Миналата седмица гледахме мамчета (палави), тази – бащи (в излишък) и история за рождения ден на мечка-вдовица. Изглежда някакава развеселена разпуснатост превзема предколедно салоните след сериозното кино на „Киномания“. Макар че, ако трябва да гледам само един филм тази седмица, той ще е мечешкият (но само защото вече гледах „Да обичаш Винсент“ и видях „добрите момчета“ в „Да живее България“).

Да обичаш Винсент

Сюжетът на „Да обичаш Винсент“ е прост – след смъртта на Ван Гог последното му писмо трябва да бъде доставено до брат му Тео. Познатият от прочутия портрет пощальон Жозеф Ролен възлага задачата на сина си – който по време на издирването постепенно променя мнението си за „откачения художник“. (Ако Ван Гог не ви вълнува особено, филмът може да промени и вашето мнение).

Технологията на създаването на филма е по-сложна: първоначално сценарият е заснет с актьори за две седмици по местата на действието в студио в Лондон. После заснетите ленти са предадени на екип от 50 художници в Гданск, които прерисуват 65 хиляди кадъра с маслени бои като отделни картини.

Представянето на всеки нов герой започва от позицията, в която го е нарисувал Ван Гог. Това създава една много интересна перспектива – художникът сам, чрез картините си, разказва за смъртта си и събитията след нея.

Освен в цветните кадри-картини, част от историята е разказана в черно-бели „снимки“ – те са вдъхновени от фотографии от края на XIX век.

Произведението е едновременно елегия за художника, криминално разследване на смъртта му и последните му дни, както и изложба с 65 хиляди картини в стила на Ван Гог, създадени по негови портрети, пейзажи, интериори, натюрморти.

„Да обичаш Винсент“ е красив, оригинален и трогателен филм. Единственият му проблем (ако можем да го наречем така) е, че поне в началото сме така зашеметени от визуалното пиршество, което се лее от екрана, което може да попречи на зрителските ни сетива да следят историята в нейната цялост.

Падингтън 2

Може да звучи кощунствено, но и главният герой, който се завръща в „Падингтън 2“, също както Ван Гог, заслужава да бъде обичан. В началото на филма обаятелното мече вече живее постоянно със семейство Браун и се радва на почти пълно одобрение в квартала, пръскайки радост и мармалад около себе си.

Докато търси перфектния подарък за 100-ния рожден ден на леля Луси – мечката-вдовица в Перу, която го е отгледала, – Падингтън попада на чудна панорамна книжка с изгледи от Лондон (чудесен повод за възхитителна въображаема анимационна разходка из Лондон). За да събере пари, той започва работа като мияч на прозорци и чистач на покриви (чудесен повод за физически гегове и хумор в духа на Бъстър Кийтън). Но малко преди да събере сумата, книжката е открадната, а Падингтън е осъден и попада в затвора за кражбата, която не е извършил.

Оттук нататък приказката придобива леко детектвивски характер. Докато мечето се бори (предимно с добро) да оцелее в опасната компания на крадци, убийци и други престъпници, семейството му трябва да открие истинския крадец, за да възстанови справедливостта и да върне свободата на Падингтън.

„Падингтън 2“, разбира се, е детски филм, но от от най-хубавите, които и възрастните могат да гледат с почуда и възхита, стига детето вътре в тях да не си е тръгнало окончателно. Лондон е красив като илюстрация от приказка, което впрочем се отнася и за целия филм, външно и вътрешно, буквално и метафорично, заедно с цялата комедия, драмата, екшъна и съспенса – когато веселата приказка става плашеща, но все така по приказен начин.

Актьорите – предимно звезди на британското кино – играят великолепно (и със самоирония), особено Хю Грант, но също и Джули Уолтърс, Джим Броудбенд, Брендън Глийсън, Сали Хокинс (която чакаме с нетърпения да видим скоро във „Формата на водата“).

Основните оръжия на този перфектен детски филм са красотата, добросърдечният хумор и високият професионализъм на създателите му. Знам, че изсипах доста суперлативи, но докато гледах „Падингтън 2“, се замислих колко отдавна детски филм не е получавал „Оскар“. Като проверих, излезе, че това не се е случвало от почти 50 години, от времето на „Мери Попинс“ и „Оливър“ – още два истории, случващи се в Лондон. Но и този път детски филм няма да получи главната награда. Академията си има твръде много главоболия, за да даде „Оскар“ на детски филм, колкото и да е добър.

Специално за българския зрител, „Падингтън 2“ можеше да стане още по-добър, ако и българският дублаж беше на ниво, но не е. Като оставим настрана въпроса  дали имаме актьори, сравними с изброените по-горе, остава дразнещият проблем с липсата на синхрон между усти и гласове.

Бащи в излишък 2

В „Бащи в излишък 2“ Уил Фарел и Марк Уолбърг се завръщат в ролите си на Дъсти (Марк Уолбърг) и Брад (Уил Феръл) в още по-глупавото продължението на един от и без това не особено умните коледни филми. Този път, освен с децата си помежду си, те трябва да се борят и със собствените си бащи (Мел Гибсън и Джон Литгоу).

Ако перифразираме известната поговорка за бабите и детето, можем да кажем „Много бащи – хилаво дете“. Хилаво, но все пак смешно. Смехът обаче идва най-вече от чисто актьорските умения на Фарел и Литгоу. Изглежда, че те могат да разсмеят публиката, дори и ако съобщават нивото на река Дунав в сантиметри.

Американските медии са още по-зли с „Бащи в излишък“. Ето няколко цитата от ревютата:

„Бащи в излишък е боклук“. Точка. Това е отровен, злокачествен филм, създаден за насладата на онези, които все още не са забелязали факта, че този вид светоглед рухва в пламъци, докато говорим. Нека му се наслаждават, докато го има.“ „Вълчър“

„С цялото насилие в света напоследък изглежда извратено да се вкарва толкова много мачовска агресия в уж забавен, коледен филм.“ „Холивуд Репортър“

„Филмът представя родителството като смърт за мъжествеността, окончателна капитулация пред кастриращия ефект на семейни живот.“ „Слант“

Да живее България

За нас, живеещите тук, „Да живее България“ е най-важният филм – и то не само тази седмица. Добре е, че тръгва по екраните (макар без големите кина в моловете), защото филмът на Адела Пеева трябва да бъде видян от колкото може повече хора – родители, учители, студенти, общественици, представители на прокуратурата, политици… всякакви хора, на които и бъдещето, и настоящето на страната ни не са им безразлични. И които, не само могат, но и са длъжни да направят нещо.

„Да живее България“ има потенциал да отвари очите ни за реалносттта, в която живеем – и тя много бързо може да се окаже по-страшна, отколкото сме подозирали, благодарение на „иначе добрите момчета“ – националистите. Семената на омразата са посети и вече никнат плодове.

"Площад Славейков"