- Философски въпрос. В края... веднага и идва на ум как ангелът на бездната е дал ключовете, отворил я е и от нея изпълзяват скорпионите. Това е едно от виденията на Йоан Кръстител в неговия апокалипсис. Дано да не е такъв краят на нашето човечество. Макар, че подобни размишления ме карат да си спомня, че всяко от последните 4-5 столетия започва в първите си 10-15 години с катаклизми - войни, революции, метежи. Има някаква цикличност в социалните, обществените, и човешките потресения. Дано това не е бъдещето.

 

- Моят отговор е по-прост - Джино.

- Кой е той?

 

- Победителят от ВИП Брадър преди около 2 седмици. Това е човек, който се гордее, че не е прочел нито една книга в живота си.

- Позор. Но това също част от апокалиптичните процеси, които се разразяват и у нас, и в света. Как е възможно една сериозна цивилизация като нашата, и едно общество, което иска да има уважение към себе си, да допуска такъв вид зомбиране. Всеки нормален човек вижда, че това е лудост, а ние го търпим.

 

- Подобни предавания ни превърнаха в риалити общество, което води някакъв виртуален живот без ценности.

- Точно така е. Този вид предавания имат за цел да се подгаврят с човека, да изкарат на преден план най-гадното от отношенията между хората, да компрометират участниците, да ги вкарат в ситуации на унижение, на опозоряване. Крайно просташко е това. Оправданието, че било развлекателно шоу, е цинично. За съжаление обаче човешката природа е такава - злото и насилието имат изключително съблазнителна сила, особено за по-крехките натури. В същото време бих искал да дам един добър контрапример - "Фермата" на Иван и Андрей. Тези две момчета са много умни, много добре се развиват. Инициативите им са патриотични. В тяхната кампания Движение за национална кауза бе извършено масово кръщение на над 1000 деца. Те търсят обратното на пошлото, на разложителното, на долните инстинкти. В същото време тяхното риалити - "Фермата", е не по-малко гледано. Значи може.

 

- Какъв знак за обществото е самото послание, че ВИП-личност е човек, който не чете?

- Много трагичен. Това значи, че като общество сме стигнали дъното. Трябва да се стреснем, това е особено тревожно. Оставям на страна това, че СЕМ, като регулатор би трябвало да реагира. Те не забелязват такива неща. Но фактът, че обществото не реагира, показва колко болно е то. В другите страни все пак има някакви рамки, дори в падението.

 

- Кои са трите задължителни книги за всеки човек?

- Ако говорим за българската литература, бих избрал "Записки по българските въстания" на Захарий Стоянов, "Епопея на забравените" на Иван Вазов и стихотворенията на Ботев. Сега издаваме едно библиофилско издание на стихотворенията му със заглавие "Борба", тъй като това е смисълът на цялата поезия и живот на Ботев. Книгата ще бъде с великолепни илюстрации на Борис Ангелушев.

 

- Често организирате в издателство "Захарий Стоянов" срещи с ученици, дори с деца от детските градини. Какво четат младите хора днес?

- Знаете ли, въпреки примра с Джино, връща се интересът, любовта, даже преклонението на младите хора към българската класическа литература. Четат и Ботев, и Захарий Стоянов, и Каравелов. Въобще не са верни твърденията, че те били неразбираеми, особено публицистиката им. В последните години соросоидите непрекъснато твърдяха, че тези автори трябва да се извадят от учебните програми, защото били неразбираеми, насаждали чувство за национализъм и други подобни глупости. Не е вярно. Обратно, млади хора, които са пред завършване и които бяха готови да напуснат България, сега, на тези срещи, декларират пред нас, че след като са прочели примерно биографията на Ботев, на Захарий Стоянов или "Епопея на забравените", са решили да не емигрират, да живеят тук, да се борят тук. Това не са единици, а десетки, дори стотици млади хора от гимназиите в София, Варна, Търново, Русе, Стара Загора, Плевен. В гимназиите е забележим обратът. Допреди десетина години, когато правехме срещи с нашите големи писатели, историци, академици в тези гимназии, имаше шум, побутване, бяха разсеяни учениците. Сега слушат извънредно внимателно какво се говори. Тоест - Словото, с което започнахме нашия разговор, вече се въплъщава в добри намерения, в добри идеи, приема плът. Това е прекрасно.

