Един слух броди из България от 50 години – историята за пропадналия концерт на „Бийтълс“ в България по време на Световния младежкия фестивал през 1968 г. Слухът периодично се разгаря с нова сила, раздухван от тежката липса на професионализъм, от елементарни познания по история на музиката, както и от една публикация „от архивите на ЦК на БКП“ – защото, както знаем, от протоколите на ЦК на БКП истината струи като бистра вода от планински извор в ранна пролет.

Последната реинкарнация на този мит беше миналата седмица в телевизионното предаване „Обичам България“ – като отговор на въпроса с гостуването на коя световна група в България сме се разминали на косъм през 1968-а, като правилен отговор бяха посочени „Бийтълс“. Че сме се разминали – разминали сме се, но не само през 1968-а, а въобще. И не на косъм, а с десетилетия. Нужно ли е любовта към България да минава през такива измислици?

Като всеки стар слух, и този има няколко версии – общото между всички тях е твърдението, че „през лятото на 1968-а „Бийтълс“ заявяват намерението си да пеят в София“. Според най-лекия, лайт-вариант на клюката – някъде през 1968 г. Джон, Пол, Джордж и Ринго изразили желание да изнесат концерт на Световния младежки фестивал в София, но по нареждане на ЦК на БКП получили отказ. В най-екстремната хардкор версия „Бийтълс“ кацат инкогнито на летище „Враждебна“, изнасят таен концерт пред избрани гости (от ЦК?) в Червения салон на хотел „Балкан“ и късно през нощта си заминават.

Разбира се, този изцяло български слух, е толкова верен (или дори по-малко) колкото един друг световен слух, според който Маккартни е загинал в автомобилна катастрофа през 1967-а и е заменен от двойник (изглеждащ, пеещ, свирещ и композиращ като оригинала, но все пак менте). Тоест у нас вместо истинските „Бийтълс“ щяха да дойдат само Джон, Джордж и Ринго с двойника на Пол.

Най-сериозното – и всъщност единственото доказателство на вярващите, че „Бийтълс“ са искали да пеят в София – е документ, протокол от заседание на Секретариата на ЦК на БКП, от 9 май 1968 г., на което присъстват другарите Станко Тодоров, Борис Велчев, Венелин Коцев, Стефан Василев, Ангел Цанев, Стоян Караджов и Георги Боков. Може би Ирина Бокова е чула от баща си нещо по въпроса? Дали не би могла да включи единствения концерт на „Бийтълс“ в Лятото на любовта (и на Световния фестивал на младежта и студентите) и от другата страна на Желязната завеса сред недвижимите културни ценности на България? Дори и да не се е състоял? Не ли крайно време на летище „София“ да се постави поне една паметна плоча, която да уведомява пристигащите чужденци (и заминаващите българи):

 „Тук „Бийтълс“ за малко (не) кацнаха през лятото на 1968 г.“?

 

Първа точка в прочутото „бийтълсово заседание“ на Секретариата на ЦК е „По някои въпроси на Кюстендилски окръг“. Втора точка гласи: „За Средноречкия партизански отряд“ – приет е за сведение докладът на назначената за проучване на въпроса Комисия, който стига до извода, че такъв отряд не е съществувал. И така още 15 страници и двайсетина „подгряващи“ теми, преди да стигнем до най-важната XXV точка, озаглавена „За подготовката на IX световен фестивал на младежта и студентите“. Срещу нея пише:

„Възлага на Оперативното бюро на Националния фестивален комитет да намери съответна форма за отклоняване искането на битълсите да участват в IX световен фестивал на младежта и студентите, който ще се състои през месец юли тази година в София“.

От написаното не става ясно – първо: самите „Бийтълс“ ли са отправили искане за участие (по-надолу ще обясним защо това изглежда невъзможно), и второ: дали в Секретариата на ЦК на БКП под така наречените „битълси“ разбират именно групата „Бийтълс“. Тук трябва да уточним за по-младите, че през 60-те години в България думата „битълси“ (с малка буква и без „й“) се употребяваше от определени среди, към които спадат и гореспоменатите „другари“, много по-често като синоним на невъзпитани младежи с дълги коси, отколкото като членове на конкретния музикален колектив. Или както „Работническо дело“ описва чешки рок музиканти „неканени гости“, участници във фестивала:

„Мръсни, със сплъстени дълги коси, неумити със седмици лица, с омазани дрехи, нечистоплътни, груби и предизвикателни, те предявяваха претенции, че принадлежали към участниците…“

Има две вероятности, едната от които е по-скоро невероятност. И тя е „Бийтълс“ лично да са поискали да участват на Софийския фестивал.  Просто, защото всички факти, които са известни за групата, сочат, че последната идея, която би им хрумвала през лятото на 1968-а, е да пеят някъде, дори и в България. Все пак това е страна, за която няма никакви данни въобще да е споменавана от някои от четиримата, освен от Джордж Харисън, за когото се знае, че се е срещал с Янка Рупкина и е останал впечатлен от българския фолклор, но това е чак през 90-те години.

Какви са фактите: през годините на концертния си живот – от 5 януари 1961-а до 29 август 1966-а „Бийтълс“, освен в родината си, са свирили само в петнайсетина други страни – и сред тях няма социалистически. Още през пролетта на 1966-а те вече са крайно недоволни от концертите си – преди всичко в музикално отношение:

„Заради писъците и виковете на публиката през повечето време ние почти не се чувахме как свирим, поради което нивото ни като концертна група падна значително“, признава Ринго.

По това време и песните им са станали твърде сложни, за да прозвучат достатъчно добре на живо, без допълнителни музиканти. Тежи им, разбира се, и непрекъснато пътуване и спане по хотели, от които заради изключителната си популярност не могат да излязат.

През юли 1966-а те вече са взели решението да се откажат от концертите – веднага след последните десетина, вече договорени дати през август в САЩ. Смятат да насочат вниманието си изцяло към разширяващите се възможности, които им предлага студиото. Случилото се при гостуването им в Манила, Филипините, циментира решението им да сложат край на този вид пътувания. При пристигането си те са охранявани от толкова многобройна тежковъоръжена полиция и военни, че решават, че има война.

След пресконференция в главната квартира на военноморските сили, без да ги пита въоръжената охрана ги откарва на яхтата на богат филипински индустриалец, чийто син искал да се похвали на приятелите си с бийтълсите. Според филипинските власти на яхтата за тях било по-сигурно, но Джон, Пол, Джордж и Ринго започват да подозират, че са отвлечени. В 11 ч. охраната иска да ги заведе в президентския дворец, където първата дама Имелда Маркос дава прием в тяхна чест. Те са били уведомени и поканени още няколко дни по-рано, но Брайън Ъпстейн е отказал, верен на принципа групата да не се среща с политици и официални лица по време на турне. Дори когато им се обаждат да ги помолят от британското посолство, те остават непреклонни.

Междувременно филипинската телевизия излъчва репортаж от президентския дворец, в който показва празните места, запазени за четиримата музиканти, плачещи разочаровани деца и президентшата, споделяща колко унизена се е почувствала от отсъствието им, което разпалва антибийтълсови настроения в страната. След втория концерт (те изнасят два – един от 16 ч. и един от 20 ч.), който бил озвучен отвратително, публиката така блокира стадиона, че те дълго не могат да се приберат в хотела си. А в хотела и от посолството им съобщават за получени смъртни заплахи.

После става още по-страшно

На сутринта „Бийтълс“ откриват, че през нощта охраната им е свалена, а вестниците са пълни с истории, които ги заклеймяват заради отказа им да посетят дворцовия прием. Докато пътуват към летището, се оказва, че филипинският им шофьор е забравил пътя… И за да стане кошмарът пълен, когато все пак стигат, в залата за пътници са принудени да минат през гневна тълпа, който ги блъска, а Ленън и Ринго отнасят и по един юмрук в лицето за това, че били обидили първата дама…

Следващите им концерти са през август в САЩ – но те вече са взели твърдо решение и информират Ъпстейн, че това ще бъде последното им турне. А три дни по-късно, вече в Лондон, „Бийтълс“ дават телевизионно интервю, в което разказват премеждията си в Манила. Маккартни нарича нападателите си „страхливци“, Ринго определя престоя като най-страшното нещо, което му се е случвало, Харисън казва, че би се върнал на Филипините, само ако трябва да хвърли бомба върху страната… а Ленън добавя „по този въпрос всички сме съгласни“.

Последният концерт е на 29 август в Сан Франциско, а в началото на септември Харисън заминава с жена си на почивка в Индия. През октомври Ъпстейн обявява официално, че „Бийтълс“ няма да пътуват повече. През декември, вече отпочинали, четиримата влизат в „Аби Роуд“, за да запишат When I’m 64 на Пол и Strawberry Fields Forever на Джон. На 1 юни 1967 г. е официалната премиера на обявения в много класации за най-велик албум в рока, Stg. Pepper’s Lonely Hearts Club Band. На следващия ден „Бийтълс“ съобщават, че се заемат с проекта Yellow Submarine.

През следващите две години до фактическото си разпадане „Бийтълс“ свирят заедно пред публика само веднъж, като изненадват лондончани на 30 януари 1969-а с безплатен 40-минутен концерт от покрива на сградата на „Епъл“. Междувременно са отхвърлили покани от най-големите фестивали в света по онова време: в Монтърей, Нюпорт, Маями, Атланта, Удсток, Алтамонт…

Освен всичко друго, „Бийтълс“ са вероятно и групата с най-добре документиран живот – ден по ден, често и по часове. Специално в края на юли и началото на август 1968 г., докато в София тече Световният младежки фестивал, те са в Лондон, заети с много сериозна работа. Всъщност, още от края на май до края на август няма ден, в който да не работят интензивно по записите за двойния албум The Beatles, или „Белия албум“. Специално 28 юли, денят, в който в София започва фестивалът, е известен в историографията на „Бийтълс“ като „Лудия ден“ – на тази дата те участват във фотосесии на десетина локации из Лондон и на нито една снимка не изглеждат натъжени и оскърбени от решението на Секретариата на ЦК на БКП да „отклони“ участието им в Световния фестивала на младежта и студентите (те дори и не са студенти).

В следващите дни до 6 август в София тече фестивал, в Москва планират нахлуването в Чехословакия, а в Лондон „Бийтълс“ записват една от най-великите композиции на Пол – Hey Jude – и се наслаждават с пълна сила на новооткритата си свобода (включително и творческа в студиото). Правят и първите си експерименти с осем-пистов магнетофон. Последното, за което мислят по това време, е участие в какъвто и да е фестивал. Ако имаше такова нещо, досега все някой щеше да го спомене някъде.

Как тогава да си обясним XXV точка от заседанието на Секретариата на ЦК? Най-вероятно някой от българските или международни организатори и фактори в световното младежко и студентско движение нещо си е мечтал, обсъждал или се е шегувал, друг го е чул, трети го е коментирал… и така силно преувеличената опасност от пристигането на „Бийтълс“ е стигнала да ЦК на БКП. Вероятно ги е обхванал истински ужас от възможния бийтълсов идеологически атентат, застрашаващ социалистическата ни родина. И са решили да се застраховат. Ако някой друг е отправил искане от името на „Бийтълс“, то това няма нищо общо с тях и никога не е имало никаква вероятност да участват на фестивала – дори и ако Секретариатът на ЦК да беше взел решение да поощри участието им. Една от хубавите страни на иначе не много приятния свят от времето на Желязната завеса беше, че нито БКП, нито дори КПСС имаха някакво влияние върху западната рок музика.

Изглежда, че преди 50 години в ЦК на БКП е станало голямо объркване, но нещо много подобно се случи с цялата родна общественост, само преди няколко месеца. Миналото лято почти всички медии – БНР, БНТ, Би Ти Ви и т.н. – обявиха грандиозен благотворителен концерт  в София: с Мик Джагър, Род Стюарт, Антонио Бандерас, Джони Деп, Бруно Марс, Джъстин Тимбърлейк, Филип Киркоров, Сергей Лазарев, „Ийгълс“, Слаш. Трябваше да се състои в София миналия октомври.

 

"Концертът" на Мик Джагър

И това се случи в наши дни, когато за около 3 минути всеки може да провери какво ще прави на обявената дата всеки от обявените участници (и да разбере, че  Мик Джагър ще участва наистина в грандиозен концерт, но в Калифорния, „Ийгълс“ вече не съществуват, а Джони Деп вече е „идвал“ веднъж в Бургас). Поразително е колко много професионални журналисти се хванаха!

Мик Джагър и Джони Деп в София? Наистина?

Но ако след 50 години някой студент по журналистика преглежда днешните вестници, току-виж написал, че през 2016-а България се е разминала на косъм с Концерта на века, но тогавашният министър на културата Вежди Рашидов, който обичал чалгата (бел. авт. – Рашидов има много грехове, но в интерес на истината няма никакви данни Рашидов да харесва попфолк), не позволил.

Сега да си представим как биха могли да реагират на подобен слух хората преди 50 години – когато нямаше не само интернет, но писмата между Казанлък и Стара Загора пътуваха по 3 дни, а между София и Лондон по 2 седмици. За обикновен телефон се чакаше с години. Вероятно почни всички биха повярвали.

Все пак и ние имаме право на слухове, легенди и митове – така, както руснаците имат право да вярват, че те са измислили кирилицата; както сърбите – че тяхна разработка е в основата на американската космическа програма „Аполо“; както американците, че труповете на извънземни се пазят в Зона 51; както цялото „прогресивно“ човечество – че американците не са кацали на Луната и сами са взривили Кулите-близнаци.

"Площад Славейков"