Константин Илиев: В България комерсализацията на театъра е държавна политика

"На въпроса какво не ми харесва в българския театър ще отговоря с нещо, което може би звучи вече банално, но трябва да се повтаря, защото нещата стават все по-зле. Не ми харесва, че докато в страните с истинска театрална култура хората се борят против комерсализацията като голямо зло, в България комерсализацията на театъра е държавна политика". Това  с горчива ирония казва драматургът Константин Илиев в разговор за сайта "въпреки.com". И продължава: "Как другояче може да се определи тази културна политика освен като престъпление, което както всички големи престъпления през последните години, ще остане ненаказано. А пък последиците са налице. Театрите водят един абсолютно ненормален живот. Те работят, за да печелят пари. Това става с канене на звезди – мечки, така се наричат в България, които най - често с нищо не са по-добри от актьорите  в съответните театри извън столицата, но са популярни. Играят се 90% булевардни пиеси. (Друг е въпросът, че и в булевардния театър има различни нива. От пошлотии, до приемливи донякъде забавни сюжети.). По този начин се депрофесионализират хората на театъра, актьорите преди всичко, пък и режисьорите, защото не правят стойностна драматургия. Нито пък изобщо могат да отделят достатъчно време за работа, защото се работи за пари. И най важното - вкусът на публиката все повече и повече се принизява, а това ще има последствия за десетилетия напред. Много лесно се отива към депрофесионализация и насаждане на лош вкус , но много трудно би могло да се тръгне по обратния път. А пък се отива към всичко това, защото е по-лесно. Първо по бакалски съображения - да се дават все по-малко пари за култура и второ - на всички тези, които са призвани (колкото и идиотски да звучи в случая думата призвание) да ръководят културата, респективно театъра, така е по-лесно. Това е най-примитивният начин на организиране на някаква театрална дейност - отчитане на база приходи. Ако трябва да се преценява на базата на качество вече е по-тънка работа, иска повече познания, повече усилия. Това не се прави, така е най - лесно. Принципът на делегираните бюджети е примитивен. Всичкото това прави българския театър в момента такъв, какъвто е. Зле стоят нещата, според мен. Това, че сега на 24 май ще направим едно красиво шоу не значи нищо. Истината не е толкова красива, тя си е грозна. На Пенчо Славейков  принадлежат думите, че театърът се прави, не за да се печелят пари. Не само Славейков, дори и един Стамболов, който не е човек на литературата и на театъра е казал, че театър трябва да има във всеки град. А сега непрекъснато се говори, че имало много театри в България. Защо не се погледне Германия, там  колко  театри има? Огромен брой и добре субсидирани, въпреки че и там театралите се оплакват от понижаване на субсидиите през годините на кризата.. Или по-малка страна като Финландия.  Над 50 субсидирани от държавата театри при 5 милиона население. Като ме питате за състоянието на драматургията, аз не искам да правя оценки дали е за 2, 4, 5 или 6, но не е достатъчно това, което се показва. Трудно се създават значителни драматурзи и режисьори в такъв театър, какъвто е българският днес. Никакви конкурси, никакво обучение по сценично писане, доколкото то изобщо съществува, няма да реши въпроса. Тези професии се усвояват, както се казва, на терен. Когато младият режисьор отиде в театъра, трябва атмосферата там да го импулсира да създаде нещо колкото забавно, толкова и смислено за зрителите си, а не просто да напълни залата. Драматургът  трябва да усети как актьорите възприемат текста му. Предизвиква ли ги да търсят въздействащо изпълнение или им пречи. Става ли от това, което е написал театър или не става. Но когато мисълта на театралния директор е само в състоянието на касата, той няма да кани млади режисьори, нито ще експериментира с млади автори. Ще предпочете сигурното, макар и най-често посредствено", споделя с болка Константин Илиев. Свежен Младенов /л./ във "Великденско вино" в Театър "Възраждане", постановка Весела Василева - снимка архив на театъра Тази година Академия "Аскеер" го удостоява с Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство "Аскеер 2017". Тя ще му бъде връчена на 27-та