Миналата седмица министърът на здравеопазването проф. Николай Петров публично озвучи тревогите си по повод на влошеното психично здраве на българите. Според министъра, една от мерките в тази област е изграждането на единен регистър на пациентите с психични заболявания в страната. Всъщност идеята не е на проф. Петров – член 147а  от приетия през 2009 г. Закон за здравето задължава Министерството на здравеопазването да създава и поддържа Национален служебен регистър на лица с психични разстройства.  Министърът споделя  и идеята на текста в закона, че информацията за лицата с психични разстройства, кандидатстващи за работа с общоопасни средства, трябва да се обменя между заинтересованите служби. Мотивът му е, че „такива хора карат коли, сдобиват се с оръжие и стават бели".

Назад към наказателната терапия?

Националният консултант по съдебна психиатрия проф. Петър Маринов е далеч от ентусиазма на здравното министерство, че изработването на списъци на хората с психични проблеми ще е крачка към подобряване на душевното здраве на нацията. „У нас на дневен ред е една реакционна вълна, която е взела на прицел психичноболните. Ако дословно се приложи член 147а от Закона за здравето, в регистъра на лицата с психични разстройства ще попаднат над един милион българи! Защото като психични разстройства се определят не само тежки заболявания като шизофрения и биполярно разстройство, но и безсънието, депресиите и още много състояния,  нямащи нищо общо с криминалната активност. Подобен регистър ще се превърне в инструмент за тежка дискриминация и репресии върху най-слабите в обществото - болните, които не могат да се защитят сами“, категоричен е проф. Маринов.

Той изтъква, че във всички страни, преживели тоталитарни режими, управниците и лекарските гилдии са крайно скептични към създаването на каквито и да било регистри по подобие на заложения в българския здравен закон проект. Много по-различно е и отношението дори към извършилите престъпления невменяеми лица. „В град Кобленц посетих прекрасен център за 500 душевно болни, настанени от съда за лечение и социализация. За тях се грижат 300 санитари. В зависимост от резултатите от лечението, задържаните в центъра преминават в зони с по-лек и дори свободен режим. В съседна Румъния видях в Букурещ и Крайова подобни учреждения, създадени по германски модел. Вместо това, в единствената психиатрична затворническа болница в България (в Ловеч – б.а.) заради липса на финанси се принудихме да съкратим болничните легла до 35. За сравнение: само за извършили престъпления болни хора в Германия те са 7000 (200 пъти повече, отколкото в България – б.а.). Понастоящем детските психиатри в българските болници са едва 18, а лекарите, които можем да изготвяме психиатрични съдебни експертизи, сме едва 14 заедно с пенсионерите. Информиран съм, че имаме немалко самоубийства дори в психиатричните болници, а също и в дните, в които пациентите им биват изписвани. Съвсем отговорно мога да заявя, че България е последната страна-членка на Европейския съюз, където почти нищо не се е променило в отношението към хората с психични проблеми и в третирането им от страна на държавата и обществото“, изтъква проф. Маринов.

Шефът на Националният център по обществено здраве и анализи доц. Христо Хинков посочва , че около 20 % от българите поне веднъж в живота си са изпадали в небезопасни за здравето психични състояния. „При това в този брой (1.4 млн души – б.а.) не влизат около 7 хил. освидетелствани с шизофрения хора, както и млади и по-възрастни пациенти с проблеми като синдрома на Даун или деменция. Дори агресивните шизофреници - под 1 % от населението - са много по-малко опасни за обществото в сравнение с хората с личности разстройства, които са 5 %. Като председател на работната група по създаване на служебен регистър на хората с психични проблеми заедно с колегите ми предложихме или да бъде отменен като несъстоятелен член 147а от Закона за здравето, или в предвидения от него регистър да бъдат включени единствено лицата, които са били подложени на принудително лечение със съдебно разпореждане“, свидетелства доц. Хинков.

Недопустимо е да се поставя клеймо "регистриран" върху хора с най-различни психически проблеми

Кой може да се възползва от „регистъра на лудите“

Правозащитникът Красимир Кънев е категоричен, че поставянето на  клеймото „регистриран“ върху хора с най-разнообразни психични проблеми, е абсолютно недопустимо не само от гледна точка на международното и националното право. „Какво ще се случи, когато чиновници, полицаи или магистрати, които са имали достъп до подобен регистър, напуснат работните си места? Кой най-много ще се възползва от теча на информация с цел да прави компромати или да изнудва? Какъв шанс да получат работа ще имат хората, които заради някакъв психичен проблем, например тревожно състояние,  са посещавали дори само веднъж психиатър в държавна болница и сега им се налага да удостоверят пред бъдещия си работодател, че са психично здрави?“-  реторично пита Кънев.

От три години Министерството на здравеопазването отказва да кани правозащитници при обсъждане на документи, засягащи основни човешки права. Досега няколко българи са спечелили дела в Страсбург срещу родината си заради нечовешко отношение в психиатрични болници и изолатори, където са били бити и държани с дни вързани заради липсата на персонал. „Хелзинкският комитет обаче вече няма достъп до подобни места, за да разследва евентуални опити за насилие“, споделя Кънев. „Без всякакво съмнение, от регистъра на хората с психични проблеми ще се възползват не МВР или работодателите, а мафията. Какъв по-хубав подарък биха получили престъпниците, които се занимават с имотни измами в опитите си да открият и атакуват психично болни хора с по няколко апартамента, например?“ – допълва проф. Маринов.

„Категорично съм против прокуратурата или МВР да се опитват да възложат на психиатрите  чрез наредба за обмен на информация за психични заболявания да определят кой има право да носи оръжие, да получи шофьорска книжка или да работи с общоопасни вещества. Работата на психиатрите е да лекуват, освидетелстват и консултират, а не да вършат работата на други институции“, заключава доц. Христо Хинков.

• Автор Николай Цеков