Всеки човек – една свиня!

Лозунг на 3-тата петилетка¹

Това е историята на един човек и едно прасе. Малък човек, но осмелил се да протестира срещу тоталитарната система, жертвайки прасето си. Това имал, това пожертвал.

1.

Някъде към 1960 година в опустяла махала под билото на Мала Стара планина един човек по име Аначко бе изостанал да догледа прасето си Гуце.

Махалата се свърши откъм народ за няколко години, щом се разчу, че и планинските чукари ще бъдат кооперирани и така в българското село социализмът завинаги ще победи.²

Планинците не дочакаха победата на социализма, ами набързо се смъкнаха в ниското, където също набързо вдигнаха типови двустрехи къщи, които после цял живот дострояваха и измазваха.

Така и семейството на Аначко се пресели на гара Своге, в недовършена къща с временен покрив и черги на прозорците. А той остана, както вече казахме, в планината да доизгледа прасето си.

Аначко бе създаден от природата дребен и жилав, в лице като изсечен с брадва, с подозрително шаващи очи под рунтавите вежди и проклет, колкото си иска.

Прасето си кръсти на околийския партиен инструктор, родом от тяхната махала, за чието истинско име вече не се и сещаха – от дете му викаха Гуце. Нему бе възложено да агитира планинците масово и краткосрочно да влязат в ТКЗС „Курс към комунизма“, най-високото на Балканите.

Понеже планинците не бързаха нито масово, нито поединично към комунизма, на инструктора Гуце енергично помагаше народната милиция. Обработваше телесно и идеологически, тъй да се каже, колебаещите се.

При други обстоятелства и стопанин прасето Гуце би станало задоволителен шопар. Не и при Аначко, който го навикваше и спореше ядовито с него, когато му сипваше в коритото, а и всеки път, като минеше край кочината.

А привечер в сумрака, когато след няколко ракии му твърде заприличваше на околийския партиен инструктор, го и млатеше с лопатата.

Така шопарът Гуце не се наля твърде, но Коледа наближи и Аначко прати хабер да дойдат хора да го оправят за последно и да се смъкне и той с тях в ниското – окончателно и безвъзвратно.

Коледа при социализма не се празнуваше официално, но вкъщи можеше, вековна традиция все пак. Пропагандата уверяваше, че с времето и тази отживелица ще изчезне, както и частната собственост. Но дотогава...

2.

За малко ще прескочим във времето, когато социализмът вече не беше, а друг човек кръсти прасето си на друг партиен функционер.

Не знам, дано вие знаете, защо на повечето обитатели из задните дворове в българските села им викат свойски Гошо. Доколкото ми е известно, само прасето на един енорийски свещеник било назовано уважително Георги Попов.

Та като стана дума за свещеник, в началото на демокрацията у нас изотникъде и шумно се появи отец Георги Гелеменов. Освен свещеник той бе и председател на маломерна като него партия.³

И когато за пореден път не сполучи в изборите, кръсти домашния си любимец в едно пловдивско село на председателя на българския парламент тогава, видния отвсякъде Ал. Й.⁴

Това му действие не знам доколко е християнско, май повече е остатък от езичеството. И може би неслучайно по-късно Гелемeнов стана екзорсист.⁵

Идеята в случая е подобието да расте и се окръгля спрямо оригинала и доколкото си спомням, прасето Гелеменово изпълни тази си мисия.

Но за миг да си представим, че председателят на парламента бе гледал прасе и на свой ред го кръстеше на отеца. Колкото и да го би хранил и прехранвал с неговите възможности, прасето му Гошо щеше да си остане недорасло като оригинала или както казват в Аначковия край – запупавело.⁶

По природа такива прасета са завистливи и пакостливи, а в политиката – много активни, с неизтощими напъни да се намърдат между големите свини.

Щом някое успее да се провре и натопи копита в общата копаня, гледайте чудо – влизат в коалиции, обявяват се за независими, подкрепят големите за всякакви свинщини, само и само да си осигурят редовно хранене. Социолози им мерят рейтинга, политолози гадаят бъдещето им, журналисти ги интервюират – понеже и тия изброените се прехранват покрай свинщините им.

Останалите отвън на сухо оквичават орталъка за нарушаване на изборния закон, съставят бързо развалящи се коалиции и настояват за промени в Конституцията.

За такива случаи народът е казал: Какво прасе беше, каква свиня стана!

3.

