„Какъв чудесен ден: човек не знае чай ли да пие, или да се обеси.“ *

Антон Павлович Чехов в нови преводи и луксозно издание. На 560 страници зад твърди корици излиза селекция от разкази и повести на руския класик.

В книгата са включени както някои от белетристичните шедьоври на писателя като „Човекът в калъф“, „Дамата с кученцето“, „Лекокрилата“, така и по-малко известни негови разкази като „Верочка“, „Княгинята“, „Агафия“, „Съпругата“, „Студент“. Специално място е отделено за поетичната повест „Степ“ и за повестта за еволюцията на човешките чувства „Три години“.

Освен с пиесите си („Чайка”, „Вуйчо Ваньо”, „Три сестри” и „Вишнева градина”), оказали силно влияние върху драматургията на XX век, Антон П. Чехов (1860-1904) е и всепризнат като един от най-големите майстори на късия разказ в световната литература.

Почти всички от текстовете в сборника „Разкази и повести“ (изд. „Колибри“) са нови преводи, дело на Пенка Кънева.

Предлагаме ви един от разказите в книгата.

Шило в торба

На обикновена тройка по междуселски пътища, като се придържаше към най-строго инкогнито, бързаше Пьотър Павлович Посудин за околийското градче N., където го бе повикало получено от него анонимно писмо. „Ще ми паднат те… Ще им се стоваря като сняг от небето… – мислеше си той, като криеше лице в яката. – Вършили безобразия, разбойниците, и тържествуват; сигурно си въобразяват, че никой нищо не види… Ха-ха… Представям си техния ужас и смайване, когато в разгара на ликуването се чуе: „Я ми дайте насам Тяпкин-Ляпкин!“ Ей че врява ще се вдигне! Ха-ха…“ Щом се намечта предоволно, Посудин заговори своя колар. Като човек, жаден за известност, попита първо за себе си:

– Познаваш ли Посудин?

– Че как не? – подсмихна се коларят. – Знаем си го ние!

– Ами що се смееш?

– Щото е за чудене, дето питате! Знаеш и най-долния писар, пък да не знаеш Посудин! Нали зарад туй са го турили, че да го знаят всички.

– Така си е… И какво? Какъв е той според теб? Бива ли го?

– Не е зле – прозина се коларят. – оправен господин, знае си работата… Няма две години, откак ни го пратиха тук, пък сума нещо изръшна.

– Какво толкова е сторил?

– Много добрини стори, господ здраве да му дава. Издейства ни железницата да минава оттука, изволни Хохрюков от нашата околия… Нямаше оправия с този Хохрюков… Долен човек беше, грабеше, всички предишни бяха на негова страна, ама щом дойде Посудин – изхвърча Хохрюков по дяволите, ни се чу, ни се видя… Ха така! Посудин не мож го подкупи, братле, нее! Дай му, ако щеш, сто, ако щеш, хиляда, не си слага той грях на душата… Нее!

„Слава богу, поне откъм тази страна са ме разбрали – помисли си Посудин възторжено. – Много добре.“

– Образован господин… – продължи коларят, – и не е горделив… Нашенци ходиха при него да се жалват, а той ги срещнал, като да са господа: на всеки ръка подава, „моля, седнете…“. Пали се един такъв, бързак… Не е по приказките, все  – фър, фър! Да тръгне ей тъй лека-полека  – нивга, бога ми, все бегом, бегом! Дорде му рекат две думи нашенци, той – хоп: „Тръгваме!“ – и право тук… Пристигна и сложи всичко в ред… копейка не взе. Къде по-горен е от предишния! Е, да, и предишния си го биваше. Наперен един, важен, по-гласовито от него никой не кряскаше в цялата губерния… Тръгне той, а на десет версти околовръст се чува; ама ако сравним по външната част или по вътрешните работи, сегашният е къде-къде по-сръчен! На сегашния в главата му има от този ми ти мозък сто пъти повече… Бива си го човека, едничка сал му е кривицата: дет е пияница!

„Ха сега де!“ – помисли си Посудин.

– Откъде пък знаеш – попита той, – че аз… че той е пияница?

– Е, то се знай, ваше благородие, не съм го зървал пиян аз самият, що да си кривя душата, ама хората разправят. Вярно, и хората не са го виждали къркан, ама тъй се разчува… Пред хора или на гости кога иде, на бал или някак в компания – никогаж не пие. Вкъщи се насмуква… Стане заран, отвори очи и най-първо – водка! Камериерът донесе чаша, той заръчва втора… Тъй по цял ден се налива. Пък да се чуди човек: пие, ама хич не му личи! Значи, си знае мярката. Навремето, кога наш Хохрюков се запиеше, не само хората, ами и псетата виеха! Посудин обаче – нищичко, барем носът му да беше почервенял! Заключи се в кабинета и лочи… Да го не видят хората, в писалището си е нагласил едно таквоз сандъче, дето от него излиза тръбичка. В него всякогаж има водка. Наведеш се към тръбичката, смукнеш, и си готов… Кога е на път, и в чантата също…

„Обаче как са разбрали? – ужаси се Посудин. – Боже мой, дори това се знае… Ама че беля…“

– И друго, що се отнася за женския пол… Хитряга! (Коларят се засмя и завъртя глава.) Безобразие, какво друго да речеш! Десет парчета е насъбрал таквизи… въртиопашки… Две живеят в дома му… Едната, Настася Ивановна се вика, тя му е наместо разпоредителка, другата – как беше, пущината? Людмила Семьоновна, тя му е нещо като писарка… Най-главната е Настася. Тази, каквото каже, той го изпълнява. Върти го, както си иска, също лисица опашката. Голяма власт ѝ е дадена. Та народът не се плаши толкоз от него, колкото от нея… Ха-ха… Пък третата въртиопашка живее на улица „Качална“… За срамотите!

„Чак имената им знае – помисли си Посудин изчервен. – И то кой? Селяк, каруцар, дето не е стъпвал в големия град!… Какво безобразие… каква гадория… каква пошлост…“

– Откъде ги знаеш тези работи? – попита той раздразнено.

– Така се чува… Не съм видял с очите си, ама хората разправят. Как няма да се разчуе? На камериера или на кочияша не мож му затъкна устата… Пък и самата Настася снове насам-натам и се фука с женския си късмет. Не можеш се скри от хорските очи… А пък този ми ти Посудин един фокус си е измислил – тихомълком да заминава за разследване… Предишният навремето, кога се накани да иде някъде, месец напред известява, а потегли ли, шум, гръм, врява, тропот… не дай си боже! Пред него препускат, подир него препускат, от двете му страни препускат. Пристигне ли, където трябва, наспи се, наяде се, напие се и току се разкрещи по служба. Повряка, потропа с крака, пак се наспи и хайде обратно по същия начин… Пък сегашният, щом надуши нещо, гледа да довтаса тихомълком, бързичко, та никой да не знае… Смехориия! Изниже се незабелязано от къщи, та чиновниците да не забележат, и хайде на трена… Стигне, до която му трябва гара, и няма да вземе пощенски коне или някой файтон от по-благородните, ами дири да наеме селска каруца. Увие се като същинска жена, из целия път хъхри като дърто псе, че да не го познаят по гласа. Да се скъсаш от смях, кога хората ти разправят. Вози се на каруцата, щурака, и си мисли, че няма да го познаят. Пък за който разбира – нищо работа е да го познае…

– Че как така го познават?

– Много лесно. По-рано, кога наш Хохрюков поемеше на път, го познавахме по тежката ръка. Случи ли се пътникът да те халоса по мутрата, значи е Хохрюков. А Посудин на минутата проличава… Обикновеният пътник простичко се държи, ама Посудин не е от тези, дето се склоняват на какво да е. Пристигне, да речем, на пощенската станция и се почва!… Миришело му, задушно му било, течение ставало… За него – пилета печени да имало, фруктове всякакви, сладка… така си го знаят по станциите: ако зиме някой поръчва пилета и фруктове, значи е Посудин. Пък и от него мирише не както от другите хора, и ляга да спи по свой си начин… Легне ли на дивана в станцията, току напръска около себе си с парфюми и заповядва да му поставят три свещи до главата. Лежи си и чете книжата… Тогаз вече не само станционният надзирател, ами и котката ще усети какъв човек е…

„Вярно, вярно… – помисли Посудин. – Как не съм се досетил по-рано!“

– Пък за когото пък е важно, и без фруктове, и без пилета ще научи. По телеграфа всичко се узнава… Колкото и да си загръщаш муцуната, знаят, дето трябва, че пристигаш. Очакват те… Посудин още не е прекрачил прага, а тук – ама моля ви се, вече всичко е готово! Довтаса, уж за да ги спипа на местопрестъплението, да ги даде под съд или да смени някого, пък те се изгаврят с него. Нищо, че си пристигнал тихомълком, ваше сиятелство, ама ей го: всичко ни е чисто!… Повърти се той, повърти се, пък току поеме обратно с пръст в устата… На всичкото отгоре ги похвали, всекиму стисне ръката, извини се зарад безпокойството… Такива ми ти работи! А ти как си мислеше? Хо-хо, ваше благородие! Тука не си поплюват, тарикат връз тариката!… Да ти е драго, като ги гледаш, дяволите! Да вземем и сегашния случай… Карам си аз зарана празен, а насреща ми откъм гарата препуска евреинът бюфетчия. „Накъде така, питам, ваше чифутско благородие?“ Той отвръща: „Карам пиене и мезе за град N. Там днес очакват Посудин“. Бива си ги, а? Посудин може още да стяга багажа или си увива лицето, че да не го познаят. Може пък вече да е потеглил и си мисли, че никой не знае за идването му, ама нà, готово е вече хем виното, хем сьомгата, хем сиренето, хем всякакво мезе… А? Пък той се вози и си мисли: „Свършено е с вас, момчета!“  – пък момчетата пет пари не дават! Да заповяда при нас! Отколе всичко сме изпокрили!

– Обръщай! – изхъхри Посудин. – Карай обратно, ггговедо!

Учуденият каруцар свърна обратно.

1885

Бел. ред. – Цитатът „Какъв чудесен ден: човек не знае чай ли да пие, или да се обеси“ погрешно се приписва на Антон П. Чехов. Всъщност той е значително променена извадка (включително и смислово) от диалог между Елена Андреевна и Иван Войницки във „Вуйчо Ваньо“.

"Площад Славейков"