Източно-европейският проблем

Днес Европа е обект на толкова "скоростни размисли", че проследяването им рискува сериозно да размие политическата фикция до променлива география. И все пак си струва да поразсъждаваме над това, особено в източноевропейска перспектива. Сам по себе си изразът "Европа на две (или повече) скорости" не е някаква изключителна новост. За това се заговори още в средата на 90-те, едва пет години след рухването на Стената, когато страните от бившия комунистически блок открито потърсиха място в общия континентален дом и членство в ЕС. За да сме съвсем точни: сториха го на първо място страните от Централна Европа и балтийските държави, сведени след 1945 г. до "не-Европа" (по известната метафора на Милан Кундера). Ставаше дума и за поправяне на една историческа несправедливост, тъй че след падането на Желязната завеса никой в обединена Европа не би дръзнал открито да заяви, че за тези държави няма място в проект като ЕС. И все пак още през 1994-1995 г. – и то почти едновременно – Волфганг Шойбле в Германия и Едуар Баладюр във Франция лансираха идеята за "Европа на две скорости" в търсене на по-гъвкави решения срещу един бъдещ "политически задух" на съюза. Не ставаше дума за някаква конспиративна теория, а за размисъл с оглед на политическия прагматизъм. Съответният анализ, подписан от Карл Ламерс/Волфганг Шойбле, както и френското виждане, обобщено от Жил Андреани през 2002 г., са напълно достъпни в интернет. И в тях ясно личат няколко притеснения, които изброявам накратко: Страните от Централна Европа и балтийските държави сравнително бързо биха могли да преодолеят икономическото изоставане от другата Европа. Но не такова е положението с техните политически институции. Може да се окаже, че във вътрешен  план "съветизацията“ продължава да тегне над тях и те да продължат да се движат на друга политическа скорост. Това носи риск от стагнация в ЕС.  Разширяването още на Изток (Румъния и България) засилва споменатите тенденции. Към което се добавят нереформираното правосъдие в тези държави (изискващо мониторинг) и проблемите с корупцията. Затова ЕС трябва да е готов с политики на различни скорости, напълно легитимни според приетите съюзни договори. В тях могат да участват всички желаещи (в степента на тяхната подготвеност).  Тогава именно се заговори за Kerneuropa (европейското ядро), което, нека кажем, е нещо коренно различно от Евразия. Политическият реализъм изисква да осъзнаем тези реалности. Не за да се тюхкаме или вайкаме като страни "втора категория", а за да намерим собствената си "скорост" в процесите. Факт е, че през 2007 г. София и Букурещ хванаха последния влак за Брюксел, който само няколко години по-късно едва ли щеше да спре на техния коловоз. С което станаха част от проекта, засягащ бъдещето на обединена Европа. Работата е там, че погледнато отвън, нещата изглеждат по един начин, докато отвътре те са доста по-различни: Няма Европа "изобщо". Всеки, озовал се за по-дълго из коридорите на Брюксел, бързо осъзнава, че става дума за доста променлива политическа география, надделяваща във взимането на решения. И това е съвсем нормално. В един период  "каролингското" (френско-немско ядро) е силно и тогава то е интеграционният мотор на Европа (както по времето на Кол-Митеран). В друга комбинация на лидерство в Берлин и Париж то може практически да не работи (Меркел-Оланд). И тогава се формират други оси на интереси. Берлин и Париж (дори в период на пълно разбирателство) са притегателни центрове, около които гравитират редица други страни. Традиционно Берлин е изразител на настроенията на северните държави (Швеция, Дания, Финландия) и си партнира с Люксембург и Холандия, докато Париж обединява около себе си латинското ядро (Белгия, Италия, Португалия) и търси партньорство с Гърция или Испания, възприемаща се като "ядро", което изразява връзките на Европа с Латинска Америка. Великобритания – преди и след Брекзит – има особено отношение към континентална Европа, към която ту се приближава, ту се отдалечава, подобно на плаващ остров. Лондон винаги е държал на привилегировани отношения с Варшава (не на последно място и заради трансатлантическата