Погромът в Босилеградско: 15-16 май 1917 г. (Част II)

На 15 - 16 май 2017 г. се навършват 100 години откакто Босилеград и Босилеградския край стават жертва на опожаряване и насилие от страна на Сърбия. На тази дата преди столетие 37 наши сънародници са убити. По този повод тази година българските власти решават да издигнат паметна плоча в чест на загиналите българи. На събитието в Босилеград присъства вицепрезидентът Илияна Йотова, но нито един представител на сръбските власти не уважи откриването на паметника. Гласът на българите в Боселиград - в-к "Глас Пресс" , публикува на сайта си подробна информация за събитията от миналия век в града и околностите, която ни напомня защо не трябва да забравяме случилото се през 1917 г. Прочетете втора част от историческата поредица на д-р Ангел Джонев в следващите редове.  Първа част на "Погромът в Босилеградско 15-16 май 1917 г." може да прочетете тук . Първата жертва е ликвидирана още по пътя между селищата. Дивизионният началник докладва детайли: „Преди да влезе в селото, на около половин километър от него, четата е срещнала италианеца Алфредо Морини, надзирател на мината „Благодат”, и го заклала като овца, като го обрала до стотинка”. Докато другите са българи, което е равно на врагове, то последният е от съюзниците. В подобен момент такива хора едва ли се интересуват от произхода. Изпречилият се случайно на пътя набързо е изпратен при всевишния. Прикритието на униформата си казва думата и в с. Долна Любата. Излъган от външността на преминаващите, вместо да се укрие, излиза да види шествието Стою Яначков Попов. Началникът пресъздава разигралата се драма в диалог: „В този момент един от четниците слязъл от коня си и попитал учителя: „Ти какъв си?” – „Аз съм учител тук.” Веднага след това разбойникът забил ножа в гърдите на нещастния учител, който след 5-6 минути издъхнал”. И в това село се повтаря познатата тактика. Блокират се изходите, за да не се допусне някой да избяга и извести в Босилеград. Основната част се отдава на плячкосване, грабеж, а изоставеното, което не може да се носи, се унищожава. Откраднатото се товари на конете, а домакинският инвентар повсеместно се поврежда. В плен попадат общинският кмет, държавният и секретар-бирникът. Краеведът описва страшната картина: „Разбивали и зимниците, където пиели без мяра люта сливова ракия и вино. 200 четници се разпуснали и всички яли и пили, каквото искали, защото селото е едно от най-богатите в Краището, а селяните плащали кръвен данък без вина и дим се виел над селото им. Това е денят, в който мирните и трудолюбиви селяни били завити в черно. Злите кръвници се веселели и пиели на чужда земя, останала без закрила и помощ, защото чедата й не се връщали от войната, в която мнозина оставили костите си по бойните полета, бранейки отечеството си”. Най-много ядове им създала касата на Стоимен Христов, която не могли да отворят. Зет му Васе избягал с ключовете в гората. Така се появява тъжната за грабителите констатация: „Няма Васе – няма кесе”. Убити са още Аризан Тричков на 62 г., Стоимен Цветков на 56 г., Новко Здравков на 80 г., Ненка Иванова на 64 г., Станчо Христов на 86 г., Глигор Богинаров на 48 г. Тичайки да се скрие, от движение е прострелян 11- годишният Владимир Атов, който умира след време от раната си. В Долна Любата кървавата сметка прави 9 души. Така сборът в двете села се равнява на 25 жертви. Комендантът на Кюстендил отбелязва 22 убити и 6 ранени. Дивизионният началник съобщава за „заклани 21 човека” само в Долна и 3 в Горна Любата, където се упоменава за още жертви, но не се посочва броят им. Статистическите сведения са близки. Между 22 и 25 души, а може би и повече, се прощават с живота си само в предиобеда на 15 май 1917 г. Около 10 ч. четата продължава кървавия си път към отстоящия на 14 км Босилеград. Специално внимание се отделя на осигуряването на достатъчно коне. Постепенно пехотата се превръща в кавалерия. Задигнат е един ат – собственост на Трайко Харизанов, кмет на с. Църнощица. Последният успява да се спаси от явна смърт и организира въоръжена група, която преследва сърбите. Двама негови съселяни обаче нямат шанс. По пътя са заклани Арсенко Големоречки и Йордан Василков на 22 г., като конете им са задигнати. Според Ал. Младенов авангардна задача на четата в този участък изпълнява Васил Цветков, преселил се от Долна Любата в Сурдулица. Тук последният има случайна среща с майка си, която пътува с още двама души. Тя не го познава, но групата е предупредена да напусне пътя. Така те се спасяват по чисто субективни причини. Пощаден е и случайно пътуващият войник Мите Спасов. Той лично е разпитан от Печанац за наличието на български подразделения. Войводата узнава, че подобни в близост няма и възнаграждава боеца със специален пропуск да се придвижи до своето родно село Горна Любата. Доколко подобни сюжети са истина, трудно може да се каже. Животът поднася всякакви изненади, а някои пък се украсяват и придобиват характеристиките на легенди. В ранния следобед четата достига до местността „Воденици”, в близост до с. Босилеград, където се вливат Любатската и Божичката река и образуват Драговищица. Наблюдателно овчарче разпознава сръбските униформи, а изнасилването на няколко заловени жени още повече му служи за доказателство за предстоящото нещастие. То разпространява страшната вест в селището. Четата се разделя на три колони и започва настъпление към 14 часа. Дясната се движи по десния бряг на Драговищица, лявата по пътя за близкото гробище, най-голямата – средна, тръгва направо по шосето. Босилеград е голямо село, в което според последното преброяване от 1910 г. живеят 1224 души. Център е на община, а до 1901 г. и на околия. В него функционират смесена прогимназия и две основни училища, болница, поща, клон на Българската земеделска банка и мирови съд. Сред занаятите се открояват шивачи, обущари, кожухари, грънчари, хлебопекари, бакали, бръснари. Търговията и услугите също са представени. В основната си част хората се занимават със земеделие. Отстои от окръжния център Кюстендил на 43 км. Двете гледни точки на злосторника и жертвата са достатъчни за оформянето на случилото се. Представителят на първата – войводата К. Печанац, свидетелства без заобикалки: „Вървяхме покрай реката, докато в 2 часа пристигнахме в градчето Босилеград. Влязохме в градчето, но гражданството беше известено и избягало, от градчето почти не намерихме никого, само имахме пред градчето сблъсък с някакви техни въоръжени хора и жандарми, които бяха в градчето. Малко по-късно те отстъпиха и ние влязохме в градчето, кого намерихме, убихме, а градчето абсолютно цялото запалихме, така че то се превърна в пепел”. Информацията е твърде обща и не дава възможност за локализирането на конкретни лица и действия. Явно войводата пази конспиративност, защото пленен, дневникът се превръща в доказателство пред съдебните органи. Или пък няма кой знае какво да добави. В това отношение текстът на „Комитския поход в България” е по-обширен. Когато стигнаха до Босилеград, войводата се надяваше да нападне, па си викна с това бяло гърло и дочу го цялата войска: ”Напред, братя, завзимайте града, че иначе може да се страда.” Тогава четниците атакуваха и първите залпове направиха. Четвъртата чета беше най-силна, защото от нищо не се е плашеше: „Юруш, напред срещу душманина клет! Няма такъв, който ще й пречи.” Божко Чукич реката прегази и пръв влезе в Босилеград. С тях е момчето Радосав Марков, Станко Аджич с него на брода. Тук е и храбрият Павлович Йован, който не желае нито минута да спре – само тича и с пушката стреля. Тогава на българите зла съдба се случи: добрият юнак от Бучинца, Вуя, останалите след него тичат и Вученич Джоко от Балчак в Босилеград влезе, без да отстъпва. Пета чета на Николич Йована и с тях Миочич Тодор, и с него Гойко Комитлия от Белица в Босилеград влезе като делия. И Братнимир Миочич тогава хукна към Босилеград, а Радонич, наведен делия. Подпоручикът ни беше Илия, останалите всички с него по ред – тичат напред и стрелят в града. Тогава сърбите превзеха Босилеград и с жив огън го запалиха. Запалиха сгради и здания, направи се страшна пропаст – магазини и държавни имоти – всичката