„Апосиопеза“ ми звучи като животозастрашаваща диагноза. Моя позната пък се чуди дали „синекдоха“ не е порода куче, „плеоназъм“, вика, ясно, че е паразит. Тя е инженер. Ние от хуманитарните специалности поназнайваме какво е синекдоха, само че го бъркаме с метафора. Говорим си ги тези неща, защото прочетохме какво е написала в интернет една от най-известните ни преводачки, човек, пред когото българският език е разкрил всичките си тайни.

Ето какво е написала:

„Реших да помогна на внука ми по български език и литература. Доктор съм на филологическите науки и темата на дисертацията ми е ” Конструктивни обособености на езика на поезията”. Обаче не успях да отговоря на долупосочения въпрос и моля да ми бъде обяснено от приятелите, сред които има поети, философи и професори. Благодаря. За да не изглеждам съвсем тъпа, предполагам, че отговорът е Г) синекдоха, но не мога да го обясня на едно 18 годишно момче, което след още няколко подобни въпроси няма никога нищо да прочете от Вазов. И после защо преписвали. Ами и аз щях да преписвам. В поезията на Иван Вазов отношението между природа и родина може да бъде определено с термина:А) апосиопеза  Б) хронотоп  В) плеоназъм  Г) синекдоха.“

Не знам дали е верен оня фолклор, че Иван Вазов получил тройка, когато написал съчинението на племенника си на тема „какво е искал да каже авторът на „Под игото“, но когато доктор на филологическите науки с тема на дисертацията „Конструктивни обособености на езика на поезията“ не може да разреши задача от учебника, то повредата със сигурност е в учебника.

Защо говорим за учебниците по никое време? По две причини. Първо: за учебниците трябва да се говори по това време на годината, защото когато се говори през лятото, обикновено проблемът е не какви са те, а дали ще се насмогне с отпечатването им, дали да се въведат учебници с черно-бели илюстрации за по-евтино и други такива типографски проблеми. И второ, миналата седмица излезе ново изследване на PISA, в което пак се наредихме на последно място, защото то трябваше да покаже колко образованието в съответните страни е ориентирано към бъдещето и към усвояването на интелигентни умения, а не в каква степен учебниците затормозяват учениците.

Близо шест хиляди български ученици са участвали в това изследване и от резултатите му вече стана, че сме на последно място в Европа по умението да работим в екип. Може би ви е интересно как се проверява подобно умение? Ето една от задачите. Учениците е трябвало да се приготвят да отговарят във викторина за въображаема страна. Отговарящият работи в екип с компютърно симулирани патрньори, единият от тях сътрудничещ, а другият разсейващ и провокиращ. На предложението на провокиращия „Хайде просто да започваме“ ученикът трябва да избере между две възможности: „Може би първо трябва да изберем стратегията“ и „Надявам се въпросите да са лесни.“ Ако избере първия – това означава, че знае правилата за работа в сътрудничество, подхожда практично, допринася за бързото справяне със задачата. Ако избере втората опция – това означава, че може би е приятна компания за общи разговори, склонен е да фамилиарничи, накратко – симпатяга. Хайде сега да си спомним дали ние сме добри в стратегиите или в разговорите на маса. Всички ние, не просто учениците.

Само че поколението на днешните ученици ще бъде поставено на по-големи изпитания от нас. И тези изпитания нямат да имат нищо общо със синекдохата, апосиопезата и т.н. литературни тропи, а с умения за общуване, за отстояване, за креативно мислене, за работа в екип, за организация на времето, за водене на спор, за справяне в конфликтна ситуация и т.н., все неща, които не се учат в училище. Когато се говори за реформа в образованието, трябва да се разбира точно това – как да направим така, че учениците да се подготвят за годините след училището.

Българската реформа обаче зацикля на „Балканджи Йово“. В мига, в който някой продума, че се гласят да изхвърлят „Балканджи Йово“ от учебника, народът се вдига, а министърът пада. В по-добрите случаи реформата някак докретва до Ботев и започва големия спор дали да се учат шест или осем негови стихотворения. Нито от шест да станат осем, нито от осем да станат шест е реформа. Реформа е, ако учениците прочетат всички стихотворения на Ботев и след това учителят ги изпитва не за „какво е искал да каже поетът“, а кое стихотворения на Ботев ти хареса най-много и защо. Часовете по литература трябва да са наслада, но преди това трябва да е насладата от четенето. Задачки като вече цитираната по литература, не само че не допринасят с нищо да привлекат учениците към четенето, ами и отблъскват. Да ти е драго да не разтвориш Вазов, ако най-важното, което трябва да разбереш от него е дали е наблягал на синекдохата или на хронотопа.

Българското образование някак успява да затруднява всички. Затруднява учениците с излишна, напълно ненужна фактология, която при съвременните технологии те могат да откриват за секунди. Затруднява ги да възпроизвеждат утвърдени клишета, да декламират безопасни мнения. Затруднява родителите, които не проумяват изречения от рода на „морската вода е солена, защото в нея е разтворена готварска сол“, особено когато детето им ги пита а откъде се взема солта. Затруднява учителите, които са длъжни да се съобразяват с учебниците и с програмите, а след това да отчитат в безброй варианти и екземпляри работата си, вместо да общуват с учениците. Затруднява дори самите чиновници в просветното министерство, които трябва да измислят нови и нови затруднения, за да демонстрират, че работят. Накрая успява да затрудни и икономиката, която получава на трудовия пазар или хора, наясно със синекдохата (като емблема на излишно натоварващото учениците знание), които не могат да се справят с елементарни практически задачи, или хора, толкова отвратени от свирепостта на учебниците, че са успели някак да завършат, без дори да ги отворят. Кой печели от всичко това?

Да си представим какво се случва, когато у нас се реши да се прави поредната реформа в образованието. Това е екипна работа, както знаем. И тогава, точно както в неотдавнашния тест за проверка на уменията за отборна работа, има два възможни варианта. Някакъв разумен гласец може би казва, че най-продуктивно е да се започне с изработването на стратегията, но стотина други гласове казват: ох, дано този път стане, много ще е трудно, дай да опитаме с махане на някои произведения от учебниците, що пък да не пробваме с добавянето на нови произведения, не, заплатите на учителите са най-важни, да вземем първо да се съсредоточим върху връщането на децата в училище… Накрая всичко завършва с разработването на няколко формуляра повече, които учителите трябва да попълват.

Затова реформата не става, но утешителната новина е, че това не променя много положението. Защото дори реформа няма да свърши работа. Нужна е изцяло нова парадигма за образованието. Най-просто разликата е следната. Реформата си задава въпроса какво образование искаме. Парадигмата си задава въпроси като какво време идва, каква искаме да бъде България в това идващо време, към какво общество се стремим. И след това съобразява образованието с визията.

Текстът е публикуван в сайта Редута.бг