Любов

 

– Ей, ти! Софийски хулиган! – подвикваше ми той.

Въпреки че съвсем не бях хулиган, а само десетгодишно хлапе, което прекарва летните си ваканции на село. Хората от село обаче бяха убедени, че в София виреят най-вече хулигани. И ги пустосваха. И хулиганите, и София, и всичко около София също. А също и всичко, което е далеч от София и нейните околности. Тоест цялата вселена почти, образно казано. И буквално казано, също. Проклинаха цяла вселена като Хаджи Димитър, без въобще да бъдат ранени и без въобще да са извършили някакви подвизи, намирайки подвизите за нещо налудно, неуместно и глуповато. Нещо, което някои хора вършат от нямане какво да правят, от слободия и защото им е широко около врата.

Някога, като юноша мургав, си позволявах да питам укорно селските старци „Абе вие защо не помогнахте на Ботев като мина покрай вашето село?”, на което те, въпреки че не бяха лично отговорни за мижавия принос на своите бащи и деди към българската свобода, отговаряха след едно предпазливо оглеждане за представители на разни видове началство „Ми дагеба, щот е луд, връмуго.”

Така псуваха и пустосваха всичко наред. Като в началото на всяко изречение туряха по едно „деба” или „дагеба”, отнасящо се за всеки възможен предмет, явление или лице, включително Ботев, а края на всяко изречение увенчаваха с едно „тура му го”, или “връ му го”, което се отнасяше не за нещо определено, а за цялата вселена като такава и нещата, свързани с нея.

Идваха си например от село Борован до село Мало Пещене пеша, щото автобусът „не дошол” и викаха: „Рейса не доде, дагеба, щото джадето нема кой да го оправи, връмуго.”

Нямаше нужда да се уточнява на кого точно „го врът” – на рейса, на джадето или на тоя, дето не го е оправил (примерно кметът). Вренето се отнасяше и за рейса, и за джадето, и за кмета, и за всичко останало.

Та така беше някога из ония ми ти северозападни краища, на които често им викат северозападнали… Та из ония ми ти северозападнали краища в ония ми ти времена да обърне някой непознат човек внимание на дете, ама не за да му изсумти нещо и да му подвикне „Я да са мааш оттука” например или да го бащиса, си беше цяло събитие.

Като бащисването съвсем не означаваше проява на бащински чувства, тоест тъкмо проява на бащински чувства означаваше, само че разбрани по северозападному. Тоест не закрила или утеха и обич (може би, едва ли не), а бой. Така си изразяваха бащинските чувства бащите в ония ми ти северозападнали краища.

А този човек нито ме хокаше, нито бащисваше.

Викаше ми „Ей, ти, софийски хулиган такъв.”

И аз разбирах, че по тоя начин изразява добро отношение и добри чувства. Искаше да ми каже, че се радва да ме види или нещо такова.

Десетгодишните ги разбират тия неща. Чувстват ги.

– Не съм хулиган – отговарях му уж обиден, но след това подскачах, зарадван от вниманието му.

И след най-много минута го забравях. Имах си друго занимание, което ме поглъщаше изцяло.

Радвах се на свободата си.

Сегашните поколения не знаят какво е селската свобода, защото вече си нямат дядовци и баби на село, където да си прекарват ваканциите.

Селската свобода е детска, скоклива, радостна и неосъзнато щастлива.

Тя мирише на овча вълна, на тор, на мляко, на окосени треви и напечени от слънцето камъни.

Също като водите на селска бара селската свобода влече със себе си упойващите миризми на утаените в каменни подмоли древни живинки и на смирилите се в утешителна хлад планински студове. (Изречението е израз на уважения към добросъвестните и почтени писачи от някога.)

Та онази селска детска свобода – чиста, светла, гола, боса, както казваше Петя Дубарова, имаше предимствата на зрелите свободи и нямаше техните недостатъци, безотговорна щото.

Е, с една мъничка отговорност все пак. Да се прибереш навреме за ядене. И с този мъничък недостатък – вероятността да останеш гладен.

Защото – както обясни правилата дядо ми – ако не додеш навреме за ядене, дагеба, няма да те чакаме и вдигаме синията, връмуго.

Затова гледах „да си дода” навреме за ядене, за да не остана гладен дагеба връмуго. Иначе трябваше да ставам късно през нощта и да вадя от долапа хляба, лука и сиренето (имаше понякога и боб, ама той изстинал) и да нагъвам. Тоест да поглъщам веществата, необходими да осигурят по-нататъшното потребление на свобода.

И се получаваше една „прелесть какаята” – както би казала Наташа Ростова преди да отиде на бал с княз Болконски. Щурци щуреят, кучета лаят, славеи унесено пеят, Млечният път се вие дъговидно над покрива, звезди обсипват свода небесен, гора зашуми, вятър повее, а пък аз нагъвам хляб, лук и сирене.

