"Шпигел Онлайн" публикува интервю с българския политолог Иван Кръстев. Един от поводите е излязлата и на немски нова негова книга. Предлагаме Ви откъси от интервюто.

В книгата си "След Европа" пишете: "Кризата с бежанците се оказва европейският 11-ти септември." Може ли един терористичен акт да се сравнява с едно миграционно движение?

Аз гледам последствията от тези две различни събития. А последствията си приличат: в резултат от 11-ти септември в САЩ се провали дотогавашното американско тълкуване на глобализацията. До онзи момент там гледаха на глобализацията като на американизация; под фòрмата на разпространяване на английския език и на американската масова култура. Сега тази духовна нагласа е подложена на цялостно преосмисляне. (…)

Кризата с бежанците носи най-малкото потенциала да разпадне Европа. Тя изважда на бял свят различия, на които дълго време не се обръщаше внимание – а това, ако щете, е благоприятен страничен ефект. След избирането на Тръмп американската общественост изведнъж осъзна, че населението живее в две напълно различни Америки – провинциално-реакционната и космополитско-либералната; по същия начин сега Европа осъзнава своята поляризация. Половината страни от ЕС още от самото начало се обявиха против приемането на бежанци. Тук аз виждам един разлом най-вече между Изтока и Запада, който обаче отчасти прилича и на американския конфликт между силите на реакцията и силите на либерализма. (…)

Има редица исторически причини за отхвърлянето на бежанците от централно- и източноевропейските страни. Тези причини са валидни не само при лидери-популисти, като Виктор Орбан или Ярослав Качински, но са и дълбоко вкоренени в населението и могат да се открият във всички партии. Много от тези страни днес са етнически изключително хомогенни. Мултикултурализмът често се възприема като крачка назад към едни недобри времена. Преди Втората световна война в Полша, например, една трета от гражданите са германци, евреи или украинци, докато днес малцинствата в страната съставляват едва 2 процента от населението на страната. Подобно е положението в Унгария и в Чехия. Роля играе и натрупаният опит със собствените малцинства – синти и рома, например, биват силно криминализирани. И разпространеното твърдение гласи: а как пък ще интегрираме сирийците, чиято култура е още по-различна? Към това се прибавят и предразсъдъците към исляма, разпространени в някои региони, където все още се дълбоко вкоренени спомените от времето на Османската империя.

А има ли и други причини?

Да, например различаващите се поуки, извлечени от Втората световна война. Западноевропейският антинационализъм, например на германското поколение от 1968 година, беше реакция на ксенофобията на нацистите. А антикосмополитските нагласи в редица средно- и източноевропейски страни могат отчасти да се обяснят със съпротивата срещу интернационализма, който принудително налагаха комунистите. Към всичко това се добавят и надигналите се след 1989 година едва ли не морални страхове от собствената смъртност. Става дума не за икономически страхове, а за въпроса: какви ли ще бъдем след 100 години, кой ли все още ще говори нашия език? След края на комунизма 2,5 милиона души напуснаха Полша, Румъния се стопи дори с 3,5 милиона.

Много хора емигрират от тези страни, а това поражда сходен опит, като този на мигрантите.

Разбира се. През нашия век миграцията е новата революция, която се ръководи не от някаква идеология, а от Google Maps: ако искаш да промениш живота, няма нужда да сменяш правителството, много по-умно е да смениш страната, където живееш. (…) Мнозина очакват, че тъкмо източноевропейците ще демонстрират солидарност с мигрантите, понеже сами имат сходен исторически опит. (…)

В Унгария вече дори интернират избягалите хора. Последствията от това са лоши.

Ако се абстрахираме от моралната присъда, тази позиция е разбираема. Навремето в много държави от Централна и Източна Европа доверието в европейските институции беше по-високо, отколкото доверието в собствените им правителства. Бежанската криза преобърна тази тенденция. Орбан и компания излъчват следното съобщение: ние може и да сме по-корумпирани от технократите в Брюксел, но оставаме при вас, и то в най-прекия, географски смисъл на думата; ние обявяваме, че сме солидарни с вашата идентичност, а не с идентичността на новопристигащите... Орбан успя виртуозно да инструментализира политиката си към бежанците, за да затвърди собствената си власт. И не е чудно, че сега, след като херметично затвори Унгария срещу притока на бежанци, той започна да разпространява конспиративни теории с антисемитски привкус – примерно срещу милиардера Джордж Сорос. Защото ще трябва да се легитимира по нов начин.

Защо европейският Запад толкова дълго беше сляп за тези процеси?

След 1989 година Западът тръгна да се държи като терапевт, който разговаря с пациент. Тогава се смяташе, че след като са преодолени идеологическите конфликти, сега глобализмът ще ускори отмирането на държавата и на национализма. Защото нали европейският проект се корени в универсалната идея за човешкия прогрес: в едно демократично общество човечеството непрекъснато се развива. Но бежанската криза постави това под въпрос, показвайки, че историята функционира доста по-противоречиво: хора, които се чувстват като мнозинство – при това из цяла Европа - внезапно се уплашиха от някакъв заговор на космполитските елити и на мигрантите.

Към края на интервюто Иван Кръстев отговаря на трудния въпрос как може да изглежда една европейска политика към бежанците, която е алтернативна на сегашната. Политологът смята, че на първо време трябва да се насочат повече пари към Южна Европа и да се търси с една африканска страна сделка, подобна на тази, която Меркел сключи с Турция. И обръща внимание на нещо много важно:

"Все още няма общоевропейски план, защото дебатите около него се намират под много силен натиск, който елиминира търпението от политическите процеси и започва силно да морализира всяко решение: решенията за Доброто и Злото трябва да се взимат веднага. Но политиката има нужда от време."

Дойче веле.