 

- Роден сте на Рождество Христово - точно в полунощ. Винаги сте ми казвал, че приемате това като знак от Бога за мисията, която имате да подпомагате българските творци. За 20 години издателство "Захарий Стоянов" каква е равносметката, успешна ли е мисията Ви?

- Много ми се иска да е успешна. Ако говорим в цифри - 20 години, над 2000 заглавия с клеймото на издателство "Захарий Стоянов", от които 1000 са именно българска класическа и съвременна литература. Но не цифрите са важни, колкото тези хиляди срещи в страната, които сме организирали и продължаваме да правим. Пресметнахме, че само с академиците Антон Дончев, Георги Марков, Константин Косев и Васил Гюзелев в последните десетина-петнадесет години сме имали над 1500 срещи. Ако приемем, че на всяка среща има средно между 50 и 150 души, имало е срещи с 500, виждате, че става дума за пряк диалог между тези велики наши творци и 50-60-100 хиляди наши съотечественици от всички възрасти, но все по-често - млади хора. От тази гледна точка може би сме положили началото, надявам се, на едно ново възраждане на българския дух. Такава задача си поставяме ние.

 

- Издавате предимно българска литература и световна класика. Един твърде ограничен пазар. Как свързвате двата края?

- Ами как? Обикаляме, продаваме...Приличаме на битолски просяци. Борим се за оцеляване - с кредити. Роби на банките сме. Молим за спомоществувателство, но рядко го получаваме. Нали знаете - делото на давещите е в ръцете на самите давещи се. Но както казахте - имаме мисия: да помагаме на българските творци. Няма да се откажем колкото и трудно да е днес това.

 

- И макар че издавате само българска литература, скандални автори като Калин Терзийски или пък хитови писатели като Георги Господинов не са в порт фолиото на издателството Ви. Защо?

- Да, не са. В последните години предприехме такава издателска стратегия. Най-много държа на свободата на избора, на независимостта ни като издатели. Някои от тези автори са обвързани с различни чужди фондации, с грантове. Не бих си позволил да се обърнем за такива грантови помощи, тъй като те биха ни направили зависими. И затова смятам, че макар и да ни е по-трудно, важното е, че сме свободни и слушаме само гласа на своята съвест.

 

- За 2018 година какви са новите проекти на издателството?

- Както знаете, започнахме една много интересна поредица "Дълг и чест". Тя ще се разраства. 12 книги вече излязоха. Те са посветени на върхове на българската държавна мисъл и управление - ханове, царе, духовни лица, революционери, поборници. През 2018 ще излязат още 12 книги. Те ще разказват за храбри генерали като Стефан Тошев и Иван Колев, за писатели като Христо Ботев и Захарий Стоянов, за духовни лица като Иван Рилски и Патриарх Евтимий. Тази поредица нарочно е направена в популярен стил, за да бъде много достъпна. Но в същото време нейни автори са големи наши академици и писатели. Тя е хем сериозно задълбочена като анализ и като представяне биографията, живота и делото на тези велики хора, хем е и популярно написана, за да бъде интересна и четивна. За 2018 г. най-важният ни проект е 120-години от рождението на Димитър Талев. Поднасяме на публиката 15 тома пълни събрани съчинения, в които е включена и публицистиката му от вестник "Македония", на който е бил главен редактор. Голяма част от нея досега не е публикувана в отделни книги.

 

- Поведохте битка за спасяване на родната къщата на Димитър Талев в Прилеп. Докъде стигна тя?

- Упорито пишем писма до Външно министерство. Вече на трети външен министър пращаме писма, но сякаш попадат в черна дупка.

 

- Какво трябва да направи държавата?

- В родната къща на Талев сега живее една жена, която е македонка, но с българско национално самосъзнание. Повече от 6 години тя се обръща към различни институции у нас с молба българската държава да купи тази къща. Тя е малка и няма да струва кой знае колко...

 

- Правена ли е оценка? За какви пари става дума?

- Не повече от 50-60 хиляди евро. Но и 100 хиляди евро да е, какво значение има. Тя е свързана с националната памет. Тази къща би могла да се превърне в литературен музей към Българския културен център в Скопие. Да има дейност. Иначе рано или късно ще бъде продадена, може би на някой албанец, и ще бъде разрушена. Защото тя самата е в доста неугледно състояние. Ще загубим един от символите на българския дух. Но на нашите писма до външно министерство никой не обръща внимание. Разбиране срещаме единствено в Министерство на културата. С министър Боил Банов говорихме няколко пъти. Помолих го да се обърне и той към Външно министерство и чакаме. Между другото самите наследници на Талев искат това, упълномощили са ни.

 

- Разкажете ми за тях?

- Синът на Талев - Владо Талев, живее в Берлин отдавна, голям патриот. Внукът - Климент Талев, живее в София. Те също пишат писма до различни институции. Нямат права върху къщата. Тя е продадена някога.

 

- Те самите нямат ли възможност да я купят?

- Не, нямат. Тя трябва да бъде превърната в музей. Това би било разумното решение на българската държава.

 

- Фамилията Ви не е Гранитски, а Димитров. Гранитски е литературният псевдоним на баща Ви, взет от името на село Гранитово, където е роден. Как решихте да го използвате и кога за първи път се нарекохте Гранитски.

- Моят баща е дошъл в София края на 40-те години. Той беше дългогодишен журналист във "Вечерни новини", сам си е избрал този псевдоним. Аз съм роден в София, но години наред през лятото посещавах моите баби и дядовци в този район. Прекрасен е - Ямболско, Елховско... Там имаше чудесни села, които за съжаление днес са изоставени и загиват. Гробищата са по-големи от самите села вече. Това също е един много мрачен, жесток белег на нашето време. Никоя сериозна държава не допуска да загиват селата й. Още повече държава като българската. Защото българската държава последния век след няколко национални катастрофи се е възраждала към живота именно благодарение на българското село, на селското стопанство. Но, уви, в последните години загубихме тези ценни качества - солидарност, трудолюбие, почтеност. Сега къщите са барикадирани с решетки и пак ги разбиват и ограбват. А някога, не само в селата, а и в градовете хората не се заключваха. Сега те живеят в страх и ужас от циганските нашествия и безчинства. Държавниците, партиите сякаш не искат да разберат, че България би имала бъдеще, ако се опита да се възкреси селското стопанство, леката промишленост, да върне на хората в селото, да върне живота в селото. Може би вече не всички села могат да бъдат спасени. Имаше потресаваща статистика, че всяка година около 200-300 български села загиват, умира и последният човек в тях, стават призрачни. Това е ненормално.

 

- Напоследък обаче като че ли има интерес към селото и то от млади хора, към фермерството, към развитие на еко земеделие...

- Стига да могат да се върнат. Но се връщат само там, където има производство на зелени култури. Зарязано е зеленчукопроизводството, плодопроизводството, животновъдството. Тези сектори са били години наред жизненоважни.

Не би трябвало да запускаме тези райски места. В Германия, Австрия, Дания съществуват и се развиват махали - 2-3 къщи, 5 къщи, 2 ферми. Защо при нас да го няма това. Ако има държавна политика, ще стане. Още повече, че нашите братя от Бесарабия и Молдова, които са над 500 хиляди, мечтаят да се върнат в майката родина. Ако има държавна стратегия, те биха могли да бъдат оземлени, да им се даде един безлихвен държавен кредит да си направят къщи, ще почнат работа. Те са много трудолюбиви хора. Но това наистина трябва да е държавна политика. Тя би спасила в демографски план България.

 

- Какъв човек беше баща Ви?

- Много добър и почтен човек, повече от 50 години работи като журналист във вестник "Вечерни новини". Много приятели има той, които и досега имат добри спомени за него. Работил е с Йордан Радичков, Дончо Цончев, Дико Фучеджиев, с художници. Той е автор на 5-6 книги, очерци, на една родова хроника, няколко стихосбирки. Но нямаше литературна суета у него. Обратно - той се беше вглъбил в пряката журналистика и така изживя целия си живот и си отиде като журналист. Даже предсмъртното му желание беше, и ние го изпълнихме с моя брат, да поставим на гроба му един гранитен къс, на който пише само Йордан Гранитски, журналист.

 

- Вие също сте завършил журналистика.

- Да. И аз завърших журналистика и покрай него отраснах в коридорите на Полиграфическия комбинат с колегите от "Вечерни новини". Там се научих да пиша на пишеща машина, всеки следобед прекарвах там, така тръгна и литературният ми живот. Затова взех и този псевдоним Гранитски.

 

- Ако днес трябва да влезете във Факултета по журналистика и да преподавате, на какво ще научите студентите?

- Първо на почтеност, защото журналистиката, ако иска да е четвърта власт, трябва да е почтена, да не манипулира, да не дава фалшиви новини. За мен "Стандарт" е един от последните острови на свободното слово и на почтената журналистика. В морето от медии има много, които изкривяват информацията, лъжат директно, поръчват фалшиви новини, манипулации. Тази подлост, с която се сблъскват младите журналисти, е много вредна. И за тях, и за държавата.

 

- Имате ли обяснение как се роди този феномен - фалшиви новини?

- Много лесно, купиха съвестта на много колеги. Продадоха се. Аз ги разбирам, трудно се живее без пари, мъчително, но все пак съвестта е над всичко. Не бива да си продаваш душата, абсурдно е. И както казва Спасителят не само с хляб живее човек.

 

- Как това порочно явление може бъде пресечено?

- Когато обществото осъзнае, че има нужда от достойни медии и започне да държи на тях. В момента няколко сериозни вестника се борят с 20-30 манипулативни сайта.

 

- Догодина България поема председателството на ЕС. Кое е най-важното нещо, което трябва да покаже на Европа за себе си?

- Древната история на България и нашата неразривна връзка с няколко велики цивилизации. Ние сме една от първите в Европа. Ние сме наследници на 7 велики цивилизации. И сме трети по брой артефакти в Европа след Италия и Гърция. Може да се окаже, дори, че сме и по-напред, ако броим неолита и последните открития на чл.-кор. Васил Николов в Провадия - Солницата и столичния квартал Слатина. Става дума за живот, организиран на много високо равнище десет хиляди години преди новата ера.

 

- Много повече. С кампанията си "Чудесата на България" ние непрекъснато разказваме, че първите следи от човешко присъствие в Европа са 1,6 милиона години и са открити в пещерата "Козарника" край Белоградчик.

- Ето това трябваше да бъде лайтмотив на нашето председателство. Чудесата на България. Тази кампания на вестник "Стандарт" е прекрасна. Не е късно всичко това да се покаже на чужденците, защото сигурно покрай чиновниците от Брюксел, у нас ще дойдат и учени - историци и археолози, и хора на културата, които със сигурност ще се впечатлят от уникалното наследство, което пазим. Но пак опира до държавна стратегия. Ще ви дам един пример, който всички знаят, поразителен за нашата безотговорност. Повече от 15 години гробницата в Старосел стоя с едни криви колове за подпори, накрая купулът падна. И колко пари трябват, за да се оправи това? Срамно е, позорно.

 

- На 24-ти вечерта пак ли ще си изключите телефона, както правите обикновено на рождения си ден?

- Знам, че не е редно, но...звънят хиляди хора и човек просто полудява. Чисто физически не можеш да поемеш всички разговори. Пък и аз самият не обичам да си празнувам рождените дни. За мен не трябва да се търси повод за някакъв празник. Дали Нова година, дали рожден ден... всеки ден може да бъде празник. Така съм устроен и най-добре се чувствам, когато съм усамотен и чета някоя книга. Обикновено чета няколко наведнъж. Тези дни препрочитам за десети път "Бесове", велик роман на Достоевски. Заедно с него чета Ерих Фром. Винаги чета по 3-4 книги едновременно, така се зареждам.

 

- Казват, че след 33-та година мъжът не се интересува от подаръците, които ще получи, а от даровете, които ще направи.

- Така е. За мен подаръкът няма значение. И нещата, които ми подаряват, аз ги преподарявам.

 

- И все пак, кой е подаръкът, който би ви зарадвал?

- Духовният - книга или картина. Това ме вълнува. През годините са ми подарявали поне 20 часовника, аз ги раздавам. Някой път хората се обиждат, но тези подаръци за мен нямат стойност. Бижута пък хептем. Такъв съм, има нещо аскетично в характера ми, но смятам, че това е добро за мен. Това е моят избор и така живея.

 standartnews.com