Никой, никога, никъде, по никакъв начин няма и не би могъл когато и да било, където и да било, както и да било да нагъва някога някъде (нарочно повтарям тия местоимения ли бяха, какво бяха) по-вкусен хляб, по-вкусен лук и по-вкусно сирене. Няма вече такива хлябове, луци и сиренета. Защото аз мога да поискам от продавачката на някой свръхпазар (супермаркет) селско сирене, ама да съм гладен, да е късна нощна доба, славеи да пеят, щурци да щуреят и над главата ми да се вие Млечният път, но продавачката няма да ме разбере, нито изслуша, нито обслужи, и да се усмихне дори няма, а само ще си помисли, че съм някой несретник, тоест „лузър, който не гледа мюзик айдъл (което си е верно), а после ще повика охраната, която също няма нито да ме изслуша, нито разбере, защото е наета да охранява, а не да слуша разни маниаци и накрая ще ме изхвърлят вън.

Но това са си неща от онтологията, каквото и да означава това, а тя дойде от село и с нищо не ми напомни за селската свобода. Възрастната ми леля дойде, а не някое пленително женско същество, към което обикновено се съотнасят прочувствени разкази и песни с начало „тя дойде” (ши кейм ту ми). Тя, леля ми, изглеждаше съвсем невзрачна в градски условия, също като зеленчук някакъв, изтръгнат от естествената си среда и аз (тогава бях към двайсетгодишен) не й обърнах особено внимание. Поздравих я надлежно и се прибрах в стаята си да се занимавам с моите си работи (писма до една Пенка от Ново Паничарево, Бургаско). И те двете – леля ми и майка ми, започнаха да си бърборят (тогава само бърбореха, не чатеха). Двете жени, като всички жени от по-старо време, можеха да говорят помежду си с часове, с дни, че и с години. Всъщност те точно това правеха. Говореха си с години. За това, за онова, за едно, за друго, за трето, за какво казала тя, пък какво отговорил той, и после какво станало, за кого се омъжила, за кого иначе трябвало да се омъжи, а и как на всичкото отгоре гроздето не станало тая година, защото градобитно. Така напространно обговаряха те всички ония хора, предмети, случки и явления, които изграждат битието, че то се чучваше укротено в полите им, без заплашителните си неизвестности, без възмутителните си неправди и без съдбоносните си поврати. Ужасиите му вече не бяха така ужасни, гадостите му не бяха така гадни, страхотиите му не бяха чам дотам страхотни и то изглеждаше вече приемливо, че и добро, едва ли не (може би). То си беше женско-бабешко вълшебство някакво, наследено от древните сибирски шамани, баячки и вещерки (може и психотерапия), та затова по едно време се заслушах в бъбрежа им (говорната омая всъщност), без да следя смисъла на думите, усетил позабравения привкус на детската сигурност, уют и безотговорност. (Изречението пак беше прийом, чалъм, иширет на старите писачи.)

Та мотаех се аз в стаята си, надавах ухо към разговора и изведнъж почувствах, че той някак се прекърши. Рухна. Пропадна. Стихна да шепот.

Двете жени спряха да говорят.

Започнаха да казват.

И битието се окопити. Настръхна. Осефери се, изтръска козината си като мокро куче, изскубна се от омаята на вещиците и предяви всичките си права върху тоя неопитомен живот. Тихо пристъпих към вратата на кухнята и (о, срам, прикрит зад любознателност) и започнах да подслушвам.

– Ама ти обичаш ли го още? – попита майка.

– Леле, како – изшептя леля ми (беше по-малката) – я като го вида само и краката ми се подкосяват.

И разбрах след няколко минути подслушване, че това не се отнасяше за вуйчо ми – нейният благоверен съпруг, инженерът, номенклатурният началник на цех, за когото беше женена от неимоверно много години, от когото имаше няколко деца (между другото дъщеря, с която като малки си играехме на чичо доктор).

Леля ми говореше за другия. За него. Неподозиран, незнаен, невъзможен. Залюбила го като мома преди неимоверно многото години и сега, след същия брой години краката й пак се подкосявали. Само като го видела.

Помислих отначало, че това е гротескно. Причудливо, смешно и неуместно тоест. Щото, толкова дърта, откъде накъде пък ще обича. И ако ще обича, как така краката, чак пък краката, да й се подкосявали били. И откъде накъде тоя овчар, а не номенклатурният инженер, с когото е прекарала достойно живота си и с когото са направили куп деца. И между другото с едното от тях – Невенка – ама това го казах вече…

После това ми се видя приказно някак. Извечно. Като предание едва ли не. (Може би.)

Ето го, иде отдолу във вечните си дочени дрехи все по здрач. Щото, нали, овцете се прибират по здрач. Излиза той от здрача, от времената, от извечното човешко битие, а пък аз идвам отдолу, отмалял от къпане, тичане, ритане, и свобода, бързам да се прибера, щото дядо ще вдигне синията, разминаваме се двамата, той ме поглежда строго, вика: „Ей, ти, софийски хулиган”, а очите му греят.

И не толкова за мен греят, сещам се, ама чак сега. Искал е някак да изрази своята невъзможна любов. Като не може към нея, то поне към племенника.

 

 

Прочети цялата новина http://www.transmedia.bg/2017/12/25/%d0%bb%d1%8e%d0%b1%d0%be%d0%b2/

Свързани новини: