Терминът Западни Балкани е нов – използва се след войните в бивша Югославия и разширяването на Европейския съюз към Централна и Източна Европа през 2004 и 2007 г. Означава онази територия, която е близо до центъра на континентална Европа, но която все още е извън ЕС. Ако погледнем картата, се вижда много ясно този огромен анклав, около който навсякъде е ЕС.

Понякога можем да чуем по адрес на този регион и „бивша Югославия“, но това фактологично не е вярно поне по три причини – Словения и Хърватия вече са част от ЕС, а пък и словенците изобщо не обичат да бъдат свързвани с Балканите. Третата причина е Албания – също част от Западните Балкани, но никога не е била под контрола на Белград.

Дългосрочната цел на ЕС е тези държави да станат част от общността и празното петно на картата да бъде запълнено. И ако това свързва всички страни в региона, то между тях има една съществена разлика – и това е отношението към НАТО. Докато Албания и Черна гора вече са част от Алианса, а Македония и Босна и Херцеговина се подготвят за членство, то Сърбия изобщо не иска да си поставя такава цел.

След последната война

Изоставането на Западните Балкани от останалите бивши социалистически страни е лесно обяснимо. Когато страни като Полша, Унгария, Румъния и България извървяваха своите стъпки към изграждане на демократично управление и функционираща пазарна икономика, нашите западни съседи воюваха. Словения напуска фронта бързо – още след Десетдневната война през 1991 г. Хърватия продължава мирното си развитие четири години по-късно. Най-кървави са войните в Босна и Херцеговина (до 1995 г.) и в Косово (до 1999 г.).

Буквално след последния залп през 1999 г. Европейският съюз започва Процеса на стабилизиране и асоцииране – рамка за отношенията между ЕС и държавите от региона, както и Пакта за стабилност – по-широка инициатива с всички ключови международни участници. През 2003 г. Европейският съвет потвърждава, че всички държави от ПСА са потенциални кандидатки за членство в ЕС. Десет години по-късно Хърватия се отделя от Западните Балкани и става първата държава от региона, която успешно извървява пътя до пълноправно членство в ЕС.

В момента официални кандидатки за членство в Европейския съюз са Сърбия, Черна гора, Македония и Албания. Първите две от тях са една крачка пред другите – Белград и Подгорица вече водят преговори за присъединяване и разглеждат толкова познатите в България преговорни глави.

Както България получаваше предварително част от облагите на европейското членство, така и страните от Западните Балкани получават своя „морков“. Те могат да използват финансова помощ за провеждане на реформите – т.нар. предприсъединителни фондове. Студентите от тези държави са част от европейските програми за обмен „Еразъм“ и „Еразъм Мундус“.

Западните ни съседи се радват вече и на свободно пътуване в страните от ЕС. От края на 2009 г. гражданите на Сърбия, Македония и Черна гора нямат нужда от визи за страните от Шенгенското пространство. От 2010 г. това право получават и Албания, и Босна и Херцеговина. Всички те могат да идват свободно и в България. Единствено гражданите на Косово все още трябва да кандидатстват за визи – преговорите за либерализиране на визовия режим между Прищина и Брюксел започват едва през 2012 г.

Най-напредналите:

Сърбия

Десет години след края на последната война Белград подава молбата си за членство в Европейския съюз. От 2012 г. насам Сърбия има официален статут на държава кандидатка за членство. Преди това трябваше да бъде постигнат известен напредък за нормализиране на отношенията с Косово – държавата, която се отцепи от Сърбия и която все още не е призната от всички дори в ЕС. Преговорите за присъединяване официално започват на 21 януари 2014 г., а в края на 2015 г. са отворени и първите две преговорни глави – никой не е изненадан, че сред тях е главата за нормализиране на отношенията с Косово. До края на 2017 г. са отворени общо десет преговорни глави.

Сърбия е особен случай от всички останали държави, минали по пътя на европейската интеграция. При всички други използваният термин дори е „евроатлантическа интеграция“, защото процесът включва и присъединяване към НАТО. И страните от Централна Европа и Балтика, и България и Румъния първо влизат в Северноатлантическия алианс и чак след това стават част от ЕС. При Западните Балкани не е по-различно – Албания и Черна гора вече са в НАТО, а имат още доста път до ЕС.

