Култ има. А има ли личност?

 В средата на 50-та години, когато в СССР водеща политическа линия е развенчаването на култа към Йосиф Сталин, писателят и нобелов лауреат за литература, членът на ЦК на КПСС и депутат във Върховния съвет Михаил Шолохов бил повикан да дава обяснения за хвалебствията, отправяни от него към покойния лидер. В отговор писателят казал: „Култ имаше, но имаше и личност”. Дали това е анкедот или историческо събитие, днес е трудно да се каже. Но оценката съдържа голяма доза историческа обективност – и най-големият злодей не би оставил своя диря в историята, ако няма силни личностни качества, ако не е допринесъл в криза за съдбата на своята родина. И обратното – и най-умният и добър по душа политик е неефективен, ако в решителна ситуация покаже малодушие и липса на визия, или пък голо самохвалство и празни обещания.

Как стои ситуацията у нас – в преходна България?!

След 10 ноември 1989 г. у нас консенсусно бе осъдена всяка форма на тоталитаризъм, авторитаризъм и култ. И този консенсус бе спазван с две важни изключения – изграждането на политически, медиен и институционален култ към фигурата на премиерите Иван Костов и Бойко Борисов.

Костов бе титулован като „Командира”, „бащата на Синята партия”, „Реформатора” и т.н. Към него лично институционално бяха подчинени (по силата на близостта си до СДС) президент, парламент, съдебна власт, администрация. Но лидерската му харизма приключи безславно и той неизменно е сред най-одиозните политици: икономическите му реформи бяха с най-тежката социална цена, приватизацията бе разруха и ограбване на цели отрасли и региони. Демокрацията при СДС бе меко казано спорна: висши тъмносини функционери арогантно заявяваха, че „в България всички сме братовчеди”, че „журналистите трябва да бъдат нахранени”, че „В изборите се печелят с бой”, както и обобщаващото: „В България имат бъдеще само тези, които приемат идеите на СДС”.

Ситуацията при Костов е същата тази при Бойко Борисов и ГЕРБ.

И при трите правителства на настоящия премиер стремежът е ГЕРБ да владее всички институции, и да се разпорежда в тях по чисто партиен критерии. Борисов (уж от спортна злоба) иска от ГЕРБ да са президентът, администрацията (130 000 човека по последни статистики), местните власти, спецслужбите… В митниците ръководи с телефонни обаждания, а във ВСС – направо с есемес-и. В частния бизнес отдавна си знаят… Неслучайно третият кабинет „Борисов” прати приватизацията в историята — големите пари са в европейските фондове и обществените поръчки. Колко пари потъват в черни каси не се знае, а и едва ли някой ще разбере. Но важно, че лентите се режат успешно…

Бойко отговаря за успехите, за провалите виновни са всички други.

Това е отдавнашна управленска технология, започнала още с прословутото „Аз ги хващам, те ги пускат” от мандата като главен секретар на МВР. В Столична община оправданието бе с лошото правителство на тройната коалиция, а в правителството – с лошото наследство и с агресивната опозиция. Надприказването на опонента и самохвалното изтъкване на всяка що годе свършена работа, станаха елемент от новия култ към Б. Б.

Когато се изчерпваше един образ на Борисов, се раждаше друг. Бойко – отмъстителят катастрофира в провала на гръмките арести и последвалите присъди срещу държавата в Страсбург. Бойко строителят се пропука като настилката на магистрала и протече като наскоро саниран блок…А Бойко – обединителят (мода от началото на втория мандат, когато „коалиция” изведнъж престана да е мръсна дума), се оказа от ден до пладне – като всяко решение на властта по негово време. Култовщината от първия мандат бе най-потресаваща – послушните медии (често хранени с европари) се надпреварваха да превръщат във водещо събитие всяка квартална игра на футбол с Неговото лично участие, да ни го представят като гениален тенисист и каратист, като доктор на науките и даже като…почетен член на Съюза на художниците…Надпреварваха се да снимат магнолията и китарата Му в Банкя, да цитират дословно всички казани от Него „шменти-капели”. Тогава министрите на ГЕРБ бяха съгласни да ги подслушват и уволняват, величаеха го като новия Стамболов, а чуждите лидери редяха един след друг „конграчулейшъни”. И най-важното – никога никой (освен опозиционната БСП) не му зададе критичен въпрос, а даже и да му задаваха – той не отговаряше!

