Десет повода за километрични опашки по времето на социализЪма и десет причини за чакане при демокрацията

 Само преди няколко седмици премиерът Борисов предупреди, че й се вижда краят на бюрокрацията. Край на нервите и висенето до премаляване в административните сгради. Край на колоните пред граничните контролно-пропускателни пунктове. Край на катаджийските неволи. Вече няма да се налага да си взимаме почивен ден, за да внесем годишния отчет на фирмата си или да декларираме на пет места едно и също, тъй като няма връзка между институциите. Няма да се виждаме в приключение заради летните ремонти на основни пътни артерии. Няма да чакаме на опашка „умните светофари“ да се наумуват кога да светнат, защото някакви чиновници са ги курдисали неправилно или (пак по същата причина) да организираме опашат маратон, за да стигнем до отсрещния тротоар. Няма да се чака за заверка на здравни книжки. Опашките за направления при джипитата ще намалеят и даже може да изчезнат. Онкоболните ще получават лекарствата и перуките си, без да брадясват от чакане... Всичко това звучи като някаква алтернативна реалност. Опашката на бюрократичния гущер се реже трудно, но все отнякъде трябва да се започне. Проблемът е, че така сме навикнали с опашките, че вече си образуваме нерви по всякакъв повод. Някои главоболия си ги причиняваме напълно съзнателно. Бием си кратуните в стената и наивно вярваме, че като пуснем молба №1 в желаното училище, първокласникът ни ще бъде приет там с погача, а десетките чакащи на опашката след нас ще се пукат от завист. Същата масова истерия е и с опашките за платени частни курсове в елитни училища, опашките за мачове и концерти. Това, което ние сами си направим, никой бюрократ не може да го направи. Защото опашките отдавна са се превърнали в национален спорт. Народопсихология. И диагноза.

Висенето като спортна дисциплина по соца...

 

 

1. При вожда Георги Димитров

 

Имаше една емблематична сграда в София, дето вече я няма. Историята ще съди онези, които я сринаха до основи, за да превърнат мястото в пустиняк. При това не им се получи от първия път, та станаха за смях. Днешните дечица знаят всичко или почти всичко. Но едва ли някой ще успее да им обясни символиката на тази несъществуваща сграда, пред която някога се редяха внушителни опашки. Мавзолеят на Георги Димитров беше луксозна гробница. Национална забележителност. Децата трябваше да ходят под строй на гости на балсамирания труп. И да се държат уважително. Срещите с мумията на вожда вървяха в комплект с напоителни разкази за живота му и нравоучения.

Откъдето и да ги погледнем, манифестациите също си бяха опашки. Как иначе да се определят колоните от хора, които отгоре на всичко трябваше да изглеждат щастливи, когато онези зад тях ги настъпват по мазолите. Всички манифестации неизменно стигаха до Мавзолея, където все още живият вожд и членовете на Политбюро, застанали мирно край него, махаха бодро. Вероятно и на Човека от народа не му е било лесно да стои в тази поза и да ръкомаха жизнерадостно. Ние, маршируващите, поне се движехме.

 

2. Мечта за кола

 

Пътищата по време на соца не бяха осеяни с дупки, защото нямаше голямо движение по тях. Мечтаният москвич, мечтаното жигули, мечтаната лада... По-заможните можеха да се уредят след дълго чакане и с рено, което рязко вдигаше социалния статус на притежателя на такава луксозна кола и предизвикваше съседската завист. За кола се чакаше минимум десет години. Гордият притежател на возило лежеше при всеки възможен повод под него, за да го човърка и ремонтира. През останалото време колите стояха с покривала, за да не се прашат и драскат. Предвидливите родители подаряваха номерче за кола на новороденото, за да не върви пешком, когато му дойде времето да се задоми. Ако не за децата, то за внуците. Колата все щеше да влезе в употреба.

 

3. „Цъкни ВЕФ-а, да чуем Кидика”

 

Този транзистор говори толкова на днешната младеж, колкото и името на Кидика. И ако ВЕФ-а беше нещо, за което можеш в крайна сметка и да се добуташ по опашките, то за телевизорите „Опера“ и „Кристал“ се чакаше доста. За „Електрон“, „Велико Търново“, „София 81“ и останалите модели (общо 16), да не говорим. Телевизорът беше не просто говореща кутия, а средство за сближаване. Нещо като модерния тиймбилдинг, но по комшийски.

 

4. Планетата на маймуните

 

Колчем стане въпрос за соцневолите, все до бананите опираме. По онова време банани се ядяха само по Нова година. Висяхме за тях на опашките досущ като маймуни. Бутане и чакане имаше и за мандарини и портокали. Най-щастливи бяха послушните деца, защото в пакетите, които раздаваше Дядо Мраз, задължително имаше поне по един портокал. За подаръците поне не се изискваше много. Само трябваше да седнеш на коленете на добрия старец и да потвърдиш, че си слушкал и папкал. В това отношение донякъде има приемственост. Днешните силиконки знаят добре, че щедростта на богатите дядовци е безгранична, ако слушкат и папкат каквото и колкото трябва. Що се отнася до другите банани – има ги в изобилие по всяко време на годината. Същите са на вкус като някога. И са значително по-евтини от салатата. Ново двайсет: сега пък доматите са пластмасови, колкото и да ни правят на маймуни, че са отгледани в екологично чиста градина.

 

5. Топъл, топъл, още пари...

 

Ръчният хляб в столицата не беше чак такава дефицитна стока, но за него всеки божи ден се редяха тълпи от хора. Опашката обикновено не успяваше да поеме всички, така че се чакаше следващата и по-следващата фурна. Същата работа и с топлите закуски. Имаше даже виц по този повод. Милиционер се реди на опашка. Идва му редът и той заявява на продавачката: „Дай тук пет банички!“. Тя го порязва: „Съжалявам, другарю, но баничките свършИха“. „Уффф – въздъхва милиционерът. - Добре, дай тогава десет банички“. Тя, поизнервена - „Нали ти казах, бе, другарю, като няма – няма“. „Уффф, нека са петнайсет баничките...“. Глас от опашката: „Другарко, ма, аз ако съм на теб, ще го хлопна тоя с тавата с баничките!“.

 

6. Езици и опашки на килограм

 

Пресната карантия по време на соца също заформяше опашки. Чревца, езици, опашки, шкембета – да си оближеш пръстите направо. Сега на тези неща в общи линии се гледа с погнуса. Времена и нрави. Хич не си е работа да замениш всичките тези вкусотии с лимец и рукола.

 

7. Всички искаха да са софиянци

 

Сега София е едно голямо село, събрало софиянци от кол и въже. Това се вижда на всички национални празници, когато столицата опустява. Преди демокрацията да ощастливи провинциалистите, всички драпаха за големия град. Софийското жителство беше трудно постижима цел, но и тогава имаше начини да се превари опашката.

 

8. Култът към книгите

 

Преди демокрацията да ни прехвърли на смартфоните и таблетите, книгите бяха на почит. Навремето имаше глад за четива, който библиотеките не успяваха да задоволят. Книгите бяха евтини и хората можеха да си ги позволят. Затова всички се редяха, понякога даже без да знаят защо. Налагаше се да се спускат ограничения – примерно до пет бройки от „Отнесени от вихъра” на човек, за да има и за другите на опашката. Най-търсени бяха поредиците. Беше късмет, ако имаш роднини или познати в книжарницата, за да те вредят с екземпляри по втория начин. Много от тези домашни библиотеки впоследствие бяха изхвърлени на боклука. Предприемчиви сънародници ги откараха на битака, където се въргалят в прахта. Култът към книгата вече не е това, което беше.

 

9. Етюд за четири ръце

 

Не всеки по времето на социализма е имал пиано, затова не знае какво чакане падаше, за да се сдобиеш с този инструмент. Дори и телевизорите, за които масово се чакаше, не бяха чак такъв лукс. Имаше и черно тото с номерца. Някой тарикат се пускаше на опашките и се сдобиваше с цяла колода от номера – за роял, пералня, прахосмукачка. После ги пускаше за продажба на дребно.

 

10. Секънд хенд

 

Задължителните униформи решаваха поне донякъде проблема при децата, но всички останали влизаха в приключение, докато успеят да се сдобият със зимно яке или палто. Ето нещо, което все пак е свързано с традиции. И тогава доизносвахме дрехите на по-големи сестри, братя и братовчеди. Сега доизносваме дрехите на по-големите си европейски братя и посестрими.

....и  в наши дни 

 

 

1. Минка на гишето

 

„Много хора излизат от КАТ с усещането, че нещо не е наред, защото Минка на гишето си решава кръстословици и този ден не е на кеф. Средно на ден около 800 коли се регистрират в София в КАТ и минават около 2000 души, като се губят часове и работата е допотопна. Какви ли не оправдания от най-висши служители съм чувал. При смяна на талона например таксата е 2 лева, а банката взима 3 лева, защото няма ПОС терминал. Нямат желание да се промени, защото всеки си е направил схемата и не иска промяна…” Бойко Борисов бе напълно прав, когато заяви, че най-сложно и трудно е да се промени манталитетът на администрацията. Според някои това изобщо не подлежи на реформа. А специално за КАТ всички знаят, че това си е държава в държавата. Може всъщност да се поспори къде са повече „минките” – дали в КАТ или в Агенцията по вписванията. По същия начин стоят нещата и в НОИ, НЗОК и къде ли не още. Сигурно е едно – тези отрудени женици на гишетата, които късат нервите на гадните граждани, на всеки кръгъл час закусват с лимони. Няма друго обяснение защо са толкова кисели, дръпнати и сопнати. Те ли ни плащат заплатите, или ние на тях?