За изпращането на Гуце пристигна с конска шейна бригада специалисти от гара Своге. Беше слънчев зимен ден, снегът искреше и скърцаше под краката – да ти е драго да си идеш в такъв ден.

Не така обаче мислеше Гуце, който се разтревожи от внезапното внимание към него. Напразни бяха усилията на Аначко да го примами извън кочината – Гуце грухтеше все по-застрашително и с нарастваща тревога се готвеше за отпор.

Към шопара специалистите подходиха традиционно – с въже и ножове. Намерението им бе да го вържат за краката и дулицата и като го повалят, баш майсторът да прободе вратната му артерия.

За миг да си представим, че това става в наши дни. Вместо да тръпне от ужас, шопарът с възмущение ще се изправи срещу мъчителите си с нормативите на Европейския съюз.

Там пише, че никой не може да го коли, преди да го е зашеметил. Да речем, че това вече бе изпълнено от свирепия вид на мъжете, подсилен от чайник греяна ракия. Но законът забранява също преди клането животните да бъдат плашени или връзвани. Освен това до 15 минути след зашеметяването трябва да се извърши умъртвяването.

Спрямо шопара Гуце бяха нарушени тези клаузи, а по последната той стана и съучастник, като не дочака 15-те минути, а побягна с несръчно забит във врата нож, влачейки въжето на задния си крак.

„Твойта мама!“, ревнаха подире му разярените мъже. „Вашта мама!“, квичеше Гуце и търсеше пролука през плета. Защото речено е: Беганьето е срамотно, ама е оправно.

Ала за съжаление само оперна певица е в състояние половин час да извива на сцената с нож в гърба.

На житейската сцена развитието на сюжета не търпи отлагане. Наш Гуце скоро рухна от изтощение и бе положен възнак върху вратницата на своя роден дом.

Последващият ритуал бе съкратен само до изчистването на вътрешностите, че денят бе къс, а пътят надолу дълъг.

Още в ранния следобед, одран и очистен, Гуце бе положен на шейната, където сместиха още топлото кофторче⁷ и последните съдини на Аначко, както и преполовена дамаджана с джанковица.

В боровата гора над Искрецкия санаториум, където пътят става полегат, дружината запира да си почине кончето, пие поредната ракия и тогава под нечия охлузена капа просветва мисъл, която впоследствие поражда легенда от местно значение.

Набързо съживяват с борови клони огъня в кофторчето, напичат ушите на Гуце в тигана и загряват чайника.

Пътем дружината нараства, но ракията не свършва, понеже всеки новоприет си носи шишето. До свогенската гара са към десетина километра, веселата компания запира пред всяко кръчме или смесен магазин, карантията е употребена по предназначение, по някое време начеват и бутовете на шопара.

Ядат и пият, и песни пеят, и зъбят се на тирана, околийският партиен инструктор Гуце!

Бая по тъмно стигат до Аначковата къща с останките от прасето. Градусът на въодушевление е спаднал, дружината е оредяла. Последните се озъртат тиранът да не е наблизо и гузно-мазно потъват в тъмнината. 

4.

В продължението на историята Аначко пак е привикан в народната милиция, задържан за една нощ и обработен телесно и идеологически.

Години наред, като го питаха в кръчмата „Миньорска среща“ на гара Своге: „Аначко, днешната милиция бие ли?“, Аначко отговаряше вяло: „За днешната не знам, мене ме би вчерашната.“

Заради който отговор тутакси биваше почерпван...

----

¹Трети петгодишен план (1958-1962), отчетен като изпълнен през 1960 г. в резултат на социалистическото съревнование. Всеки селски стопанин беше призован да отгледа за държавата някакво домашно животно.

²Доклад на Първия секретар на ЦК на БКП др. Тодор Живков пред Петата републиканска конференция на ТКЗС, вестник „Работническо дело“, 3 декември 1957 г.

³Българска християндемократическа партия – първата регистрирана у нас след 1989 г.

⁴Александър Йорданов, председател на Народното събрание, 1992-1994 г.

⁵Екзорсизъм – практика за изгонване на демони или други зли духове чрез молитви и заклинания.

⁶Боян Балкански, Речник на говора на с. Искрец, Софийско, стр. 135.

⁷Малка печка на дърва и въглища.

-----

Разказът е публикуван в последния брой за 2017 г. на списание "Клуб Z". Още материали от същия автор можете да прочетете ТУК.