Трънският сюжет

Въпреки обещанията за икономически растеж, 3500 трънчани с огромно мнозинство отхвърлиха възможността за ново отваряне на златната мина. Аргументите "за" бяха следните: златодобивът ще привлече капитал и ще отвори работни места в запустелия край. Аргументите "против": златопроизводството е свързано с опасни химикали, има и подозрение за наличие на уран в рудата. И така от едната страна имаме индустрия и развитие, от другата - туризъм и китна природа. Златото се брани от неолибералните мислители, а природата, то се знае, от екозащитниците. По стар български обичай не липсват и персоналните нападки: фирмата "Асарел-Медет" е обвинявана за замърсяване в Панагюрище, някои обаче твърдят, че тя всъщност е офшорна и трудно може да носи отговорност за това, което е извършила. Кафявите медии пък представят природозащитниците като платени емисари, а екологията - като доходен бизнес.

Сблъскват се и юридически аргументи: кой има правото да разполага с природния ресурс? Държавата, на която той принадлежи, или местните хора, които ще търпят последствията от усвояването му? Същият сблъсък се разразява всеки път, когато някой реши да строи сметище, магистрала, бежански център; английския израз за това е NIMBY (not-in-my-backyard, в превод: не в моя заден двор).

Ситуацията е и идеологически патова. От една страна нашите медии, политици и граждани дружно плачат за това, че няма индустрия, само че индустрията задължително идва със замърсяването. Реалистично ли е да очакваме в Трън внезапен бум на екотуризма? Е да, ама индустриалците май също са пленници на фантазията за тежка индустрия, завещана от социализма. Днес мръсните производства се изнасят в третия свят, а чистата природа рискува да се превърне в ресурс, много по-ценен от всякакво злато.

Няма да е много сериозно да казвам, че на мен, софиянеца, ще ми е приятно да се разхождам из диви природни кътчета. Въпросът трябва да бъде решен от хората, които евентуално ще пият арсен и ще дишат уранови прашинки. Но защо толкова страсти около подобни теми? Ето защо: гражданите смятат, че природата им принадлежи. Не юридически, а защото са част от нея, защото са родени на планетата Земя. Съвсем другояче би стояла дилемата, ако парите, идващи от концесията, влизаха в общината и се насочваха за местно развитие – тогава трънчани щяха да си направят сметка какво печелят и какво губят от мината. Сега тази сметка е малко безкръчмарска.

Другата уловка тук е експертизата. Как разбират местните, че цените на жилищата им ще спаднат заради замърсяването, а няма да се вдигнат заради притока на инженери и специалисти? Кой им обяснява колко химикали ще попаднат в природата, при това преди още да има направена експертиза?

Лесната версия е, че експертите са платени, но почакайте, въпросът е много по-дълбок. Ние, невъоръжените с колби и епруветки граждани няма как да установяваме концентрации, а когато кажем, че много хора са почнали да умират от рак, изразяваме повече психологическото си състояние, отколкото някакъв обективен факт. Какво знаем за Е-тата, които поглъщаме с храните, защо се обиждаме за различното им качество тук и в Европа, откъде ни хрумна да ядем хляб без глутен? Живеем с ужаса от митични вещества и замърсители, тъй както предците ни с вещици и демони. Защото битката за последното общо нещо, природата, не може да е сериозна без общо знание за тази природа. А как е възможно това в един комерсиален, фрагментиран свят? Сложен въпрос.

 Bulgarien Der Ort Trun

Трънчани казаха НЕ на златодобива

Глобалният сюжет

Тук стигам и до втората тема - климата. Не сте учудени, че алтернативната десница в лицето на Тръмп нарече климатичната тема измама за милиарди - приглася му и нашият министър на околната среда, когото възприемам като израз на специфично чувство за хумор на г-н Борисов.

Това не е страничен въпрос, а самият център на новата идеология. Алтернативно-дясното мисли природата като колония за плячкосване - така, както я мислеше и съветският комунизъм, оставил след себе си страшни поражения. Да изпомпаме бързо колкото може по-голяма печалба, да се напечелим докато не ни е преварил конкурентът – pereat mundus!

Заявката на Тръмп, че САЩ се кани да излезе от споразумението за климата не просто възмути планетата и накара Макрон да покани американските климатолози във Франция. Тя формулира едно ново политическо деление между тези, които гледат само непосредствения си интерес, и тези, които мислят за общото благо, природата. Не знам как да го формулирам, може би: егоисти и холисти. Но това деление със сигурност ще измести в бъдеще много от сегашните ни ляво-десни или либерално-консервативни деления. Всеки за себе си или всеки – част от някакво по-голямо цяло.

Разбира се, нямаме стопроцентово знание за климатичните промени. Климатът се променя и да отричаш това е все едно да спориш с термометъра. Има едно малцинство учени, които смятат, че не човекът е причина за промените и това е сериозна теза. Но дори и тя да е вярна, трябва да се подготвим за онова, което ни чака: климатични крайности, масови миграции, заливането от океаните на крайбрежните градове. Най-доброто при Парижкото споразумение е това, че създава икономически мотив бизнесът да развива екологични технологии: дори да не предотвратят страшните промени, те със сигурност ще ни помогнат да се адаптираме към последиците им. Не подценявайте и ролята на екологичното съзнание; оттук нататък няма да има сфера, която да не е белязана от екологическо измерение.

Огледайте се: всяка година е най-гореща в историята, всеки валеж е рекорден. И какво прави държавата ни? Трима идиоти с ножове, нападнали минувачи на другия край на света, предизвикват съвети по национална сигурност, но настъплението на климатичните промени не трогва никого. А България е селскостопанска и туристическа страна: две индустрии, пряко зависими от климата. Какви по-устойчиви култури да сеем, къде да изпратим туристите, ако няма сняг и слънце, какви болести рискуват да се появят, какво става с реките… Въпроси колкото искате. А с климатичния преход, който се случва пред очите ни, май няма да се справим чрез приватизация, нали?

 

 

 

• Автор Ивайло Дичев