Проф. Божидар МАНОВ

Любопитна тема се очертава в конкурсната селекция на кинофестивала в Кан тази година. Нелюбов или човеколюбие звучи тезисно и опростено като опозиционна двойка, ала няколко филма настояват тъкмо върху потребността от любов и човещина между хората, където и да живеят, каквито и да са те.

Нелюбов

„Нелюбов” е заглавието на новия, пети игрален филм на талантливия руски режисьор Андрей Звягинцев. Той заяви себе си още с придобилия изключителна международна известност „Завръщане” (2003), а преди три години журито в Кан недооцени неговия шедьовър „Левиатан” (2014) и му присъди само наградата за най-добър сценарий. Но така или иначе, Звягинцев влезе в полезрението на фестивала и вече можем да смятаме, че е сред неговите нови фаворити. Затова неслучайно „Нелюбов”, включен без никакви компромиси при селекцията, засега се очертава като един от най-силните филми тази година на Лазурния бряг.

Сюжетът е съзнателно опростен, дори банализиран: семейство от средната класа, с отдавна изчерпана емоционална близост между съпрузите, се развежда и продава общия апартамент. И двамата продължават с новите си връзки, които и бездруго са присъствали в тяхното лично битие. Ала и двамата забравят една „малка” подробност – дванайсетгодишния син, който тежко и депресивно понася отровната атмосфера в дома. След това просто изчезва, а те два дни не забелязват липсата му.

Но във филм като „Нелюбов” тъкмо сюжетът не е най-съществен, а невидимият „естетически обект” (по определението на Бахтин), вграден в кадрите на екрана. Звягинцев умее с удивителна магия да насища екрана с емоционална атмосфера, с точни акценти на психологическите нюанси, с нажежена от вътрешна енергия привидно неутрална среда или всекидневни детайли. В крайна сметка филмът мощно и убедително отправя зов за осъзнаване, че животът не се състои от самообслужване на личните емоционални пориви, а е сложна амалгама от отговорности на субекта пред най-близките му хора. Разбира се, написано с думи, това не звучи достатъчно убедително, но когато персонажите поведат екранния разказ, зрителското съпреживяване е безспорно.

В предишния си филм „Левиатан” режисьорът остро и безкомпромисно критикуваше разядената от корупция и похабен обществен морал държава. Не е изненадващо, че сега „Нелюбов” няма държавно финансиране, а е направен изцяло като частен филм от енергични продуценти. За зрителите това няма особено значение, но не е маловажно като знаков елемент за бързо развиващата се руска филмова индустрия.

Музей на чудесата

От съвършено друга категория е американският филм „Музей на чудесата” на режисьора Тод Хейнс. Преди две години той бе в конкурса в Кан с лесбийската драма „Карол” (2015), с Кейт Бланшет и Руни Мара в главните роли. Тогава мнозина харесаха филма (аз – не) и се омайваха от неговата психологическа мотивировка. Но сега сценаристът Брайън Селзник и режисьорът са в съвсем друга плоскост на хуманитарното мислене. Защото „Музей на чудесата” е силен призив за човеколюбие и уважение на чистата емоционалност, която мотивира субекта през целия му живот.

Сюжетът е сръчно развит в два времеви пласта (1927 и 1977 година), като съзнателно търсената (мело)драматичност умело се римува със стилистиката на нямото кино от първия пласт, а същевременно майсторски завързва загадката и изненадите във фамилните връзки. Двете деца в главните роли са добре подбрани и изграждат достоверно героите си, а до тях е звездата Джулиан Мур с много точно присъствие като протагонист на авторското послание.

Филмът е продуциран от мощната стрийминг платформа Amazon, която в края на миналата година заяви ясни намерения не само да разпространява филми в интернет, но и да пристъпи към собствено производство и финансиране. Това вече се видя на големите фестивали Сънданс и Берлинале в началото на тази година и сега има ново потвърждение.

Окжа

Тази изненадващо агресивна продуцентска политика бързо бе подхваната и от втората мощна платформа Netflix, която също е в конкурса в Кан с друг американски филм – „Окжа”, на корейския режисьора Бон Джун Хо. Неговата актуална идея е да атакува остро и със средствата на сатиричната пародия монополистите на ГМО-стратегията за храни на бъдещето. Защото те поставят под заплаха здравето на човечеството за сметка на шеметните печалби за едрия корпоративен бизнес.

Филмът започва като романтизирана детска приказка в стил „Извънземното” на Спилбърг, но после преминава към ужасяваща ГМО антиутопия, за да завърши като спасителен пасторал на надеждата за оцеляване на човечеството. Екранът предлага изключително зрелище с огромни като слонове ГМО експериментални прасета, които би трябвало да решат проблема с изхранването на човечеството. Но зад впечатляващите CGI ефекти тътне грохотът на безогледните бизнес интереси, които премазват смисъла и същността на нормалното човешко битие.

Любопитно е, че покрай тези два американски филма избухна ярък скандал заради включването им в официалната програма. Бурно и безкомпромисно реагираха френските филмови разпространители, за които Amazon и Netflix са нелоялна конкуренция, крадат зрители от кинозалите и ги залепват пред компютрите. А така са на път да ликвидарт традиционната дистрибуция и да убият един сегмент от националната културна индустрия. Конфликтът се оказа толкова остър и неочакван, че организаторите на фестивала се видяха в чудо и веднага направиха официално изявление, че филми, произведени от Amazon и Netflix, повече няма да бъдат показвани в Кан. Но въпреки това, зрителите в залите реагираха бурно с освиркване и нецензурни реплики при появата на логото на двете стрийминг платформи.

Очевидно, за киноманите фестивалът в Кан е свещена територия и те я бранят безкомпромисно тъкмо в годината на 70-ия юбилей!

КАН, специално за „Площад Славейков“