Много трудно нещо може да ме шокира в Русия след като 45 години я изучавам. Но този месец кръвта ми се смрази. Не защото гледах невинни деца, които бяха извлачвани от улиците от главорезките сили за борба с безредиците, не защото и аз самият бях арестуван и разпитван от полицията в продължение на седем часа – въпреки че тези инциденти са част от историята, а заради това, на което станах свидетел в студиото на руска държавна телевизия. Но да започнем от началото…

На Деня на Русия, 12 юни, хиляди хора протестираха в центъра на Москва против Владимир Путин и неговата клептократска клика. Нямаше логика или причина за арестите, които последваха. От „Националната гвардия“ в черни туники се плъзгаха в групи по пет между събраното множество, сграбчваха случайни хора и ги хвърляха в полицейски камионетки. Може да държиш руския флаг (на Деня на Русия!), може да скандираш „Русия без Путин“, или само да гледаш, или дори – имаше и такъв случай – да обясняваш на интервюиращ защо подкрепяш Путин…нищо не те защитаваше.

Седмица по-късно се намирах в провинциалния град Нижни Новгород. Бях с група туристи на учебно пътуване, като се срещахме с политици, експерти, активисти. Моята работа като експерт по страната беше да ръководя дискусиите и да помогна на участниците да почувстват Русия при Путин. Съвсем скоро обясненията за зараждащата се полицейска държава станаха излишни.

Говорехме си с представител на собствената партия на Путин на закуска в нашия хотел, когато хайка от цивилни полицаи, придружавани от оператор, нахлу на нашата среща и ни отведоха от сградата. Закараха ни в полицейски участък, където бях държан в продължение на седем часа и бях разпитван какво „всъщност“ правя.

Разпитващият не можеше да схване идеята за „учебно пътуване“. Туристите трябва да се разхождат около Червения площад, да ходят в Болшой, не да интервюират политици или да посещават зони на екологични катастрофи, или да се срещат с млади поддръжници на архиврага на Путин Алексей Навални.

Те изглежда знаеха всичко за мен – дори, че съм бил екстрадиран от Съветския съюз през 1989 г. Защо се преструвах на турист, когато в действителност бях журналист? Отказаха да ми дадат нещо за ядене или пиене.

След четири чака можах да се обадя в посолството на Великобритания в Москва и оттам настояха поне да ми се даде вода и ме свързаха с адвокат. Накрая ме пуснаха с малка глоба – но чак след като бях принуден да подпиша фалшиво „признание“, че съм нарушил визовите регулации.

Като се върнах в Москва, Анатолий Кузичев, водещ на политическо ток шоу, ни покани да присъстваме в студиото по време на живо предаване по "Първи канал" на държавната телевизия. Обявената тема за дискусията беше годишнината от инвазията на Хитлер в СССР на 22 юни 1941 г. – но това беше само претекст за сесия омраза срещу Украйна, Полша и всеки друг, дръзнал да критикува Русия.

В „1984“ гражданите се събират на „седмица на омразата“ и там се показва изображението на главния държавен враг и тълпата крещи колко го мрази. Тук- на екрана се появиха снимки на мъж, арестуван в Украйна, защото е носил съветския флаг и на символичен украински „експерт“ беше позволено да обясни защо комунистическите символи са забранени там. Но само след секунди тя беше заглушена от виковете на двамата алфа мъжкари водещи, които обявиха украинското правителство за нацистко и русофобско. Единствената роля на експертката изглежда беше да служи за боксова круша. След шоуто я попитах защо се е съгласила на това унижение. Тя се обърна настрани и отказа да говори.

Един от водещите, Артьом Шейнин, ветеран от съветската война в Афганистан, крачеше наперено като експлоадиращ пакет от дебелащина и обработен гняв. Той напсува полския парламент, че е гласувал да се премахват паметниците от времето на съветската окупация от страната. „Не се срамувам от думата, която ще използвам. Тези хора са кучки, животни…“, каза той. Устната му се окръгли, докато изплюваше думите срещу камерата.

До мен седеше млада асистентка на предаването,  едва около 20 годишна, чиято работа беше да ръководи аплодисментите.  Когато водещите правеха някой особено злъчен коментар, тя приближаваше длани една в друга и така даваше сигнал на публиката да избухне в аплодисменти. Четири секунди по-късно даваше сигнал за мексиканска вълна, който публиката отново изпълняваше.

Гледал съм и преди подобни шоу програми по руската тв и ги намирах за безвкусни и груби – но когато го видях в действие, останах безмълвен.

По време на пауза за реклама се обърнах към хейт лидерката и я попитах дали е чела Джордж Оруел. Не знаеше кой е той.

Руският писател Николай Гогол навремето описа Русия като тройка – шейна, дърпана от три коня – на която се възхищава целият свят, докато тя профучава. Някога Путин търсеше точно възхищение. Когато работех като консултант на Кремъл в ранните години на неговото управление, си спомням, че посъветвах главния му имиджмейкър, че ако искат да спечелят Запада трябва да започнат като демонстративно обърнат гръб на комунизма и протегнат ръка на страните, които някога са окупирали. Напоследък Русия се перчи като гангстер, не като влюбен. От видяното, днес руската тройка е дърпана от трите стари кранти –ксенофобия, страх и заплахи, които я влекат обратно към дискредитираното минало.

Ангъс Роксбърг е писател и журналист. Бил е кореспондент на Би Би Си в Москва и Брюксел. Предавал е и за „Гардиън“. Между 2006 и 2009 г.  е съветник на руското правителство. Последната му издадена книга е „Силният човек. Владимир Путин и борбата за Русия“. Статията е публикувана в "Гардиън". Оригиналното заглавие е "I thought nothing in Russia could shock me. Then I went to a television broadcast".