Вятърът на Босфора

Разхождаме се с татко из Истанбул. Правим го с колата. Без това едвам пълзим на повечето места. Пеша е невъзможно. Милиони мравки тръгнали срещу мен – това усещам в големия мегаполис аз, обитателят на лудата гора. Свикнал съм да виждам простор. Около мен да няма никой. Само гората и аз. Казваме си толкова много неща, без думи. Те просто не са необходими. В мегаполиса не след дълго започва да ме залива студена пот. Дишането ми се учестява. Обхваща ме паника. После... Почвам да се задушавам. Иде ми да си разкъсам дрехите и да се развикам. И да удрям... Да удрям всеки, който се изпречи пред мен, за да си завоювам поне малко свободно пространство и да мога да дишам. Отдавна вече знам как се чувстват диви животни, затворени в клетка. Затова избягвам да ходя там. Минаваме през Левент. Административният център на Истанбул. Истанбулският Манхатън, както му викат. Огромни небостъргачи са извисили снаги. Татко се навежда и поглежда през стъклото, за да види докъде се простират върховете им. – Спри... спри, момче – заповядва по някое време.

Прочети цялата новина http://www.eurochicago.com/2017/12/bosfor/

Свързани новини: