Имам една много любима коледна картинка – Светото семейство на Йосиф с бременната св. Богородица, което със смаяни погледи гледа „празнуващите” пазаруващи за Рождество. Забързани, добре облечени благочестиви християни са нарамили подаръци елхи, влачат превъзбудени дечулига...

Понеже картинката е стара, вече може да добавим и пияните, търкалящи се по улиците жени и мъже, преяли, омазани, упоени от меки наркотици, които е все по-вероятно да станат легални...

„Някой да има стая за нас”, питат родителите по плът на Христос.

Като гледам обаче, пак ще спят в яслите след 2000 години. Като гледам и – ако имаха неблагоразумието да престъпят една-две крачки напред, като нищо ще ги стъпчем – ние, превъзбудените и честващи Рождество Христово. "Тиха нощ, свята нощ..." дрън-дрън-дрън.

От нас днес се очаква да мачкаме. Ако бях някой важен, щях да кажа, че сме подменили парадигмата на живота. Ама не съм.

Очаква се да сме празнодумци, които дърдорят по цял ден безсмислици за новите вещи в живота си. Да сме горделивци и егоцентрици. Да сме преяждащи, хедонисти, промискуитетни (хайде да видим колко тайно си го мечтаят?), да сме безобразни, най-общо казано. Векът „всичко за мен” - както го нарича един американски светия, не само че подмени всичко, ами това се смята за добродетел.

Да дърдорим, да дърдорим, да дърдорим, да се сочим с пръст и заклеймяваме. Затова и сме толкова несъбрани, разпилени и незадълбочени – чисто и просто нямаме време за нещо по-дълбоко и истинско.

Не знам доколко са подходящи тези думи на прага на празника. Но си мисля, че са... Мисля си го поради абсолютната ми убеденост, че и онези големите, все чакани от нас (дори и от най-големите уж "атеисти") и все не идващи положителни промени в обществото, че и над неговото - на глобално ниво, - те ще дойдат само когато се случат критична маса най-микроскопични промени в най-малките неща на най-малкия човек. Иначе си ги чакаме, дето вика Любен Каравелов, както българите чакали освобождението – както се чака влак.

Чудя се какви висоти е постигнал този свят в ментеенето. В конкретния случай корпоративната му част, която използвам само за илюстрация. Купих си препарат за миене на съдове, нарушавайки един основен свой принцип – никога да не си взимам нищо, което рекламират по телевизията (другият ми такъв е да не мешам бира с червено вино, но и него го нарушавам понякога). Простата причина е – цената на тв рекламата, която ме човърка: че за продукт, продаван на 1,99, стойността в него е стотинки заради рекламата... но както и да е. Та, това нещо се пени феноменално, има разкошен дизайн, щади ръцете поименно лявата и дясната по 12 различни pH начина. Има само един недостатък: не мие съдове. Остават си мазни след планините от пухкава, живописна, розова, сладурска като-в-приказките пяна. Не можех да повярвам просто.

Гледам отношенията ни: така сме и ние – пеним се, стоим добре ситуирани на пазара, етикетът ни е добър, да не казвам, че май вече всичко е само "етикет". Има един проблем: не мием! Не вършим работата, за която сме на този смят. А именно - да се освещаваме и да ставаме по-добри, не с СМС-и на номер DMS..., а нека го кажем: по трудния начин. Иначе в благотворителността с СМС-и, разбира се, няма нищо лошо.

Стадо, което поради някакви причини вече отказва добрата храна (не говоря за отбягване на Макдоналдс, а за духовна такава), кучета, които не искат да го пазят от вълка и по-лошото: пастири, които са се съюзили със същия този вълк и срещу дребни суми водят овчиците право в устата му.

Има ли надежда? Разбира се, истинската надежда е само там – на ръба на безнадеждността. При Христос. Никога повече отсега надеждата ни не е изглеждала толкова отявлено метафизична, защото е отявлено абсурдна – няма как да стане с логически ходове и доводи. Ден да се сетим затова е.

И да намерим онази „стая за нощувка”.