– Мистър Дъглас, защо избрахте да участвате във филма „На свобода”?

– Защото хвърля мостове към класиките от старата школа. Говоря за шедьоври като „Третият човек” и „Трите дни на кондора”. Много обичам тези филми, в които сюжетът и героите са подвеждащи и многопластови, където не знаеш на кого може да имаш доверие и нищо не е такова, каквото изглежда. Също така „На свобода” е много актуален филм – в него се разказва за биологични оръжия, а те представляват реална заплаха в наши дни. От доста време не бях работил по такъв тип филми и се радвам, че това предложение пристигна при мен. Харесвам историите, които те карат да се хванеш за ръбовете на креслото.

– След 40 години в кино бизнеса какви са вашите критерии при приемане на роля?

– Всичките ми филми се фокусират върху развитието на образа, върху разгръщането на персонажа. Но за съжаление в днешно време е все по-трудно да се правят и откриват подобни проекти. Роли като тази на Либерачи не се намират лесно. Но е вярно също, че човек никога не знае какво ще му предложи съдбата. Ето например, аз дълго време гледах почти с погнуса към тези толкова модерни супергеройски филми, а сега участвам в един от тях – „Антмен”. И трябва да си призная, че беше страхотно преживяване. В последно време осъзнах, че съм все по-запленен от сложния свят на специалните ефекти. Това е модерна магия. Във втората част на „Антмен”, която предстои да излезе, моят персонаж бе подмладен с 30 години с помощта на модерните компютърни технологии. Невероятно постижение, което доскоро беше невъзможно.

– С други думи, не мислите да се отказвате скоро от актьорската професия?

– Такъв е планът, поне ще се опитам да играя до края. Виждам себе си като един от тези артисти, които ще снимат, докато в един момент не паднат пред камерата. В същото време ще се опитам да не стана за смях, да не се превърна в глупак на стари години. Искам да избегна фазата, в която се превръщам в посмешище и карикатура на себе си. Така че не се тревожете – в момента, в който усетя, че губя контрол над ума и тялото си, ще се оттегля от играта.

– Преди две години изиграхте ролята на Либерачи в тв филм. Как се е променил телевизионният бизнес тези дни?

– През 70-те години на миналия век имаше само три канала, нямаше кабелни телевизии. Бяха само CBS, NBC и ABC. Тогава аз участвах в поредицата „Улиците на Сан Франциско”. Как само се разви индустрията. По онова време всеки епизод събираше 27 милиона зрители всяка седмица. Днес си страшен късметлия, ако сериалът ти успее да привлече 3 милиона. Толкова жестока конкуренция и огромен избор.

– Вие сте научили много по време на престоя си в телевизионната индустрия, нали?

– Разбира се! В началото не се чувствах толкова комфортно пред камерата, но ние правехме по 26 епизода на година, това са 104 часа телевизия. Подобен ангажимент те кара да свикнеш с камерата и аз съм сигурен, че това ми помогна страшно много. Вдъхнови ме да вярвам и да се осланям на инстинктите си. Открих, че имам солидни инстинкти, които не ме подвеждаха през повечето време и работеха за мен.

– Искате ли да работите със съпругата си Катрин Зита-Джоунс?

– Не сме го планирали, но ще се радвам, ако се случи. Ние вече бяхме заедно в „Трафик”, въпреки че образите ни не се засякоха на екран. Срещнах Катрин за пръв път на филмов фестивал в Довил. По това време моята любима актриса беше великата Джули Кристи. И когато видях Катрин, тя страшно ми напомни за нея. По време на този фест аз промотирах „Перфектно убийство”, а тя беше там за прожекцията и представянето на „Маската на Зоро” с Антонио Бандерас. Тогава помня, че помолих моя мениджър да уреди среща с Катрин. После след прожекциите се засякохме в бара, аз вече бях леко пиян и започнахме да си говорим. Оказа се, че сме родени в един и същ ден – 25 септември. В един момент аз я
погледнах и съвсем сериозно й казах: „Искам да бъда баща на децата ти.” Тя ме погледна, каза ми, че е чела много за мен, благодари ми и ми пожела лека нощ.

– И после?

– После се ангажирах с каузата да пращам на Катрин много цветя. Тя беше в Шотландия, където аз уредих да й изпратят голям букет от червени рози и извинение за онази вечер. Мисля, че този ход „подпечата сделката”, така да се каже.

– Вие сте световноизвестен, в същото време държите личния си живот далече от медийния интерес, но въпреки това редовно попадате в заглавията. Какво е вашето отношение към тази динамика между знаменитости, папараци и таблоиди?

– Таблоидите и папараците са част от бизнеса. Особено в епохата на ранната риалити телевизия воайорските инстинкти на хората ескалираха много. За мен интересът към личния живот на артистите винаги е бил странно нещо. Разбирам, че е част от играта. Всички ние в киното и телевизията промотираме филми и даваме известен достъп до животите си на медиите. Но сега нещата са дори по-странни. Днес за кастинг директорите и продуцентите е много важно кой артист колко последователи има във фейсбук или инстаграм. Понякога студиата избират актьори за даден филм основно на базата на броя на техните фенове в социалните мрежи. Затова днес хората съобщават по колко последователи имат в своите професионални резюмета. Всичко минава през фейсбук – промоции, маркетингови стратегии. Кевин Харт например е много забавен актьор и комик, има над 20 милиона последователи във фейсбук и много компании преговарят с него, за да използват неговата страница за маркетингова кампания. Може би и аз трябва да направя същото? По-скоро не!