Улан Батор, Монголия – Като излизате от столицата на Монголия, виждате необичайна гледка – в началото ви се струва, че е мираж на красива планина, чийто бели върхове блестят над степите. Като приближавате обаче, виждате, че планината си има глава, рамене… Това е огромна статуя на Чингис хан.

Лицето на статуята е намръщено, почти като карикатура, изразява решителност. Паметникът е построен от новоизбрания президент на Монголия Халмтаа Батулга – шампион по бойни спортове, след това бизнес "акула", после политик. Нарекъл компанията си „Генко”, защото така се казвала фирмата на героя на Марлон Брандо в „Кръстникът”. Срещнах го по време на посещение в Монголия преди няколко години, когато вече бе министър с огромни планове за страната си.

Където и да сте били в Улан Батор в последните десетилетия, вероятно сте ползвали услугите на някой от бизнесите на Батулга – или сте отсядали в негов хотел, или сте се возили на негови таксита, или сте си купили билетче от неговата лотария, гледали сте негов телевизионен канал, хапнали сте от неговите пилета.

Но все още той е най-известен в страната си като национален герой, който е спечелил световната купа по самбо през 1986 г.

„Любимата ми хватка бе да изпълзя под противника и да го обърна по гръб”, усмихва ми се той. „Да ви покажа ли как? Няма да боли”.

Бен Мойл, хазартен британец, който управляваше един от телевизионните канали на Батулга, си спомня как е бил нает:

„Получих обаждане, че ще ме вземе по обяд. Без обяснение. Той седеше отпред. Не отрони нито една дума. Караше с часове, далеч от центъра, през предградията. Започнах да се страхувам – дали го бях ядосал по някакъв начин? Слязохме пред една юрта. Вътре имаше възрастна жена, огромен плазмен телевизор и снимки на Батулга от спортния подиум. Чак тогава той проговори: „Това е майка ми. Въпреки че съм богат, тя иска да живее като преди. Доведох те тук, за да видиш кой съм и че можеш да ми се довериш”.

Пътят на Батулга ог юртата до президентския дворец е съвременна монголска приказка. Прекарал детството си на витрината на „кореком”-а в Улан Батор, където комунистическите функционери си купували западни стоки, недостъпни за обикновените монголци. Започнал да учи графичен дизайн в Художествената академия, където по-едрите момчета го тормозили. Затова се записал да тренира самбо.

Батулга отговаря директно на въпроса защо е решил да прави кариера в спорта: „Така можех да пътувам и да печеля пари”. И доста е пътувал. При първото си пътуване в чужбина – Париж, 1983 г., той вижда изискана дама, чието куче има кожено палто. „Разревах се, като го видях. В Монголия хората не можеха да си позволят кожени палта, а тя си бе облякла кучето така”.

* * *

По време на командировките си Батулга купува топове с джинсов плат, после шиел дънки и ги продавал на колегите си от Академията. Печели сребърни медали от Световната купа през 1983 и 1986 г., а с няколкото стотин долара от наградния фонд си купува видео „Панасоник”. В Улан Батор връзва видеото към 80-килограмов съветски телевизор. Заедно с приятели създава пътуващо „кино” и показва пиратски касетки с Джаки Чан и „Том и Джери”. Монголия не била виждала нищо подобно преди.

„Навсякъде ни посрещаха с червени килими. За да са доволни комунистите обаче, трябваше да пускаме и документален филм за младежкия фестивал в Северна Корея, преди да започне Кунг Фу-то  и анимацията. Веднъж пуснахме „Рамбо”, но местното КГБ каза, че правим западна пропаганда и изгори касетката. Батулга винаги сам носеше телевизора и постоянно имаше белези по ръцете си. Видеото и съветският телевизор не бяха съвместими. Картината беше черно-бяла, звукът беше толкова силен, че Батулга трябваше да демонтира говорителите и да ги носи отделно”, спомня си негов приятел.

След края на комунизма Батулга се оказва с много повече контакти извън страната в сравнение с другите монголци. Заминал за Москва, купил лади и основал първата таксиметрова компания. „По това време чеченските бандити управляваха Москва. Но те бяха бивши борци и ме познаваха. Нямах проблеми с тях”, казва Батулга. В следващите десетина години се захваща активно с търговия. Внася и изнася почти всичко – от сингапурски телевизори до унгарски вратовръзки.

Японски телевизионен репортаж от онези години показва Батулга с черен шлифер и слънчеви очила „Рей бан”, със зализана коса и премрежен поглед – нещо като монголския Белязания. По това време кръщава фирмата си по филма „Кръстникът”.

„Нашето поколение израснахме със западните филми, особено с гангстерските. Слушахме музиката на Стоунс и Бийтълс – всичко това бе незаконно по време на комунизма, но монголските студенти го донесоха от Москва”, казва монголският скулптор Дензен Барсболд, който наскоро издигна паметник на Бийтълс в центъра на града.

По време на комунизма почти 96% от монголците са неграмотни, а днес се научиха да четат, да пишат, гледат филми и слушат рокенрол под влиянието на руската и европейската култура.

Когато Батулга се захваща с политика, той сменя черния шлифер с елегантен костюм. Прехвърля бизнеса си на своите съдружници и през 2008 г. става министър на пътищата, транспорта и строителството. Когато го срещнах през 2003 г., той планираше да изгради мрежа от пътища и рафинерии, които да позволят на Монголия да преработва собствените си полезни изкопаеми и да ги изнася, вместо да ги товари сурови към изгладнелия за енергийни суровини Китай.

Страната, която е била 500 години заден двор първо на китайската, а после на съветската империя, има едни от най-големите неразработени залежи на енергийни суровини и минерали.  Когато бях там, страната процъфтяваше със 17% ръст, а великите сили се бяха домъкнали в столицата, за да заиграят новата си голяма игра – който контролира страната, контролира енергетиката на Азия.

След това икономиката се срина заедно с намаленото търсене на суровини в света – Монголия може офиициално да е независима от Русия и Китай, но все още трябва да се подчинява на пазара. Батулга се кандидатира за президент с лозунга „Монголия над всичко”, но за да постигне истинска независимост, той ще трябва да диверсифицира икономиката, докато разиграва Китай, Русия и това, което преди наричахме „Запада”.

Най-любопитното за Монголия е това, че тя изобщо е демокрация – със сигурност корумпирана и опърничава, но все пак работеща демокрация. Във всички съседни страни на Монголия – от Русия до страните в Централна Азия и Китай, са немислими свободни и честни избори. Монголия е демокрация сред пустиня от диктатури. Дали може да остане такава, докато се бори с корупцията, неравенството и геополитическото задушаване, е съвсем отделна история. Обикновено богатите на ресурси бивши комунистически страни тръгват в другата посока.

Бившият финансов министър, издател и историк, Бабар, който е известен само с първото си име, вярва, че монголската демокрация е резултат от номадското минало: „Всеки е свикнал да бъде независим, да бъде началник на собствената си юрта. Всеки се мисли за Чингис хан. Никой не пада на колене”.

Даже се забелязва и една непочтителност сред монголците. В кабинета на Батулга не видях нито един от подчинените му да се навежда или да се унижава пред началника си, както е в Русия или Китай. В бара на хотела Батулга се смесва с тълпата, в която са министри и одърпани миньори. Той идва направо от тренировка, потен и по анцуг. Нито се правеше на по-важен, нито някой гледаше на него така.

...

Питър Померанцев е британец от руски произход, изследовател на медиите и политически анализатор. Автор на книгата "Нищо не е вярно и всичко е възможно". Репортажът за Монголия е публикуван в "Политико". Преводът е на Клуб Z.