 

2. Ол(д) инклузив

 

Лято е и някои българи още се лъжат с почивки по родното Черноморие. На място обаче разбират, че и най-смотаните английски дървосекачи са по-горни от тях според хотелиерите. И едните и другите обаче висят на опашка, когато дойде време да пълнят чиниите. Ол инклузивът може да те направи олд на опашката, като те върне към времето, когато хората се редяха за тропически плодове предновогодишно. Или пък към времето на кризата, когато по магазините се чакаше за мляко и други основни продукти. Да, наистина опашките бяха и все още са място за социални контакти. Но когато в разклонена на две и три редичка са се подредили десетки прегладнели хора, потракващи с чинии и нервно пристъпващи от крак на крак, приказката много не върви. За сметка на това скандалите са гарантирани - винаги ще се намери някой тарикат, който ще предреди останалите. А по-хитрите бутат напред децата. Уж се оглеждат какво е менюто, и изведнъж вече ги виждаш как са се разположили край масите и ядат, та чак ушите им плющят. А тези, които си чакат реда, гледат вкиснато или се дърлят с останалите.

 

3. В сезона на отпуските

 

Километричните опашки от пътуващи летовници на ГКПП Кулата в сезона на отпуските са гарантирани. Изнервени пътници, които се потят в жегата и се псуват едни други, защото никой не може да се изтарикати да се промуши в страничното платно и да се намърда най-отпред. Харесва ли ни или не, колоните от автомобили още от магистралата са символ на новото време.

 

4. Градът се прибира от село

 

Всеки път когато софиянци тръгнат към родните си градове и села също се получават тапи и километрични опашки. Колите се връщат обратно, натоварени с буркани, бройлери, кокоши яйца, домашна ракия, суджуци и бидончета кисело зеле. Не че по магазините всичко това не може да се намери, но не си струва да се дават залудо пари, след като мама, тате, дядо, баба, тетинчо и учинайка са положили толкова труд. В големия град, както едно време, ядем доматите с колците, защото забравяме за корените си.

 

5. Учи, мама, да не работиш!

 

Тази поговорка дълго време беше смятана за социалистически патент. Но и онези, които дори не са помирисвали социализма, вече са закърмени с нея. Никой не може да оцени старанията на родителите, които правят палатков лагер край училището, в което държат на всяка цена да вкарат отрочето си. Не че там се учи по програма за гении. Не че не се налагат частни уроци, за да изкласи докрай и да продължи в по-горната степен. Родителите жертвоготовно се редят пред по-елитните и по-рейтинговите училища, правят списъци, дебнат се едни други и търсят връзки, ако се съмняват, че няма да постигнат желанието си по каналния ред. А някои си плащат за комфорта. Така дават нагледен пример на наследниците си, че в този живот парите определят правилата.

 

6. Общежитийни неволи

 

Опашките, които се вият между блоковете в Студентски град за записване в общежитие, също са нещо типично. Чакащите се нервят на лошата организация и бавното обслужване, от Софийския университет прехвърлят топката към студентите и най вече към родителите, които ги придружават, защото това примерно е причината за навалицата, а не единственото работещо гише.

 

7. Изборите като фестивал на дядо-коледовци

 

Опашките пред секциите в изборния ден са правило. Даже да отбележим ниска активност, по опашките не личи да е така. Цял късмет е за политиците, че българите са навикнали на опашки. Това се отнася и до дядо-коледовците и снежанките, търпеливо помъкнали чувалите си с бюлетини.

 

8. Не си ти, когато си гладен за... книга

 

В наши дни първото издание на книгата „На какво ни учат в училище“ на блогъра Емил Конрад се превърна в сензация. Тийнейджърите, които заформиха дълги опашки, за да се сдобият с още парещото издание, са онова поколение, което предпочита да гледа на филм „Под игото“, отколкото да го прелиства, и упражнява краснописа си предимно на клавиатурата. Скоро стана ясно, че тези опашки са били прецедент и нещата се върнаха по местата си. Нормално е да се чака билети за мачове за националната купа и за концерти, но не и за книги. Нормално ли?!

 

9. Карти и билети за проверка

 

Когато цената на билетчето за градския транспорт се вдига с аргумента, че предстои обновяване на парка, а пътниците продължават да се возят на трошки, нещо не е като хората. Въпреки това софиянци са толкова навикнали с тези неща, че изобщо не се бунтуват, а се редят пред пунктовете, за да получат поскъпнала хартийка. Иначе се протестира за какво ли не – за блата и мочурища, за кабинкови лифтове, за кефа на шепа грантаджии и псевдоеколози, но за нещата, които касаят всички, се редим безропотно на опашката.

 

10. Почитателите на Мелпомена

 

Нека не сме чак толкова черногледи. Има и опашки, които са повод за самочувствие. Сред тях е навалицата от почитатели на Мелпомена, която жадува за поредния спектакъл. Има надежда за българския театър, щом като хората се тълпят. Затова актьорите не роптаят толкова срещу държавата, колкото представителите на други професии. Те осъзнават, че публиката ги обича. И се отблагодаряват с всеотдайна игра.

Прочети цялата новина http://www.klassa.bg/News/Read/article/280794_%D0%94%D0%B5%D1%81%D0%B5%D1%82+%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B0+%D0%B7%D0%B0+%D0%BA%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D1%82%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8+%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D1%88%D0%BA%D0%B8+%D0%BF%D0%BE+%D0%B

Свързани новини: