По кои три теми си замълчаха партиите през изминалата седмица

Тази седмица беше белязана от това, което в журналистическата теория се нарича събития-изказвания и съответно от липсата им. Президентът Радев сравни недостига на информация за повишеното количество уран във водата на Хасково със ситуацията след аварията в Чернобил през 80-те години на миналия век. Твърде пресилено казано, но явно му върши работа и то в няколко посоки – хем негласно да омаловажи едно от най-големите престъпления на комунистическия режим тогава; хем с „тежка артилерия” да стреля по сегашни партийни мишени; хем тътенът от думите му по тази тема да заглуши мълчанието му по други. Например, за разговора, за който е официално информиран от Съюза на издателите, между главния прокурор и Сашо Дончев с посредничеството на Георги Гергов. Дори да не иска да взима страна в така очертания триъгълник от родната корпоративна геометрия, не може да не реагира на преплитането и то в неформална среда на институционални роли, бизнес интереси и редакционни политики. И то дори, само защото самото забавяне на реакцията му вече е взимане на страна. Ясно коя, след като първо пленумът на БСП трябва да се произнесе по случая. И той го направи. Пред него Гергов беше принуден да подаде оставка, което обаче не променя нищо, тъй като той си остава персонална емблема на столетницата днес, на практиките й, на комшулука й между политика и бизнес. Иначе оставката му трябваше да се предхожда от обсъждане какво се е случило, защо се е случило, по друг повод случвало ли се е и т.н. Тоест, Гергов „да си отвори устата”. А това, както той сам предупреди, едва ли ще е добре за партията и за лидерката й. Пленумът не само не помогна на БСП да излезе от този скандал, но даде шанс на Бойко Борисов да го стовари изцяло върху плещите й, като постави Гергов и Дончев под общия знаменател „червени олигарси”. Така скандалът заобикаля прокурора и се превръща в част от вечното междупартийно дерби. Целенасочено усилие да го държи във фокуса му от самото начало прави „Да, България”. Тя единствена сред останалите партии, впрочем също поименно ангажирана в разговора, излезе с достатъчно ясно и остро послание, за да може да формира обществено мнение. Проблемът е, че то остава в отдавна очертаната ос на сблъсъка между Христо Иванов и Сотир Цараров и в този смисъл разкритията на Сашо Дончев не се превърнаха в нов публичен ресурс, прозвучаха като повод за реминисценция. Други открояващи се теми, по които през седмицата партиите и институциите се пазеха от изявления, бяха оставката на журналиста от НТВ Васил Иванов (заедно с последвалата размяна на взаимни обвинения между него и шефката му и непознатата досега солидарност между конкурентни телевизии) и референдумът в Турция. Специално спрямо референдума – предпазливостта общо взето е тон в цяла Европа. Извън повтарящите се либерални критики, към които Ердоган е силно резистентен, сякаш никой не иска да каже открито за какво всъщност става дума. Това пък обяснява за какво му е бил на Ердоган референдумът, след като и без него концентрира предостатъчно власт. Трябва му, за да легитимира властта си не вътре в страната, а навън – в Европа и в САЩ. Така че те с деликатно мълчание да го оставят да управлява Турция каквото си знае. И засега явно той печели референдума. Състоялите се и несъстояли политически събития-изказвания дори само от отминалата седмица имат потенциал да вдигнат вълна от обществени настроения, която да постави отново въпроса „кой”. Достатъчно е да прекараш два часа в социалните мрежи, за да го усетиш. Но партиите в Народното събрание сякаш се бяха разбрали да не се интересуват от живота извън стените му и го откриха с исторически препратки, дежурни речи и призиви за единство, разнообразявани тук-там от ритуална разляна на нападки.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_653664.html

Свързани новини: