Иван Захариев: Фотоувеличението на едно събитие е времето

12/08/17 10:13
(transmedia.bg)

Иван Захариев: Фотоувеличението на едно събитие е времето

Иван Захариев е фотограф с много изтънчено чувство към детайла. Той го търси, фиксира го и скрива подробностите в неясен размазан фон, който напомня движение. Миниатюрен детайл от живота, фокусиран сред неясното изплъзващо се време.

„Значителното е край нас, размесено с подробности/ и никакъв херолд не възвестява неговото идване“, както казва Иван Цанев в стихотворението си „Паметна плоча“, един от присъстващите на Голямото четене.

Изложбата на Иван Захариев представя миниатюрни снимки от едно сравнително далечно събитие от 1989 г., което всеки схваща, тълкува и разбира посвоему. Всеки пази някакви „детайли“ от живота – тетрадка с набързо надраскана бележка, чийто смисъл вече не разбира, телефони на хора, чиито имена не ти говорят нищо.

И тази изложба с миниатюрни снимки изглежда така – частици от пъзела на един бурен период. Захариев едва ли си е давал сметка през декември 1989 г., когато като студент си пробива път през огромната тълпа, за да снима „Голямото поетично четене“, че кадрите от това събитие ще се окажат толкова ценен документ от т.нар. преход, който тогава едва започва.

В списъка с имената на поетите (публикуван е по-долу), поканени в 65-а аудитория, са и хора, които по-късно ще се окажат от другата страна на бариерата. В тази знаменита аудитория на Софийския университет са поетите от дисидентския Клуб 39, който „вадеше очите на властта“ и който със сигурност е бил наблюдаван от тайни ченгета. Вероятно някои от тях са действали под прикритието на „поети“. Тук са соц класици и конформисти, усетили новата посока на вятъра. Но присъстват и безспорни имена, някои от които вече в отвъдното.

При откриването на изложбата Иван Захариев обясни защо е използвал заглавието на филма „Фотоувеличение“ на Антониони по разказа на Хулио Кортасар „Лигите на дявола“. В него главният герой Роберто Мишел казва: „Сред многото начини да се воюва срещу нищото един от най-добрите е да се правят снимки.“

Иван Захариев припомни епизода от филма, където отегчен и циничен фотограф снима в близкия парк непозната жена и любовника й, а после в увеличения кадър вижда нещо потресаващо.

В малкия визьор на апарата не виждаш детайлите, които могат да се окажат съдбоносни. Снимката подрежда света според визията на фотографа, онова, което той „вижда“ или си въобразява, че вижда. Но когато увеличиш кадъра, картината става различна. Както е и в живота, но там „фотоувеличението“ идва след време.

– Да се гледат тези миниатюрни снимки с лупа на някои може да се стори малко авангардна. Как ти хрумна тази идея?

– Големината на снимките няма значение, щом поетите са големи. Идеята на малкия формат на снимките е те да са в размер, описван с фотографския термин „компактно копие 1 към 1“ (2.5 Х3 см), тоест с размера на кадъра. Това вижда окото на фотографа във визьора на апарата. Това съм видял тогава, когато съм снимал това събитие – „Голямото поетично четене“ в 65 аудитория на 5 декември 1989 година, организирано от литературния Кръг 39 на поетите дисиденти. Но имаше поети извън този кръг. Спомням си, че Валери Петров чете стихотворение за Ян Палах, който се самозапали в Прага по време на Чешките събитията през 1968 г. в знак на протест.

– Да, Валери Петров трудно може да мине за дисидент…

– Тогава те всичките бяха заедно, а след това се разделиха.

– Видях лицата на поети, които си отидоха – Биньо Иванов например, силно недолюбван от властта, редом с такива, които бяха нейни фаворити. Но да, така беше за известен период.

– В 65 аудитория видях и Волен Сидеров, за мен не е ясно как се е озовал там, защо е бил с поетите. Но, така или иначе, това бе незабравимо събитие в едно бурно време.

– Видях как хората внимателно се взират в тези малки черно-бели кадри.

– Точно така, когато застанете пред малката снимка, трябва максимално да се приближите към нея, за да почувствате събитие, от което са минали 28 години. И това време също представя снимката по различен начин, друго е фотоувеличението. А когато малко мръднеш лупата, имаш усещането, че снимката оживява.

В 65 аудитория – не знам колко души събира, но не можеше да се влезе от народ. Във фоайето пред аудиторията имаше още една сцена, на която четяха поети. Беше като празник, все едно се бяхме събудили от кошмарен сън. Когато преглеждах тези кадри, установих, че на много от хората съм забравил имената. Много ми помогнаха за разпознаването Роман Кисьов и Пламен Анакиев. Ето го Ани Илков, Георги Борисов, това е Кулеков от онова време (снимките вървят и на голям екран).

Но хората, младите от онова време ценяха словото, ценяха поезията като висша форма на речта. Днес цъкаме и разцъкваме, всичко е като живот в едно цукало. Не звучи красивият език вече никъде. Има някакви малки общества, някакви хора се срещат примерно в библиотеката, четат си нещо там, споделят си двама-трима души, представят си стихосбирките помежду си. Но повече се мисли как да си продават книгите, как да ги рекламирита на пазара. А тогава никой нищо не продаваше, всичко беше радост и възторг. Къде отиде всичко това?

Изложбата може да се види в Клуба на фоторепортерите в България в подлеза между Министерския съвет и президентството.