Сърбия обаче категорично заявява, че няма интерес от присъединяване към НАТО и това има своето историческо обяснение. След опита на режима на Слободан Милошевич за етническо прочистване на населената предимно с албанци сръбска област Косово именно НАТО започва 78-дневни бомбардировки над Сърбия. И днес в Белград има сгради, които умишлено не се ремонтират, за да напомнят за онези дни от пролетта на 1999 г. Отношенията между Сърбия и НАТО се ограничават до сътрудничество за Косово, където все още са разположени водените от алианса сили KFOR (Kosovo FORce).

Ако има държава в цяла Европа, която да поддържа най-близки отношения с Русия, то това е именно Сърбия. Външният министър Ивица Дачич дори не пропуска случай да декларира вечна вярност към Москва. Белград се зарича също никога да не подкрепя санкциите на ЕС срещу представители на руския елит, замесени в анексирането на Крим – дори и от това да пострада европейската им интеграция, а консенсусът по тази тема е факт в целия ЕС. Президентът Александър Вучич е проевропейската фигура в страната и опитва да балансира тези отношения. На този фон помощник зам. държавният секретар на САЩ Хойт Брайън Ий призова Сърбия да избере страна, защото „не може да седи на два стола“.

Черна гора

Черна гора е независима държава от 2006 г. Тя също е приемана за един от приятелите на Русия в региона. Много от инвестициите по крайбрежието са руски, дори рекламите по билбордове и радиостанции често са на руски език. Въпреки това Подгорица извървява целия път до членство в НАТО. Страната се присъединява към натовския формат „Партньорство за мир“ веднага след като получава независимост. През 2009 г. приема План за действие за членство, а от 5 юни 2017 г. Черна гора официално е член на НАТО.

Успоредно с това върви и процесът по европейска интеграция. Молбата за членство е подадена през декември 2008 г., а от 2012 г. Черна гора има статут на държава кандидатка. През декември 2013 г. започват преговорите – първи са основните глави, свързани с принципите на правовата държава – глава 23 относно съдебната реформа и основните права и глава 24 относно свободата, сигурността и правосъдието. До юни 2017 г. са отворени 28 от общо 35 преговорни глави.

В края на 2016 г. Черна гора влиза в новините с политическо-шпионски сюжет, който привлича вниманието на цяла Европа. Черногорската специална прокуратура обявява, че органи на руската държава са замесени в осуетен опит за преврат в деня на парламентарните избори през октомври – целта е била да се попречи на присъединяването на Черна гора към НАТО. Русия отхвърля тези обвинения. По-късно обаче започват да излизат данни от различни служби за сигурност, според които планът е предвиждал руски граждани да нахълтат в сградата на парламента в Подгорица, предрешени като полицаи, и да убият прозападно настроения премиер Мило Джуканович. Така или иначе преврат няма, Мило Джуканович е жив, но се оттегля след дълги години начело на Черна гора – и като премиер, и като президент. Министър-председателят Душко Маркович продължава същата линия.

И изоставащите:

Македония

Историята ни е такава, че най-голям интерес България има от интеграция именно на Македония. Страната обаче изостава по европейския си път. А една от най-важните причини за това се забелязва най-отгоре на всеки подписан документ между Скопие и Брюксел – Бивша югославска република Македония (FYROM), това е международно признатото име на Македония. И докато Скопие има проблем с признаването на името си, дотогава членството в ЕС остава мираж.

Македония подава молбата си за членство още през 2004 г., а година по-късно получава статут на кандидат. Още през 2009 г. Европейската комисия препоръчва начало на преговорите, но те така и не започват. Големите проблеми на Македония са два – съмненията във функционирането на демокрацията в страната и отказът на Гърция да признае конституционното име на страната – Македония също е област в Северна Гърция, Александър Македонски е почитан от гърците и те са изключително ревниви към използването на думата „македонски“ от някой друг.

В годишните си доклади за 2015 и 2016 г. Европейската комисия обвързва започването на преговорите и с прилагането на политическото споразумение от 2015 г., известно като Споразумението от Пържино. Става дума за тежката политическа криза, в която изпадна страната, след като тогавашният лидер на опозицията Зоран Заев започва да публикува записи от разговори между управляващите от екипа на Никола Груевски, които разкриват безцеремонно погазване на закони. Следват протести и сблъсъци. Споразумението от Пържино е между четирите основни партии и чертае изход от кризата.

В края на 2016 г. в Македония все пак се провеждат избори, на които управлявалите в продължение на десет години ВМРО-ДПМНЕ на Никола Груевски са първи, но губят мнозинството си. Социалдемократите на Зоран Заев правят коалиция с три албански партии и съставят правителство. Следват отказ от политиката на изолация и национализъм, водена от Груевски, подписване на договор за приятелство с България, подобряване на отношенията с Европейския съюз и САЩ, както и знаци за готовност за преговори с Гърция за името. Изостанала Македония вече има всички шансове да ускори пътя си към Европейския съюз.

Албания

Албания е член на НАТО още от 2009 г. През същата година страната подава и молба за членство в ЕС. Още през 2010 г. Европейската комисия препоръчва започване на преговори, но постави условия за развитието на демокрацията. След парламентарните избори през 2013 г. Брюксел преценява, че Албания може вече да получи официален статут на кандидат-член. Преговорите обаче все още не са започнали, защото Тирана трябва да демонстрира резултати по пет основни приоритета, които са свързани с реформа на правосъдието и борба с корупцията. Темата звучи познато у нас, но има разлика – след опита с България и Румъния Европейската комисия изисква първо постигането на резултати, а не евентуално след присъединяването. Албания очевидно не е напреднала достатъчно все още.

В момента Албания е на етап, в който е подготвила проект за правосъдна реформа, започва да изпълнява някои от мерките, а европейците казват: Много добре, продължавайте напред, очакваме резултатите. В докладите за страната се споменава широко разпространената корупция, особено в областта на образованието, здравеопазването и съдебната система. Евродепутати повдигат въпроса и за „широко разпространената автоцензура сред журналистите, които понякога са физически възпрепятствани да отразяват специфични събития, нападани или заплашвани заради своята работа“.

Потенциалните проблеми на Албания със страни членки на ЕС вече са с един по-малко – в края на 2017 г. страната приема промени в Закона за малцинствата, с които признава официално българското малцинство. Преди това страната бе призовавана от Европейския парламент да признае българите. Президентът на Гърция Прокопис Павлопулос обаче споменава друг потенциален проблем за членството на Албания в ЕС – „недоволството в Гърция от поведението на албанските власти във връзка с имуществото на гръцкото малцинство в градчето Химара“.

Босна и Херцеговина

Босна и Херцеговина дълги години няма право да подаде молба за членство, защото Споразумението за стабилизиране и асоцииране с ЕС не може да влезе в сила в продължение на почти седем години заради неизпълнени условия по демократизацията на страната. Чак на 15 февруари 2016 г. Босна и Херцеговина официално подава молба за членство. Европейският съюз предоставя също така подкрепа за изпълнението на Дейтънското мирно споразумение от 1995 г. чрез мисията на военната си операция в Босна и Херцеговина (EUFOR ALTHEA).

Пътят на Босна и Херцеговина към ЕС е особено сложен заради наследството от войната при разпадането на бивша Югославия. Страната се управлява по силата на Дейтънското споразумение, което разделя държавата на две автономни зони, като едната е контролирана от бошняци и хървати, а другата – от сърбите. Всяка етническа група също има място в тристранното председателство на страната. Тази структура прави провеждането на реформите в страната по-сложно и бавно, а това пречи и на икономическия растеж. Сред ключовите проблеми пред стабилното изпълнение на изискванията на ЕС е положението в т.нар. Република Сръбска и съществуващите сепаратистки настроения.

Косово

Веднага след като Косово обявява едностранно своята независимост през 2008 г., Европейският съюз определя държавата като такава с „ясна европейска перспектива“. Пет държави от Европейския съюз обаче все още не признават Косово – това са Гърция, Румъния, Словакия, Кипър и Испания. В региона също има две държави, които не признават Косово – това са Босна и Херцеговина и, разбира се, Сърбия.

Европейският съюз има специален представител в Косово и поддържа мисията за правова държава EULEX. През 2012 г. е издадена пътна карта за либерализиране на визовия режим. Европейската комисия и Европейският парламент приемат, че всички изисквания за отпадане на визите вече са изпълнени, но очакват все още от Косово да ратифицира споразумението за обозначаване на границата с Черна гора.

Косово подписва Споразумение за стабилизиране и асоцииране чак през 2015 г. след нормализиране на отношенията със Сърбия – през април 2013 г. двете държави постигат историческо споразумение. На 9 ноември 2016 г. е приета Европейска програма за реформи в Косово за следващите 12-18 месеца. Оттук нататък почти всичко зависи от провеждането на реформи и от поддържането на нормални отношения със Сърбия.

-----

Този текст е публикуван в последния брой на списание "Клуб Z" за 2017 г. Още материали можете да прочетете ТУК.