връзка). Всичко това, разбира се, преди Брекзит, Качински и Тръмп. Къде обаче сме ние? – както се пита в анкетите на "Евробарометър". Още в началото на членството си София изпробва стратегията на "мимикрията" – да е едновременно с Берлин, Париж и Лондон. Няма да забравя ироничната усмивка, с която известен евроанализатор в Брюксел обясняваше, че няма как тази "българска стратегия" да е осъществима – гласът на всяка страна е само един, което предполага да се наредиш в даден лагер. Тогава стана ясно, че София залага най-вече на Берлин, докато, общо взето, Букурещ се съобразява с Париж. А в коридорите на българската дипломация тръгна шегата, че затова и постът на посланика ни в Германия е далеч по-важен от креслото на нашия външен министър. Далеч по-сложни са нещата при Вишеградската четворка (Чехия, Словакия, Полша, Унгария), които поради исторически причини не са склонни да приемат едноличното лидерство на Берлин и търсят алтернативни оси. Междувременно обаче в Унгария на Орбан и Полша на Качински наистина протекоха процеси, по силата на които тези държави поеха не само на собствена скорост, но и в посока към едни все по-корупционно управляеми демокрации. И така до бежанската криза през 2015 г., когато Виктор Орбан реши, че той е алтернативният лидер на Европа и даже дойде да инспектира българската граница, поканен от Бойко Борисов. Тази криза обаче отшумя и в ядрото на Европа наченаха други процеси. Ясно е, че Европа не може да продължава както досега, защото ЕС е в стагнация. Ясно е и друго – че не може някои източноевропейски страни само да потребяват еврофондове, а да казват "не" на всички политически инициативи – на общата европейска отбрана или на по-тясната интеграция в еврозоната. Днес, когато Орбан и Качински открито са сочени като "лошите момчета" на Европа, виждаме как нито Борисов, нито обединените патриоти вече се сещат за тях. А спомняте ли си колко приказки се издумаха на последните предизборни дебати – как България се нуждаела от своя Орбан и кой щял да е той? И каква излезе тя? Сега България обмисля приоритетите на европредседателството си, което предполага да прояви политически усет: освен да настоява за запазване на кохезионната политика (еврофондовете) и за перспектива за Западните Балкани, страната ни трябва да формулира и по-цялостна европейска визия. И то не само от свое име, а с оглед на цяла Източна Европа, която има специфични проблеми с миналото си, с моделите си на управление и собствената си "европейска скорост“.  Една от историите за Абсурдистан на словашкия писател с унгарски корени Лайош Грендел може би разкрива най-добре за какво в случая иде реч. В нея се разказва как през 1991 г., когато последният съветски войник напуска тогавашна Чехословакия, татко Шмит, глава на голяма фамилия, тържествено съобщава на съпругата си този знаменателен факт. Тя дълго обаче отказва да повярва, че "руснаците са си отишли". А когато най-сетне се убеждава, че наистина е така, трескаво започва да следи новините по радиото и телевизията с една-едничка цел – да разбере кой е дошъл на тяхно място. И категорично отказва да повярва, че на тяхно място не е дошъл никой. В известен смисъл цяла Източна Европа продължава да има проблема на семейство Шмит. Макар и по различен начин. Отделни страни като Унгария и Чехия намръщено се питат кой е заместил руснаците, подозирайки, че всъщност това са германците. Страни като България се държат така, сякаш войниците на Москва изобщо не са си отишли и трябва тепърва да им се вдигат паметници. А пък Полша и балтийските държави, особено след инвазията на Путин в Крим, са в политически стрес, бидейки повече от убедени, че всеки миг руснаците могат да се завърнат. Как на този фон ще изглежда българското европредседателство през първата половина на 2018 г. – в съчетание с честванията на освобождението на България под патронажа на Путин – е повече от интересен въпрос. И той със сигурност ще получи нееднозначен отзвук в Букурещ или Хелзинки, във Варшава или Берлин. *Коментарът е публикуван в Портал Култура.

Прочети цялата новина http://www.mediapool.bg/iztochno-evropeiskiyat-problem-news266589.html

Свързани новини: