Тук много хора ще реагират още преди да са прочели повече от първия ред и искрено ще се възмутят как така някой си позволява да отрича Деня на победата. Винаги е така. Цял ден хората се „маркират“ с по няколко думи в социалните мрежи дали празнуват Деня на Европа или Деня на победата. Защото едните така, а другите онака.

"Празнуваме Деня на Европа, но и Деня на победата", каза президентът Румен Радев.

Какво „Но“? Защо „Но“? Нали точно заради това „Но“ не можем да стигнем до най-естественото – празнуваме и Деня на Европа, и Деня на победата. Защото без победата над нацисткия режим в Германия трудно можем да си представим мирна и единна Европа, каквато имаме днес.

"Безсмъртния полк" поиска излизането на България от НАТО (СНИМКИ)

Историците обичат да спорят в детайлите и това е работата им. За колаборацията между хитлеристка Германия и сталинистка Русия. За това къде точно са загивали руските войници. За това къде точно са освободители и къде точно са окупатори. Коя дата е по-важна – 8-и или 9-и май. Нека си спорят.

Големите факти си остават големи факти – преди 72 години нацизмът е победен, а милионите загинали съветски войници са неизменна част от това. Защо тогава всички заедно не празнуваме Деня на Европа? И защо тогава всички заедно не почитаме жертвите в Деня на победата? След като големите исторически факти са толкова очевидни, кое ни кара да се делим на такива, които са за „Деня на Европа“, и такива, които са за „Деня на победата“?

Отговорът е също толкова очевиден - защото Москва експлоатира историческата заслуга на руските жертви, за да пропагандира днешните си геополитически интереси. Това отблъсква хората.

Може ли Денят на победата да бъде отбелязван без организирани от Кремъл групи да маршируват из европейските столици с руски знаменца? Може ли честването на Деня на победата да мине без деца във военни униформи с пластмасови калашници в ръце, чието единствено послание може да бъде войната? Може ли Русия да спре да изисква преклонение пред нейната изключителност и да допусне за миг, че знамената могат да бъдат и други – полски, френски, британски, американски... Може ли да не окичват цяла Европа с оранжево-черните лентички, които сами превърнаха в символ на анексирането на Крим? Превземането на този ден от Кремъл и натрапването му на останалия свят като чисто руски празник е нещо, което отблъсква много хора.

Може ли Денят на победата да бъде отбелязван без организираните от Кремъл акции да имат повече за цел не да почитат жертвите на войната, а да громят Запада? Може ли шестващите като авангард на „Безсмъртния полк“ любими рокери на Путин да не се вживяват в ролята си на разобличители на „гейропа“-та? Може ли „полк“-ът да не издига ликовете на сатрапи като Ленин, Сталин и Георги Димитров, за които няма данни да са загинали на някой фронт? Може ли „Безсмъртният полк“ да не се превръща в демонстрация срещу избрания от българския народ път на развитие? Вероятно може, но очевидно не се случва. Това също отблъсква много хора.

Може ли Денят на победата да не бъде използван за преброяване на политическите редици на всички, готови да служат на днешните политически интереси на Кремъл и които по-слабо се вълнуват от интересите на България, Полша, Чехия или всяка друга европейска страна? Може ли тези мероприятия и техните говорители да не се изживяват като контрапункт на Деня на Европа и да обвиняват във фашизъм всеки, който иска да отбележи единството на следфашистка Европа? Редовното рекрутиране на сидеровци и първановци на тези събития също отблъсква много хора.

Затова не се случва нещо толкова естествено и нормално, каквото би било общото честване и на годишнината от победата над нацизма, и почитането на милионите жертви от всички националности, и радостта от единството и мира в Европа.