Те са хората, които по време на спиритични сеанси дават тялото си „назаем”. Проблемът е, че духът, който се е разположил в доброволно предложената му обвивка, може и да не пожелае да излезе от там. Или пък, даже да не злоупотреби така с гостоприемството, да нанесе на тялото много вреди.

Защо им е на медиумите да рискуват така? Работата е там, че информацията, получена по този начин, е по-достоверна от всяка друга. Ето защо спиритизмът е разпространен по цял свят, а хората, които го практикуват, извличат голяма полза от таланта и уменията си.

При спиритичните сеанси медиумите, които дават тялото си „назаем” на мъртвите, рискуват да пострадат при контакта с тях.

Известно е, че понякога духовете се вселяват в човешкото тяло, без да са били поканени там. При това действие човекът започва да говори с чужд глас, да нарича себе си с различни имена, престава да разпознава близките си и се държи много странно – все едно е някой друг. Това състояние може да продължи от няколко часа до няколко дни, след което човекът се „връща обратно” и - като правило - не помни нищо от това, което се е случвало по времето, когато не е бил в кожата си.

Медиците назовават това явление „истерични припадъци”, но мистиците имат съвсем различно мнение по този въпрос. Преди всичко те обръщат внимание върху факта, че новата личност на „припадналия” далеч не е измислена, а напълно реална. Най-често с неговата уста говори напълно конкретен и неотдавна починал човек, за съществуването на когото може и да не е предполагал.

Ако разговаря с него властно и настойчиво, този „вътрешен човек” ще се обозначи, ще разкаже подробности от своята биография, ще даде информация от задгробния свят и даже може да почете със специално внимание някое от присъстващите на спиритичния сеанс лица. Било то за да се обърне лично към него, защото го познава отнякъде. Или пък трябва да му предаде някаква информация от починал приятел или роднина, а може и враг.

От незапомнени времена е известно, че такъв „истеричен припадък” може да бъде предизвикан изкуствено – с помощта на интоксикация, хипноза или самохипноза. Например медиумът на централноафриканските царе изпушва една или две лули и обвит в димна завеса, изпада в транс и започва да ломоти с гласа на покойния монарх, чиято душа сега се е вселила в него.

Музикален етюд

В Китай медиумът пристъпва към работа и започва да напява заклинания, дрънкайки струни или удряйки барабан. Движенията му постепенно започват да приличат на конвулсии, той се поклаща напред-назад, по тялото му избива пот. Всичко това се възприема като признаци за появата на духа. Две жени го хващат под мишниците и го поставят на стол, където той провисва ръце и изпада в безпаметно състояние. После му хвърлят черно покривало върху главата и той, намирайки се в състояние на хипноза, вече може да отговаря на въпроси, като се поклаща на стола и барабани нервно по облегалката с пръсти или с пръчка.

Ритуалите в афроамериканската вуду религия позволяват да се влезе в непосредствен контакт с дух, наричан Лоа. Основен ритуал се явява т.нар. Церемония – причудлива комбинация от символични обреди, танци, заклинания и барабанни ритми. След влизането в контакт с духа медиумът пада на земята и започва да се гърчи в конвулсии или застива на място. Околните следят да не започне да си нанася вреди, а междувременно той се преобразява пред техните погледи: променя походката си, започва да говори с чужд глас и придобива нечовешка сила. Понякога духът предава чрез него послания на останалите.

Всички изброени методи карат човешката душа да се „постесни” и да „отстъпи място” на едно или друго безтелесно същество. За правилния контакт са необходими две условия - настройка за контакт и пълно неутрализиране на личността на медиума. Първото се постига с помощта на дълъг предварителен ритуал (или системни наставления, като при вуду), а второто – с помощта на някоя от техниките за промяна на съзнанието.

Докато духът и тялото, в което се е вселил, си знаят местата, всичко изглежда наред.

Близкоизточните и европейските некроманти (хора, които се занимават с призоваването на мъртъвци) предпочитат да хипнотизират малко подготвен (или напълно неопитен) човек и предлагат на духа да се всели в неговото тяло. Този метод има редица достойнства.

Първо, хипнозата в случая не е толкова вредна за физическото и психическото здраве, при нея не се наблюдават нито гърчове, нито конвулсии, нито други неприятни за околните, а физически – и за самия медиум, явления.

Второ, когато съвършено страничен за вас човек изведнъж започне да говори с гласа на ваш покоен роднина, това предизвиква много по-силно впечатление, а следователно дава възможност да се избавите от остатъците на скептицизъм и да установите по-качествен контакт с духа.

Трето, хипнозата не изисква допълнителна подготовка, шумови и светлинни ефекти и специални препарати, което е особено важно в условията на нашата цивилизация. Освен всичко това целият обред може да се проведе във всеки един дом, без да привлича излишно любопитство и нечии протести. И въпреки това хипнотичните сеанси си имат и множество недостатъци. Главният се заключава в това, че под хипноза човекът не се освобождава от собствената си личност. Волята му отслабва, но не изчезва съвсем.

Свързващото звено между два свята

Духът може да не е толкова сговорчив, колкото изглежда на пръв поглед.

Тези ритуали се смятат за свързващото звено между два свята – нашия и задгробния. Правило при хипнозата е, че човекът не трябва да бъде заставян да върши недопустими неща. Има обаче и неща, които медиумът „филтрира”, докато е хипнотизиран, тоест отказва да произнесе. В резултат на това в редица случаи контактът с духа донякъде се явява имитация, но хипнотизаторът може и да не осъзнава степента на вътрешния бойкот. Всичко това намалява достоверността на съобщенията на медиума и в крайна сметка води до съмнения в самата възможност за „събеседване с духовете”. Ето защо най-доброто средство се явява самохипнозата. Този метод обаче не е толкова прост, колкото изглежда на пръв поглед.

Медиумите, които владеят този способ, не променят гласа си, не се гърчат по земята, не затварят очи. Напротив, срещата им с духовете става по начин, който може да не бъде различен от околните. Целият фокус е в това, че вследствие на продължителни тренировки съзнанието на медиума става така чисто и прозрачно, че отразява всяка информация, като практически не я „филтрира”. С такава способност се славят жреците на култовете умбанда и кандобле, разпространени в Бразилия. Всеки от тях от юношеска възраст посвещава себе си на определен дух, който го посещава в сънищата му и по време на ритуали. В хода на тези постоянни контакти, които могат да продължат няколко години, медиумът развива в себе си способността с лекота да изпада в транс, да излиза от него и творчески да регулира отношенията си с духа. Влизайки в транс, медиумът консултира клиентите си. Той дава диагнози и цери болести, показва източниците на клетви и черни магии, помага при решаването на семейни и професионални проблеми и, разбира се, предсказва бъдещето. Аналогична способност притежават много тибетски лами, индиански шамани, африкански магьосници и дори някои европейски медиуми.

Единственият недостатък на това „тихо” общуване с духовете е, че то не върши работа при недоверчиви клиенти, които са гледали как това се случва в киното. Ето защо на жреците на кандобле понякога им се налага да правят сложни и ефектни ритуали с кръгове от горящ прах и спирт, барабанни ритми и дъжд от монети, макар че в целия този цирк няма практически смисъл.