко струва договорът за военна помощ между Русия и Сирия?

И още нещо – чисто военният аспект за Русия от този ракетен удар. На нас ни съобщават, че сирийската операция е показала „най-високата ефективност на руските Военно-космически сили, руската военна техника и системи за въоражаване“. Че в Сирия „бяха направени изпитания на повече от двеста нови ситеми за въоръжение и военна техника“. Че руските военни части в Сирия са надеждно прикривани от комплекси С-400, а самите сирийци имат най-ефективните руски С-300.

Въпросът след ударите в Сирия е как ще отговори Русия (ВИДЕО)

Ако Военно-космическите сили на Русия са „видели“ пуска им и са могли да предупредят сирийците или сами да прихванат тези ракети, но не са го направили, то какво означава това? Решили са да дадат урок на Асад? Или са се изплашили от американците? Или не са сработили системата за съгласуване на решенията и бойното управление (проспали са ги, казано на обикновен език)?

А ако Военно-космическите сили на Русия не са видели пуска на ракетите – нито от космоса, нито чрез ПВО, нито на радарите на ПВО, нито чрез комплексите С-400, то тогава и Асад, и иранците могат с пълно право да кажат: „Що за съюзници сте вие?!!! Как може да се разчита на вас?!!“

С една дума, накъдето и да се обърнем - засада. В изявленията на руските политици личат объркване, удивление, негодувание, разочарование. Нещо трябва да се направи. Но какво? Съвсем не е ясно.

-----

* Владимир Бекиш е експерт в областта на стратегическата сигурност. Материалът му е публикуван в сайта на Радио „Свобода“, откъдето го препечатваме. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.