„Когато започнат горещите вълни тук – разбирай температури до 22 градуса, на плажа не можеш да си намериш място да застанеш и на един крак. Виждаш, че няма пясък и растителност, не е като в испанска картичка, но въпреки това този бряг е иконичен и привлича хора от цялата страна“, казва ми Каролин. Часът е 8.15 и само топлата усмивка на управителя на хотела (превъзходен мъж, която жените безвъзвратно са загубили като партия за флирт) ми помага да не усещам четирите градуса като сибирски бич. Намираме се в Брайтън и докато чакаме таксито, което

ще ни отведе към снимачната площадка на How The Hacks Works,

най-новото шоу за изобретатели

и полезни джаджи от клипове тип „Направи си сам“ на Viasat Explore, се взираме в сивата шир на Ламанша. С шепа журналисти от Източна Европа сме настанени в Кемп Таун, на метри от крайбрежния булевард, и ветровете те събуждат по-добре от двойно еспресо и юнашкото потупване по рамото от колега, мощен хърватин. Каролин е локалният координатор на медийната група и кореняк лондончанка, която често бяга от истеричния водовъртеж на столицата в Брайтън с двете си деца. Курортът й харесва дотолкова, че вече е проверила наемите – едно от най-скъпите места за живеене в Англия е, но все пак обитаването на прилична къща с двор е с една трета по-евтино удоволствие от аналогична оферта в периферен квартал на Лондон като Елтъм, например. Иронията е, че пак ще пътува два часа в едната посока от врата до врата, а влаковете до Брайтън за разлика от метрото са значително по-скъпи (по 60 паунда на калпак). Харесах Брайтън. Има космополитен дух и същевременно носи онова безметежно спокойствие, което само провинциалното градче може да ти даде. По-малко лудница (на всеки ъгъл чуваш чужда реч, но ги няма истерично жужащите тълпи с азиатски туристи, например) и повече удоволствия, концентрирани на квадратен метър. За редовия българин образователният център на графство Съсекс може и да прилича на британския еквивалент на Слънчев бряг. Бих се съгласила със сравнението, но само ако вкараме уточнението „футуристична културна проекция на курорта, който никога няма да имаме“.

Напускаме центъра с прословутия кей с минипроекция на „Дисни ленд“ и виенско колело на него и потегляме към Devils Dyke Farm, в чиито хангари Маркъс и Марк, водещите на How The Hacks Works, си умират да взривяват разни неща. Подскоците върху изключително неудобната сгъваема задна седалка на таксито и 20-минутното забавяне заради трафика не помрачиха удоволствието от гледката – на излизане от Брайтън, след низа от италиански ресторантчета, кокетни пекарни, лъскави бутици и евтинджос магазини от типа на TK Max, минаваш покрай детски градини в бели къщички ала вила „Вилекула“. Тухлени бизнес сгради на не повече от четири етажа, в които панорамните прозорци може и да карат служителите да се чувстват като в аквариум, но

за страничния наблюдател създават симпатичен академичен уют

Керамичните джуджета и свободно разхождащи се кучета са по-често срещани по моравите пред домовете от скъпите коли, въпреки че крайният квартал е нещо като холивудския „Ориндж Каунти“. Това, което ме грабва на 100% в Брайтън обаче, е съвършено различната Англия, която виждаш на крачка извън табелата му. Провинция като в роман на Джейн Остин, в която хълмовете остават суперзелени дори в средата на ноември, хълмовете са осеяни с пасящ добитък, гостилниците са по една на пътя в радуис от 70 км и червендалестата, но добродушна собственичка сервира джинджифил само под формата на бира дори в навечерието на Коледа.

Но да се върнем към града. Какво можеш да направиш за два дни в Брайтън? Два работни, подчертавам, дни, защото това в моя случай значеше две вечери и една свободна сутрин. Отговорът е простичък – да дишаш и да живееш. Настаняването в Кемп Таун ви спестява разходите за автобус, защото на практика сте в центъра и за 30 минути пеша имате достъп до основните улички за шопинг, барове, в които кандидат-наследници на Ед Шийрън не пускат китарата дори в понеделник вечер, и колоритни места за хапване. Първата вечер по традиция потърсих италиански ресторант наблизо. Попаднах на VIP (Very Italian Pizza), в който обслужването беше перфектно, а храната божествена (още не знам дали да се депресирам от факта, че по брит стандарт чашата ми с вино винаги е от „средна“ нагоре). На финала за разкошна пица с авокадо с размер на летяща чиния и две чаши вино платих под 20 паунда, което е доста разумна цена за заведение на топлокация. Единственият минус в цялата случка бе липсата на пространство – нещо, с което не мога да свикна и в пъбовете в центъра на Лондон. Масите са като в пъзел за сляп дейтинг и на практика се храните рамо до рамо с напълно непознати, гърбът ви опира във врата на съседа, а ако двойка влюбени си подаде пилешко крилце, бъдете сигурни, че част от соса ще ви опръска веждите.

Цялата медийна група получи и вечеря в The Salt Room („Солената стая“), един от най-добрите рибни ресторанти на Брайтън. Разположен е на крайбрежния булевард, на метри от „Хилтън“, и

впечатлява с гениалния минимализъм в интериора си –

дърво, стъкло и метал

които при липса на дизайнерски талант биха могли да родят подобие на индустриална барака, но в случая говорим за елегантност от класа. Признавам, не видях цените, но около нас бе пълно с млади двойки, гукащи се над свещ и чаша вино, което ме навежда на мисълта, че за веднъж месечно и по специален повод и редови студент може да си позволи посещение в Солената стая. Групата заложи на дегустационно меню, в което брускети и различни видове хайвер се редуваха със скариди, основно със сьомга и телешко, което лично аз върнах, за да ми го доизпекат (сосът на цвеклото в гарнитурата и кръвта от алангле месото не ме очароваха). Персоналът бе толкова бърз и ненатрапчив, че в един момент имах чувството, че за всеки от нас имаше личен сервитьор, готов да изпълзи от дискретния ню джаз полумрак на салона, за да ти долее чашата.

Естествено, след като овършах няколко книжарници и магазини за плочи, седнах на каменистия бряг, окъпан от вълните на Ламанша. Споделих един мъфин с няколко чайки. На предвидливо разстояние от мен хора на възраст от 15 до 70 довършваха обяда си и пийваха кафе, загледани в хоризонта. Не бях виждала такива нюанси на сивото в морската вода, както и такова кобалтово синьо в небето. За необръгналия българин плажът може и да изглежда като чакълеста алея в парка, но да постоиш дори само 20 минути на него действа презареждащо за сетивата. Опитайте го. Вятърът буквално ще издуха всичко, което ви тежи на душата в този момент.

Ако сте от типа туристи, чиято първа работа е да си вземат магнит за хладилника, а не душ и питие след полета, то задължителните спирки за вас са три – Sea Life, кулата British Airways 360 и дворецът Royal Pavilion. Аквариумът в Брайтън е на кръстовището по пътя за кея и е наистина приказен. Залите са с дворцова архитектура от викторианския период и са достатъчно големи, за да не ви създадат усещане за клаустрофобия при ударен наплив от посетители в дъждовен ден. Създаден през 1872 г., аквариумът е най-старият в света и приютява над 3500 обитатели на водния свят, сред които скатове, пингвини, костенурки и акули.

На 15 минути пеша от аквариума е кулата British Airways 360. Както подсказва цифрата в името й, футуристичната сфера от основата й се издига плавно към върха, предлагайки на обитателите й спираща дъха панорамна гледка към южното крайбрежие на Англия. Създателите на най-високата кула за наблюдение в света са Marks Barfield Architects, проектантите на Окото на Лондон. За да изпиете по чаша шампанско по залез и на над 60 метра над земята, ще трябва да броите по 16 паунда за билет.

В търговската част на Брайтън, между църквичките, уютните зелени площадчета с пейки за отдих, наглите чайки и грациозните, къпещи се във фонтаните лебеди, се намира Royal Pavilion.

Кулите му се забелязват от далеч

и привличат с индийската си архитектура

От вътре бившата лятна резиденция на Джордж IV е проектирана по китайски тертип. Това място трябва да се види, думите не стигат, за да бъде описано. Селфито от стаята за чай, чийто балкон гледа към прекрасните градини, е задължително. Цената за билет е повече от прилична - 13 паунда.