церемония на театралните награди на 24 май в Театър "Българска армия". Той е преди всичко писател-драматург, изцяло посветил се на театъра. Неслучайно в професионалните класации в началото на новото хилядолетие пиесата му "Великденско вино" беше определена за най-добрата за изминалия 20-ти век. Не е слизала от сцените в продължение на 37 години, а сега за един месец имаше две премиери: В столичния театър "Възраждане", с три номинации за наградата "Аскеер 2017", включително и за най-добро представление. Константин Илиев намира за отлична работата на режисьорката Весела Василева /номинация за изгряваща звезда/ и на изпълнителя на ролята на Поп Кръстьо - Свежен Младенов /номинация за водеща мъжка роля/.  По същото време се играе и в Пловдивския театър "Н. О. Масалитинов".  Там е дипломна работа на млад режисьор - Никола Станев, централният изпълнител също е  млад - Христо Пъдев. Пиесата в момента е в репертоарния афиш на пет театрални формации. Самият Константин Илиев я е поставил в Пазарджишкия театър "Константин Величков" и  там се играе от 2011 г. Връщаме се заедно с него към първото представление, което като зрители помним и до днес… А и разговаряме малко след Великден и в годината, в която ще отбележим 180 години от рождението на Васил Левски. "Първата постановка беше на Леон Даниел през 1980 година. Беше някакво трагикомично стечение на обстоятелствата. Никога не съм подписвал договори за контрактации, освен един - единствен път - с Телевизионния театър през 1979 г. Защо подписах и аз не мога да кажа сега.  Веднага съжалих, но ми се обади редакторката - да изпратя нещо, каквото и да е. Казах, че просто ще върна парите, те колко ли и да са били за малка пиеска по телевизията. Не ми искали парите, текст трябвало да се представи в счетоводството. Останах с впечатление, че в случая май не е толкова важно съдържанието на страниците, които ще представя, важно е да се спази процедурата по отчитането. Естествено, че не можех да си позволя да им изпратя някаква пълна безсмислица. От няколко години ме занимаваше темата Левски и бях събрал много материал. Да пиша голяма пиеса се бях отказал по наистина важни за мен причини, но въпреки това не исках да посягам на събраното само заради някакво отчитане. Поп Кръстьо обаче не влизаше в списъка на действащите лица на замислената пиеса. Така написах "Великденско вино" . Казах по телефона на редакторката, че изпращам нещо, което е все пак пиеса, а не просто изписани страници. Тя се зарадва, но когато прочете написаното, дълбоко се обиди. Как така поп Кръстьо ще се появи на екрана да произнася монолози и то с обвинителен тон. Звук повече не чух от телевизията. Георги Миладинов в първата постановка на "Великденско вино" в Театър "София" през 1980 година с режисьор Леон Даниел - снимка личен архив С Леон почти по едно и също време постъпихме в театър "София" и вече доста месеци се гледахме с любопитство. Стигнахме до решението той да постави друга моя пиеса - "Босилек за Драгинко". До настъпването на репетиционния период имаше още време, той прочете "Великденско вино" и заяви, че иска да я прави. Добре, но къде? Спектакли  с един човек тогава не бяха на мода, май че почти ги нямаше. Казах му, че имам идея. Левият край на фоайето на театъра с витата стълба. В текста има ремарка за стълба и тя беше важна. Ходихме, гледахме, Леон каза: "Да. Става." Сега обаче трябваше да се получи съгласието на ръководството на театъра. Никакви приходи не можеха да се очакват от такова представление, а те разбира се и тогава бяха важни, но по същественото беше, че възникваха много неудобства. Трябваше да се изчаква публиката от голямата зала след вечерното представление да излезе от фоайето, тогава да се достроява, да се задържа сценичен персонал, гардеробиерки, техника по нощните часове. Директорът Кольо Георгиев, както и очаквахме, веднага каза да, той за такива подробности не се притесняваше, административната директорка обаче здраво се възпротиви. Съобрази обаче, че всичко ще се размине с две-три представления. Кой ще тръгне по сред нощ на театър. След много неохотното й съгласие остана проблемът с техниката. Защото нищо нямаше във фоайето. Дори един контакт. Къде да закачиш прожектор, къде да го включиш. Нов театър, подът застлан с най-хубав  зелен мокет, лъскави ламперии, горе зад витата стълба е правителственият тракт, там е отредено Тодор Живков да влиза, когато благоволи да удостои някое от представленията на театъра с присъствието си.  Техническият директор на театъра беше пословично опърничав човек. Големият немски режисьор Бено Бесон по време на работата си в старата сграда на театър "София" беше го кръстил "Хер Не може". Една дупчица нямаше да позволи да пробием в новите ламперии. Само че точно тогава Хер Не може се разболя и влезе в болница. А когато излезе, хвана се за главата, но всичко беше свършено. Заместваше го едно момче, железар по професия, но изключително кадърен и много обичаше театъра. Богдан, така се казваше. Богдан проби където трябваше, прокара жици. Направи го умело пък и един прожектор, където и да го поставиш, не може да загрози театрална сграда. Спектакълът в изпълнението на Георги Миладинов и Николай Антонов се игра десет години, някъде около 150 представления. Започваше в 22 часа. Дъжд, сняг, публиката идваше. Тогава нямаше толкова много сериали, но бяха пуснали "Робинята Изаура". И Изаура не ни попречи." Така с усмивка си спомня драматургът за перипетиите около представлението и за успеха му. Велко Кънев във "Великденско вино" в постановката на Иван Добчев в Народния театър "Иван Вазов" през 1993 година - снимка личен архив И продължава: "В крайна сметка пиесата пак е за Васил Левски през погледа на поп Кръстьо, разбира се. За Левски, като се изключат простотиите, които разни идиоти пишат по стените във връзка с футболния отбор, никой не си позволява да каже лоша дума. Има и други много уважавани личности от онова време – Ботев, Бенковски , но все пак Левски си е Левски за българина. По спора за поп Кръстьо - виновен, невиновен, едно денонощие няма да ми стигне да кажа какво мисля. Толкова приказки са се изприказвали, чел съм и слушал какво ли не. Има хора, които твърде едностранчиво се опитват да представят нещата, а те никак не са прости и еднозначни. Понеже и моето име се е споменавало в колкото патетично толкова и некоректно подобие на полемика, наложи се да изложа извън стила на сценичното писане какво мисля по въпроса. Една доста обширна студия за реалните обстоятелства около залавянето на Васил Левски. История, не литература. Тя излезе в издателство "Жанет 45" през 2013 г. под заглавие "Великденско вино и Франкенщайн". Който се интересува какво мисля за историческата фигура поп Кръстьо (защото Кръстьо Никифоров от пиесата е литературен герой) би могъл да я прочете. Една от причините проблематиката, свързана със залавянето на Васил Левски особено да ме занимава е, че съм роден в Горно Павликени, а това село е разположено  между Ловеч и Къкрина. Като дете съм играл под Пази мост, където е станала фаталната среща на Васил Левски и Никола Цвятков с двете заптиета. След средата на миналия век той беше напълно забравен, покрит с тръни и шубраци. Някогашните сътрудници на Ловешкия музей "Васил Левски" твърдяха, че такъв мост изобщо няма, само местността се казвала така. Предложих им да ги закарам с колата, само на 5 километра от сградата на музея, където водихме споровете и да им го покажа, защото сами нямаше да го намерят. Не, няма такъв мост. Има – няма – почти двайсет години продължи тази история.  През 1987 г. публикувах статия за Пази мост във в. "Народна култура", през 2003 нова (вестникът междувременно промени името си на "Култура"). Най-после в музея дойдоха нови хора, увериха се, че мост има. Мястото беше разчистено, направиха се някакви, макар и малки укрепителни работи, постави се обозначение. Направи го местният Ротари клуб. Има още нещо, което ми се иска да бъде довършено. Да се уточни мястото, известно от литературата за Левски като "Гьолът". Там е станало повторното събиране на него с придружителя му Никола Цвятков след срещата им със заптиетата. Сега от някакъв гьол на това място няма и помен, отново гъста растителност, но аз помня водата – кръгло езеро с около петдесет метра диаметър, Понятието "Къкринска Голгота" отдавна е станало привично чрез изследванията на Димитър Страшимиров и станциите на тази Голгота  би трябвало да се знаят: Ловешкият Стратеш, Пази мост,  Гьолът, Къкринското ханче. Не са чак толкова местата, свързани с нашата история и литература, които заслужават памет и почитание. Само на двеста-триста метра от последното злощастно жилище на Яворов и Лора е къщата на доктор Кръстев, където той е списвал "Мисъл". Сега там е кръчма. Вилата на доктор Кръстев в Костенец, място на многократни срещи на големи български писатели също беше оставена да се разруши. Кресливи хора в България колкото искаш – "патриоти", "воеводи" (кавичките в случая май че стават вече задължителни), но като резултат нищо смислено." Албена Георгиева и Владимир Пенев в "Нирвана" - постановка на Маргарита Младенова в НТ "Иван Вазов" през 1994 година - снимка архив на театъра Връщаме се с Константин Илиев към него и съвместната му работата с режисьорите през всичките тези повече от 50 години, отдадени на театъра. Не иска да говорим за спрените му пиеси в днешния контекст, нито за злонамерените критики. За него работата му с Леон Даниел е нещо много специално, приятелството му съкровена близост между сродни души, изповядващи любов и посветеност на театъра. Казали са най-важното и ценното един за друг. Константин Илиев е автор на предговора към "Игрите" на Леон Даниел, а режисьорът е автор на предговора "Летописец на безвремието" към книгата с издадени през 1995 г. пиеси на драматурга. "Леон създаде традиция за поставяне на "Великденско вино", много спектакли са в тази посока. Разбира се, има и доста наивни, несполучливи  опити, естествено е в такива случаи. Захващали са се и актьори, които сами са се опитвали да се режисират, трудно се стига така до добър резултат." Стоянка Мутафова и Георги Калоянчев в "Одисей пътува за Итака" - постановка Иван Добчев в Държавен сатиричен театър, 1986 година - снимка личен архив На въпроса, до каква степен постановките на неговите пиеси отговарят на представите му, отговаря, че това се случва много рядко. Но няма какво да се прави. На премиерата авторът трябва да се качи на сцената и да стисне  ръката на режисьора. Присъствието на автора на репетициите може да бъде полезно, но не винаги. Ситуацията - ето дошъл е авторът на репетиция и ще каже нещо, което режисьорът не знае или е диаметрално противоположна на тълкуванията му, е не просто притеснителна, а и непродуктивна.  С режисьорите, които имат оправдано високо самочувствие се работи добре. Леон винаги е настоявал да присъства на репетициите му. С Маргарита Младенова и Иван Добчев са били в най-близко сътрудничество. Любен Гройс винаги го е карал той да прави пред актьорите  първия прочит на пиесите си, които е поставял (те са четири на брой). С тези режисьори той е бил и близък приятел. Особено с Гройс и Леон Даниел. Защото много са важни разговорите не само в репетиционната зала, а и извън нея. Леон е осъществил 10 спектакъла по 6 негови пиеси ("Великденско вино" , "Босилек за Драгинко", "Нирвана", "Одисей пътува за Итака", "Червено вино за сбогом", "Прозорецът"). "Великденско вино"  четири пъти в три различни театъра. Цветана Манева и Младен Младенов в "През октомври без теб" - постановка на Любен Гройс в Пловдивския драматичен театър, 1977 година - снимка личен архив Константин Илиев е завършил немска филология в Софийския университет Св. Климент Охридски. От 1969 до 1972 е редовен аспирант в Хумболтовия университет - Берлин. Там защитава докторска дисертация на тема "Структура на драматическите творби на Фридрих Дюренмат". Връщаме го и към онези години и с въпроса "Защо Дюренмат?". И отново следва една интересна история… "Избрах Дюренмат /1921-1990 г./ – първо защото го харесвам като автор, макар че се оказа много сложно в ГДР да пишеш за него. Възприемаха го по някакъв начин като опонент на Брехт /1898 – 1956 г./ , което не е вярно. Самият Брехт е писал за "Ромул Велики" /1949 г./ и то похвално и после не са контактували, защото Брехт твърде рано почина. Една пиеса като "Физиците" /1962 г./ на Дюренмат  беше поставяна във всички страни източно от Стената, но не и в ГДР, защото беше окачествена като отричаща, оспорваща Брехт. Това беше теза на проф. Ханс Майер, който избяга в Западна Германия, но забрави да си вземе тезата и тя остана в ГДР. Така че, като отидох в Берлин, никой не искаше да ми става научен ръководител. На всичко отгоре точно тогава (това беше в края на 1968 г.) Дюренмат беше писал за Чехословакия и за Пражката пролет, а пък е ясно какво беше писал. Каквото трябваше. И те ме гледаха все едно, че съм побъркан. Най-накрая се съгласи една достойна жена – Инге Дирзен, професор в катедрата по немска филология и точно да ми стане ръководител я наказаха и изпратиха в едно миньорско селище – Битерфелд, да изучава живота.  Защото не се беше отнесла положително към тогавашния така наречен Битерфелдски почин, който протичаше под лозунга "Миньоре, хващай перото!". Разни интелектуалци ще създават новата ни литература. Не! Работническата класа ще свърши и това. Тя може всичко. А пък професор Дирзен – няма как да стане. Няма ли. Хайде в Битерфелд при миньорите. Тогава един възрастен професор заяви, че макар да не е специалист по театър и драматургия, формално ще ми бъде научен ръководител. Така защитих тази докторска дисертация. Тя беше за структурни проблеми, всъщност от областта на теорията и техниката на драмата, за да избягна идейната страна на пиесите на Дюренмат, но това никак не беше лесно. Смисълът на цялото упражнение беше, че исках да работя като драматург на театър, а не ми се позволяваше с формалното възражение, че нямам документ за театрално образование." И така става. От 1973 г. Константин Илиев работи непрекъснато като драматург на театър. До 1978 в Благоевград, после в Драматичен театър "София". От 1995 до 2007 г. е главен драматург на Народния театър "Иван Вазов". От 2008 г. до сега ангажиментите му са свързани с театъра в Пазарджик. Не е писал за конкретен театър или конкретен режисьор. Според него една пиеса, един текст трябва да бъде такъв, че да може да бъде въплъщаван на сцената от различни хора. Татяна Лолова и Красимир Доков във "Франческа", постановка на Маргарита Младенова в НТ "Иван Вазов", 2002 година - снимка личен архив Питаме го какви са разбиранията му за добра драматургия. Константин Илиев е лаконичен: "Като тръгнем от Аристотел и минем през Брехт, та до някой от съвременните автори, Дейвид Мамет например - съвсем различни времена, но и при тримата е едно, макар и изречено с различни думи. Аристотел: "Фабулата е душата на драмата". Брехт се съгласява с него и буквално го цитира, макар да има съвсем други представи за драматичното и да въвежда понятието антиаристотелева драматургия. Мамет казва сюжет, но има предвид същото. Нещо, което се случва, история. Това е съществено, от там нататък са нужни много други неща, но…", не довършва той. Да оставим многоточието му и за размисъл, обърнат не само към съвременната българска драматургия, но и към киното и литературата. Последната реплика в пиесата "Наблюдателите" е: "Театър. Думата е театър"… Константин Илиев е носител и на Международната Хердерова награда, връчена му във Виенския университет на 9 май 1996 г. Тогава той предлага, както е по регламент, за стипендиант съвсем младия тогава Георги Тенев, белетрист и драматург. Последната пиеса на Константин Илиев е "Наблюдателите". "Държа много на нея. И за да го кажа с две думи - не се разбирам с режисьорите напоследък. Изглежда мислим различно. За театър, а може би и изобщо. Затова я публикувах само като книга под същото заглавие ("Наблюдателите") в издателство "Жанет 45". Там са още две от по-новите ми неща: "Бетовен 21" и  "Златни мостове и Секвоя". Предпочитам този текст да се чете, докато намери режисьора си, отколкото да бързам да видя на сцената нещо, което е далеч от намеренията ми." Константин Илиев изрича нещата с истинските им имена и състояния – човек на духа, не само на театъра. Държеше нашият разказ за разговора ни да е лаконичен. Но няма как да е така при този негов толкова интересен и богат живот. На финала ще цитираме Леон Даниел с думи за драматурга, написани през  1995 г. Днес звучат, като че ли още по-силно и вярно: "Константин Илиев не е съдник. Повтарям – за мен той е летописец. Най-близко е до Чехов. Както тоя велик доктор, той следи симптомите, регистрира процесите на болестта, търси съпротивителните сили на организма и… може би… се старае да им помогне с някоя от противоотровите на изкуството." *Материалът можете да прочетете на сайта въпреки.com. *Снимки: Стефан Джамбазов, личен архив на Константин Илиев и архив на театрите.

Прочети цялата новина http://www.mediapool.bg/konstantin-iliev-v-bulgaria-komersalizatsiyata-na-teatara-e-darzhavna-politika-news263790.html

Свързани новини: