„Фонд за социално подпомагане на десетина човека, които – без значение какво произвеждат – добруват под шапката му с години“.

Думите са на сценаристката Ваня Николова и са казани по адрес на Националния филмов център. Поводът за това твърдение е последната сесия на НФЦ, блокирана след обжалване от екипа, с който Николова кандидатства за финансиране. Сюжетът, на който станахме свидетели през 2014-а, се повтаря.

На ноемврийската сесия художествената комисия гласува за финансирането на филми за 3 630 000 лв., от които 2 370 000 лв. ще бъдат дадени за три проекта за пълнометражни игрални филми. Това са: „Като за последно… “ – сценаристи Божан Петров, Весел Цанков, сценарист и режисьор Ивайло Пенчев, продуцент „Урбан Медия“ ЕООД – Стоян Стоянов, „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ – сценарист и режисьор Иван Черкелов, продуцент „Нак-Зак Вижън“ ООД – Атанас Маринов и „Февруари“– сценарист и режисьор Камен Калев, продуцент „Уотърфронт филм“ ЕООД – Камен Калев.

До обжалването на сесията се стига, след като екипът зад проекта „Голата истина за група Жигула“ решава да сравни резултатите си с тези от предишната сесия, на която също участва. Сравняват и оценките, дадени от специалистите в Художествената комисия. Кандидатстват с проект, който не е променян при второто си представяне, а получават различни резултати – при това по-лоши от първия път, а зад проекта стои името Виктор Божинов – на режисьора, създал един от най-успешните филми след промените у нас: „Възвишение“. Точките са по-ниски втория път, но мотивите са същите, като на предишната сесия. Но пък преди гласуването на втората сесия „Възвишение“ вече е започнал триумфалното си шествие на родните киноекрани.

„Площад Славейков“ са потърсили екипа зад проекта „Голата истина за група Жигула“, за да разберем повече за мотивите да обжалват  резултатите. Получихме отговор от сценаристката Ваня Николова.

„Обжалването на заповедта на изпълнителния директор на НФЦ – Жана Караиванова, с която не се допускат до финансиране едни филми и печелят други в категория „пълнометражен филм над 600 000 лева“ изобщо не е екстравагантен акт на група разстроени аматьори, чийто първи филм не е оценен. Екипът ни има сериозен опит и стотици заснети сценарни страници през игралното кино и сериалите („Възвишение“, Lоv.Net, „Под прикритие“, „Връзки“).

Нашият случай е частен и аз не бих влязла в детайли, но той говори за безобразната практика на художествените комисии, включително тази от 2017 г. да оценяват формално или преднамерено кандидатстващите сценарии, без да отчитат тяхната художествена стойност, защото има други, невидими фактори, които не са записани в Закона за филмовата индустрия, на които се подчинява всичко.

Нямаше да го кажа, ако не се бях заровила в начина, по който се оценяват проектите – не като сценарист, а вече като бивш журналист, за да си дам сметка, че схемите са толкова прозрачни, че могат да обидят интелекта даже на еуглена. Нашият казус е точно такъв.

Кандидатствахме с Виктор Божинов и Нели Димитрова на двете редовни сесии на НФЦ за 2017 г. с един и същ сценарий, пред една и съща комисия. На първата сесия бяхме класирани на 12-о място от общо 25 проекта. Нямаше драма: така са преценили, така са отсъдили. Това не е първият отхвърлен филм на комисия. „Москва не вярва на сълзи“ е класиран с конкурс на трето място, но печели „Оскар“ за чуждестранен филм. Споменавам го, само за да подчертая, че оценяването е нещо много субективно и ние не можем да се сърдим на вкусове и предпочитанията на комисията. В оценъчните карти на някои от членовете ѝ обаче бяха записани оценки без никакви мотиви, въпреки че са задължени по чл. 10 ал. 2 от Закона за филмовата индустрия. Това е много важно, защото адекватните анализи и аргументи на оценяващите помагат на екипите да се коригират и да надградят написаното. Липсата на аргументи в доста от картите ми подсказа, че част от хората в комисията изобщо нямат нужната експертиза, за да четат и анализират сценарии. Нещо повече – от девет човека в комисията няма нито един сценарист, а ще се оценява драматургия, диалог, характери и пр. И това го позволява Законът за филмовата индустрия, според който киногилдиите трябва само да излъчат свои представители в комисията. Няма никакви допълнителни изисквания към тях – за опит, награди, зрителски успех, за някаква актуалност на това, което са правили в последните пет години, например, или пък за зодия и кръвна група, изобщо за нещо…

Така се озоваваме в комичната ситуация оператор да дава съвети как се пише диалог. Моите уважения, но не съм чувала очен лекар да съветва как се лекува простата. Нито пък съм чувала сценарист да казва как да се реди осветление или какви обективи да се използват. За това срещу поставените оценки четохме: „според представената справка за биографията на режисьора“, „жанрът е житейска комедия с елементи на драма“, „структурата е линейна“ и нищо повече от това. Да не говорим за „продуцентът има повече опит в телевизия, отколкото в киното“, което очевидно обижда комисията. В този смисъл приканвам хората в нея да се пренесат с машината на времето през 2017 г. и да си пуснат FOX, HBO и Netflix, където с изненада може би ще открият, че сериозно кино се прави и през сериалите. Хващам се за тях, защото това издава колко са в час спрямо световните тенденции нашите оценяващи, а от тях зависи българското кино изобщо.

В крайна сметка решихме да кандидатстваме на втората сесия без да променяме нищо от сценария си. Екипът си остана същия: продуцент, сценаристи, режисьор. Единственият нов момент беше, че Виктор Божинов успя да реализира премиерата на „Възвишение“ преди съставът на комисията да се събере отново. Когато излязоха резултатите на същата комисия върху същия сценарий, ние бяхме класирани на 12-о място от 15 проекта. Проблемът дойде, когато сверих точките на журито от миналата и тази сесия и открих, че при нас те са се променили. Освен нагоре, някои са паднали и подозрително рязко надолу. Законът не забранява промяна на оценките, но очаква да се напишат нови мотивации. Е, оценяващите не са си дали даже този труд. Те просто са преписали старите си мотиви от старите си оценъчни карти срещу новите си оценки в новите си оценъчни карти. И излиза, че веднъж сме си разказали урока за отличен 6, а после за отличен 3. Това е достатъчно екипът ни да бъде наврян в дъното на класацията, така че да е сигурно, че няма да се конкурираме с когото не трябва. Днес сме ние, но утре ще са други.

Тогава реших да сравня точките на сценариите на да ги наречем „победителите“. Сценариите също не са променени с нито ред от предишната сесия. За сметка на това точките им скачат брутално нагоре. Единият проект („Като за последно“) е скочил с близо 20 точки, а другият („Не влизай в пререкание с персонала на банята“) с 25! По случайност продуцент на този сценарий на предишната сесия е била Жана Караиванова, с продуцентска къща „Юнайтед Продъкшън“. Тогава проектът ѝ е много далеч от първото място. Да не кажем, че е направо на осмо. Без да е променян сценарият, шест месеца по-късно и близо 25 точки повече, „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ вече е класиран на второ място, а госпожа Караиванова, предполагам с голямо неудоволствие, пуска заповед и за неговото финансиране, но вече като изпълнителен директор на агенцията. Тя може и да няма вина, но намирам това за непростим гаф, особено ако амбициите ѝ са да променя системата.

Това, което обаче истински ме изуми, е заседанието на комисията, която обсъжда проектите на втората сесия. Пуснах си аудиофайла – и понеже няма картина – не ми беше сложно да си я представя. Прилича на сцена от „Двойникът“, когато другарят Денев и другарката Кулишева трябва да обсъждат въпросите на клетъчната механика. Всичко е замръзнало във времето. Например езикът на някои от членовете на журито. По стар навик някои от тях наричат полицаите в един от сценариите „милиционери“, други отчитат, че никога не са гледали „Под прикритие“, а трети наричат музикалните рокбанди „музикални трупи с репертоар“. Няма какво да коментирам. Нашият проект е обсъден точно 43 секунди с дълги паузи, за което комисията, предполагам, ще вземе и хонорар!

В крайна сметка взехме решение да защитим интересите си като автори и да обжалваме заповедта на г-жа Караиванова, към която нямаме нищо лично. Истината е, че ние обжалваме липсата на нормална среда за качествена конкуренция. Обжалваме идеята НФЦ да се превръща във фонд за социално подпомагане на десетина човека, които без значение какво произвеждат добруват под шапката му с години. Обжалваме идеята художествените комисии, които са ракетната площадка за излитането на един филм, да правят каквото си искат без никой да има контрол върху тях. Наложително е да се промени начина, по който се сформират тези комисии. Считаме за нормално защитите на проектите да бъдат публични, където екипите да застават очи в очи с оценяващите, за да ги или да не ги защитят. Това може да бъде излъчвано онлайн, както е в други страни по света. Така ще се избегне съмнението за задкулисност и решения на тъмно.

Пълен абсурд е в момента липсата на контрол върху действията на заседаващите, както и че те не носят отговорност за филмите, които предлагат за финансиране. Донякъде си го обяснявам с липсата на ясно записана мотивация и цел на НФЦ. За какво се бори този орган? Да се финансират някакви истории без значение какви? Да няма значение реалният опит на екипите, които ще ги реализират, защото всичко е въпрос на лобизъм? Ако това е състезание по негледаемост в салоните, нека ясно да се запише. Нещо повече: да отпадне категорията „зрителски потенциал“ и „значимост на темата“ в оценъчните карти, да речем. Има театрални постановки, които имат повече зрители на вечер от филми за цяла година. Те също са пуснати от художествените комисии. Когато няма адекватна експертиза в оценяването, това напълно обезсмисля работата ни.“

Потърсихме позицията по казуса на Националния филмов център, коментара на директора Жана Караиванова ще публикуваме по-късно.

Площад Славейков.