Днес на ред е „Бойко – миротворецът”.

В началото на третия си мандат Борисов иска да надскочи родните хоризонти и да се изживява като политик от международен мащаб. Нищо, че квинтесенция на политиката му през първите 15 години на кариерата му по високите етажи бе снишаването пред „началствата”. В МВР Борисов се радва най-много на награди от партньорските спецслужби. Дясната му ръка в правителството и в ГЕРБ Румяна Бъчварова е горда, че като премиер той по съвети отвъд Океана е ликвидирал стратегическите енергийни проекти. Той страстно иска да е любимият ученик на Меркел, и пак той с радост бламира кандидатурата на Ирина Бокова за ООН, защото смяташе че така помага на ЕНП, или поне Сорос.

Но днес Бойко Борисов желае да се възприема като мост между Берлин и Анкара, може би не докрай осъзнавайки, че между миротворец-посредник и пощенска кутия има съществени разлики…Най-малкото, защото за да си миротворец, трябва сам да имаш съответните знания и опит и да си равен в международните отношения.

Дали пък Борисов е способен на самостоятелни действия и решения във външната политика, на ефективен баланс в днешния многополюсен свят, както го изискват не началствата, а българският народ и националния ни интерес?! Може ли Борисов да бъде мост и с Москва, както желаят над 80% от българите, както го изискват специалните ни отношения с Русия?

Той не се оказа спасителят, никога няма и да бъде

Няма лошо само по себе си, че Борисов има имидж на силов политик, за когото хората таят надежди да въведе ред в държавата. Такъв шанс в различни етапи на получиха Владимир Путин в Русия, Реджеп Ердоган в Турция и Виктор Орбан в Унгария. Четири държави в криза, четирима лидери с висок стартов обществен рейтинг. От тях единствено Бойко Борисов пропиля този шанс. Пропиля го не само, защото последваха (за разлика от другите посочени примери) само кампанийни, а не реални действия, а и защото нямаше реална дългосрочна визия за развитието на България, или по-скоро защото ползваше назаем визии, изработвани във Вашингтон и Брюксел, където далеч не е задължително да ни мислят доброто, нали?!

От друга страна, в актива на Орбан (Унгария също като нас е член на ЕС и НАТО) е алтернативната визия за нелибералната държава, редица реално социални мерки (въпреки, че Орбан е десен) – срещу монополите и банките, за стимулиране на раждаемостта, битката с чуждото влияние на НПО-тата и други.

И още един факт – 70% от българите одобряват политиката на руския президент Владимир Путин – много повече, отколкото харесват Тръмп, Меркел или…самия Бойко Борисов. Не е ли това още едно доказателство за лидерския дефицит и визионерската немощ на нашия собствен премиер?

Пиар имаше в изобилие, резултатите са кът. Но днес вече е късно. Всеки лидер има своя „срок на годност”. Борисов, макар отново да спечели изборите, неминуемо върви по пътя от билото надолу, хората все по-малко му вярват, все повече го приписват към статуквото, чиито изхабяващ се крепител се оказа, въпреки уверенията в обратното.

Или накратко – у нас култ има, но личността я няма!

Теофан Германов

Прочети цялата новина http://www.klassa.bg/News/Read/article/280497_%D0%9A%D1%83%D0%BB%D1%82+%D0%B8%D0%BC%D0%B0.+%D0%90+%D0%B8%D0%BC%D0%B0+%D0%BB%D0%B8+%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%3F

Свързани новини: