-Ивинела, предстои най-светлият християнски празник – Възкресение. За какво трябва да възкръснат и нашите души на този ден?

- Възкресението на Господ Иисус Христос от мъртвите е съсредоточието на християнската вяра. „Ако Христос не е възкръснал, напразна е вярата ви", казва апостол Павел. Без Възкресението християнството би било поредния неуспешен опит за религиозна утеха на човека, роден, за да умре. Смъртта, безумната драма на нашето съществуване, обаче намира радикално, решаващо, безапелационно решение във Възкресението. То е категоричното свидетелство, че страданието и смъртта не са нормата на живота. Най-много сълзи са пролети пред иконите с молитви Бог да даде нов живот. В тези сълзи се съдържа вярата, че най-скъпоценния дар е животът. Майчината любов е символ на предела на човешката любов изобщо. Никой не се съмнява в нейната свята и безусловна същност. На никого не му хрумва да обвини майката, че с рожбата си принася поредната жертва на смъртта. Напротив - раждането на дете е най-голямата радост в човешкия живот. И не защото това дете един ден ще разполага с ново поколение смартфон или ще работи за голяма заплата в някоя американска компания. За тази радост няма обяснение в категориите на материалния ни свят. Обяснението на тази радост е в може би неосъзнатата, но безусловна увереност, че от дара на живота по-скъпоценен дар няма и че този дар е дар вечен. Че всеки човек е вечен човек. Че макар да е обърнал гръб на Бога – сиреч, на живота, макар да е сбъркал пътя и да се е оказал в друго царство, където му се налага да живее по чужди на природата му закони, то той, човекът, продължава да е царският син. Наследникът на вечността и радостта. За тази истина трябва да възкръснат душите ни. Възкресението придава смисъл на човешкия живот.

-Смятате ли, че повечето от хората са изгубили Бог. Не се ли получава така, че се сещаме за Него или по празници, или когато сме в беда?

- Така се получава. И не мисля, че болшинството хора, които пълнят храмовете по празници, мислят за Бога – пак за себе си мислят. Тичат към Църквата на Велика събота, за да се мушнат под масата с Христовата Плащеница „за здраве", а не за да се поклонят на гроба Господен. Нехаят, че в този гроб е положена скръбта на Бога по човека, Неговата любов към нас, Неговата смирена молба да се обърнем към Него и да приемем безценния дар на вечния живот и радост. Жалко е, защото заради дребното изпускаме великото, съсредоточени в земното добруване изпускаме вечността, самовлюбени, се отказваме от любовта на Бога. Затова и най-често в страданията се сещаме за Него - когато установим, че земните ни опори и упования нищо не струват. Че те не могат да ни спасят и че добро и живот извън Бога няма.

-В забързания модерен свят хората като че ли мислят твърде много за земното и по-малко за духовното. Не е ли много опасно за душите ни това? Не трябва ли именно тук, на земята, да заслужим вечността?

-Вярата е за ежедневна употреба. В „Гатанки от небето" разказвам една много поучителна притча в тази връзка: "Случило се веднъж свещеник и сапунджия да вървят заедно.

Каква е тази твоя вяра? – попитал сапунджията. – Я виж хората колко са нещастни, как едвам се справят с проблемите в живота си. Ако има Бог, защо всичко е толкова лошо? Свещеникът не отговорил нищо. Продължили те пътя си и след малко видели в калта да играе детенце. Хлапето било мръсно от главата до петите. Тогава свещеникът се обърнал към сапунджията: Нали казваш, че сапунът отмива всякаква мръсотия? Я виж това дете колко е изцапано! Сигурен ли си, че сапунът помага? Е! – възразил сапунджията. – Сапунът не може да помогне, ако не се ползва...И при нас е така – отвърнал отецът. – Вярата не помага, ако не изповядваш Бога във всеки ден и всяка ситуация от живота си.

Вярата е ежедневно усилие на волята. Вечната радост е наградата за това усилие.

-Казват, че няма място за страх там, където е Бог, но не е ли страхът и инстинкт за самосъхранение?

- Както казва Алексей, психологът-прототип на главния герой в романа ми „Животът може да е чудо", днес живеем в паник-култура и изпитваме страх едновременно от и за живота. Това води до парализа на способността ни изобщо да живеем. Страхът обаче може да бъде и много полезен, стига този естествен инстинкт да не бе така умело манипулиран и патологизиран от социума. В действителност страхът не е непременно патологично състояние. Онова, познато на мнозина тревожно присвиване на стомаха, показва, че сме активизирали своите ресурси (воля, интелект, въображение, физически сили и пр.) и сме събрали куража да се изправим срещу някое предизвикателство или проблем. Страхът става проблематичен, когато се фокусираме върху изпитанието, а не върху преодоляването му. Върху проблема, а не върху решението. Св. евангелист Лука разказва как един ден Господ и учениците му поели с кораб през Генисаретското езеро. Извила се силна буря, вятърът люлеел лодката, водата я заливала, а Христос бил заспал. Тогава учениците, силно изплашени, Го събудили с думите: „Учителю, загиваме!". А той, като отворил очи, заповядал на бурята да спре и простичко ги попитал: „Де е вярата ви?". Де е вярата ни? „Страхът пред човеците поставя примка, а който се надява на Господа, ще бъде в безопасност", казва една от притчите на Соломон.

- За Вас Бог е.....?

- Ще отговоря с думите на псалмопевеца: „Господ е пастир мой..." Както отбелязва един автор, ние, хората, настояваме да правим нещата по нашия начин. Не непременно по най-лесния, или по общоприетия, или по най-добрия, да не говорим - по Божиите норми. Не. Настояваме да е по нашия. Толкова сме самонадеяни. И глупави. И уязвими. Като овце сме. Втурваме се нанякъде, губим се, лутаме се, оплитаме се, от овче своеволие и глупост ставаме храна на вълците. От всички животни, овцата е най-неспособното да се погрижи за себе си. И само добрият пастир може да ни опази и спаси, да ни заведе на най-доброто пасище и при най-чистата вода, да тръгне да ни търси дори и сред най-непрогледния мрак на нощта, дори и сред най-силната буря и да ни осигури убежище и защита. Най-голямата пречка за общението с Бога е гордостта и самомнението ни. Човек най-трудно се отказва от самоизмамата за собствената си важност, дори с риск да погуби живота си. Вярата в Бога започва с усмиряване на егото, с послушанието към Пастира.

-Как да направим живота чудо?

- Като сменим посоката – обратно нагоре, към Бога. От отчаянието към радостта. От временното към вечното. От пошлото към святото. „Да издигнем сърцата си нагоре", призовава свещеникът по време на светата Литургия, а вярващите отговарят: „Издигнати са към Господа". Това е рецептата.

-Какъв щеше да е животът, ако възрастните можеха да се радват като децата?

- Може би нормален, но с главата надолу, според разбирането на големите. Възрастните често упорстват в това, което ги прави нещастни – ден след ден се занимават с неща, които ги правят нещастни, имат нещастни отношения с другите, имат нещастна нагласа към живота като цяло. Децата правят точно обратното – упорстват в радостта. Вбесяват нещастните възрастни с тяхното, за стотен път: „Хайде пак", когато нещо ги радва.

-Книгата ви „Бабо, разкажи ми спомен" стана „Любима книга на България" за 2016 г. в националния конкурс „Моята любима книга". В нея героинята ви открива радостта на малките и простички неща. Не се ли крие именно в това разковничето към щастието?

- Големият и сложен съвременен човек няма да стане автоматично щастлив, ако се върне към „малките и простички неща". Да се живее по такъв начин е мироглед, а не въпрос на смяна на адреса. В центъра на този мироглед пък е Бог. В този смисъл, ако ползвам думите на сестра Серафима, една от героините в романа, най-простото нещо на този свят е Бог, защото е най-близо до всеки. Светът става сложен, когато изгубим Бога. Когато заменим този съвършен компас в гърдите си с идеологии и сложни теории за живота. Бог е тайната на нашите предци и те затова са били по-щастливи от нас – защото са преживявали света като Божие творение, в което са съучастници, а живота – като празник, дар и радост. Питала съм възрастни хора щастливи ли са и те не са разбирали какво ги питам. Не са живели по определения и стотици „10 правила как да бъдем щастливи", а са били щастливи да живеят. Щастието им не било обусловено от хиляди външни условия, а е било вътрешна нагласа за живеене. Баба ми е казвала: „Едно време на това, което сега наричате депресия, ние му викахме халосия".

-Загубили ли сме връзка с корените си и със земята?

- Изгубили сме връзка със земята, с небето и между нас самите. А това са основните опори за живота. Изгубили сме разбирането за съдържанието на нашите традиции, за мирогледа на старите българи. Всеки обред и всяко ритуално действие на нашите предци целят да отворят вратата за свещеното и да я затворят за профанното в живота. Всеки техен ден започва с избор на света, който те са желаели да населяват – този, в чийто център е Бога. Старите българи винаги са били заети с това да прекрачват от дребното към великото, от пошлото към святото, от временното към вечното, от прозаичното към дълбоките тайни на съществуването.

-Как да възкресим българското?

- Като възкресяваме стремежа към святост, обичта си и грижата си към земята, паметта си за България, за традициите ни, за българската история, духовност и култура. Традицията търпи промяна, но тя е само външна. Може днес да не носим потури и калпаци, но е важно да не губим ритъма на българското хоро, макар да го играем по дънки. Думата „българщина" трудно може да бъде дефинирана, защото самото това понятие определя нас. Усещаме го в пулса на кръвта ни, в ритъма на сърцето, в настръхването на кожата, в сълзите в очите, когато думата „България" има смисъл за нас. Този смисъл трябва да възкресяваме ежедневно, всеки по своя си начин – у дома, при възпитанието на децата ни, в работата ни, в отношението ни към земята, към природата ни, към сънародниците ни, към всичко родно.

-Ивинела, разкажете ни спомен....

- Един от най-ранните ми детски спомени е как веднъж баща ми издялка красиво кората на една пръчица и ми каза, че била вълшебна. Че мога да й кажа три желания и тя ще ги изпълни. Разбира се, татко се бе подготвил за лесно предвидимите ми желания на четиригодишно дете: шоколад, бонбони и дъвка. Никога няма да забравя как прошепвах на пръчицата какво искам, после как татко я „изслушва", след което пред ококорените ми от изумление и възторг очи, ми поднася лелеяното лакомство. Това се оказа с необратими последици за мен - никога не изгубих усещането си за вълшебство, а онази детска вяра, че зад света стои велик магьосник, ме водеше в търсенията ми, докато открих кой е Той. Слава Богу! Както се изрази веднъж една баба: „От всичко най-много съм благодарна на Господ затова, дето ми е дал да вярвам в Него".

-Вашето пожелание към християните за Възкресение Христово....

- В тишината на смъртта, на съмнението, на отчаянието, възцарила се в света в часовете след погребението на Господ, да се опитаме да осмислим новината на Възкресението. Не на безсмъртието на душите – това не е християнско, нито е нашата участ и много отнема от величието на Бога и от нашето собствено величие като Негов образ и подобие. „Човек" означава единство на тяло, душа и дух и именно в това свое единство той е създаден от Бога вечен. Това единство възкресява Господ. Това възкресено единство той явява на апостолите. Тома Неверни вече изповяда нашето съмнение и сложи пръст в раните на Господ, за да се увери, че е наистина възкръснал, в плът и кръв. Евангелието е исторически документ, а не приказка за призраци. Да повтаряме неверието на Тома е също толкова глупаво като да слагаме отново и отново пръста си върху нагорещения котлон, за да проверим дали пак ще се изгорим. Да бъдем вярващи, а не невярващи – тези Господни думи са и моето пожелание. Христос Възкръсна!