търговска стока изгоря, тогава назад се повърнаха. Текстът дава кратки сведения за бойните подразделения, имената на ръководителите и отличилите се участници, както и тяхното държание. Основна роля изиграват четвъртата и петата чета. Те са увековечени заедно с проявилите се при атаката. Авторът обаче не е отчел, а и сигурно за целите му не е и необходимо, че за сериозна битка и дума не може да става. По-скоро отпорът е кратък, както констатира Печанац, защото сърбите превъзхождат българските защитници. Последните явно се стремят да осигурят минимално време на цивилните да напуснат населеното място. Така е пропилян факторът на изненадата, използван умело в предходните две селища. Но внушението на „Очевидеца” е необходимо за публиката му, иначе как би се доказало геройството. Какви юнаци може да са хора, превзели без голямо усилие и оплячкосали едно голямо село, определяно от тях като град. По-скоро са в категорията на разбойниците и мародерите. Директорът на прогимназията Петрун Сираков записва покъртителната картина от гледната точка на жертвата. В този ден той заедно с учениците е на екскурзия в близката местност „Кремиково”. Може би и това ги спасява от гибел. Изстрели привличат вниманието му. „Излязох на баира, отгдето се вижда селото. Гледам: полето беше покрито от бягащи жени, деца и мъже по направление към мястото, дето са учениците. Пристигнаха бягащи хора и казаха, че сръбски разбойници нападнали селото. Децата избягаха по направление към Кюстендил заедно с двете учителки, които придружиха сутринта учениците. Престрелката престана. Минаха се около 5 минути и се издигна кълбо дим – запалиха най-крайната къща откъм западната част на селото. След това зачестиха по разни места – накъм източната страна – да се явяват кълба дим и след това пламъци. Аз се отправих към с. Радичевци със сестра ми, двамата” – обрисува палежа директорът и продължава: „Вървяхме бавно. Очите ми постоянно бяха обърнати към горящото село!… Душата ми се свиваше от ужасна болка!… Сърцето ми се късаше от болки!… Когато почнах да слизам към с. Радичевци, селото се съвършено изгуби в дим и пламъци. Само училището и черквата се виждаха. Стълбове дим се издигаха в облаците, подгонени от северния вятър… Цялото пространство – селото и част от полето – представляваха море от дим! Аз едвам се тътрех из стръмнината към селото. Слязохме на шосето и се отправихме по него. Шосето беше покрито с коли, добитък и хора от с. Райчиловци и Радичевци, които бягаха надолу”. Българинът също свидетелства за кратък въоръжен отпор. Фактите се потвърждават взаимно. Хората успяват да се оттеглят навреме, в резултат на което жертвите са единици. Дивизионният началник в споменатия доклад също пресъздава трагедията, разиграла се в бившия околийски център: „Населението, което и през 1913 г. е изпитвало нападение на сърбите, панически е избягало по посока на с. Извор. Така Босилеград останал в ръцете на четата, която почнала да го граби и пали. До 5 часа след пладне ¾ от хубавото и богато село е било в пламъци. Убити са само 4 души – тези, които не са успели да избягат. Двете деца, които не са успели също да избягат, се затворили вкъщи и тук изгорели. Точно в 5 часа след пладне се започнала престрелка по височините южно от Босилеград – това е бил църнощичкият кмет със своите 11 въоръжени селяни. В четата настъпило смут и последната напуснала горящия Босилеград и се отправила за селото Долна Лисина”. Жертви на нападението стават Никола Стоименов на 11 г., Стоян Гергинов на 73 г., Цветко Миладинов и Митре Пейчев на по 70 г. Другите двама остават засега неизвестни. По всичко изглежда, ако броят, посочен в документа, е верен, че се издирват един възрастен и едно дете. Кметът на Босилеград, Йоне Дончев, е лаконичен в определяне на причината за смъртта им – „убит от сръбски четници”. По-директен е вече споменатият му колега Трайко Харизанов от с. Църнощица. Той в смъртния акт на Йордан Василков записва – „убит в местността „Обе-реки” от сръбски разбойници”.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_656016.html

Свързани новини: