Ако мислите, че зрелият социализъм се е крепял единствено на Държавна сигурност, забравяте НовогодишнаТА програма на телевизияТА. Членувам в единствено число, защото от 1975та насам наистина имаше и втори канал, но той предаваше по няколко часа дневно главно научно-популярни предавания, изкуство и фолклор. Така че на практика телевизията беше една и нейният безспорен връх беше новогодишната програма, която впрочем дълги години беше единствената, траеща (за радост на децата!) до след полунощ.

Много хора си спомнят и за Коледната програма, но тя имаше други функции. Пускаха някакъв интересен, сиреч не-съветски филм, пускаха портокали по магазините. Целта беше да отклонят вниманието на трудещите се от религията, опиум на народа. Както пускаха агнешко по близкия до Гергьовден Първи май. Мен да питате, това беше повече идеологически внос от СССР, защото у нас особена религиозна отдаденост не се наблюдаваше. Но за всеки случай.

Новогодишната програма беше нещо съвсем друго: най-пищното, най-интересното, най-празничното събитие от детството на три соц-поколения. Бързам да уточня: имаше много други пищни събития, като например манифестацията на 9 септември, когато по жълтите павета преминаваха тържествено нещо като балистични ракети, живи картини на мирен труд върху движещи се платформи и щастливи трудещи се, понесли различни символични неща.

Тайната на Новогодишната програма беше в това, че криеше един определен опозиционен заряд. Разбира се не говорим за политическа критика. Трансгресивният момент в нея се състоеше в това, че на мястото на официалните ритуали в нощта на 31 декември нахлуваше естрадата; наместо тържествения глас на диктора от новините – забавно конферансие, наместо информация за трудови успехи – хумористични сценки, наместо съветски военен хор – любими поп-изпълнители.

Естрадата и хуморът при соца

Самата култура на естрадата е свързана с размразяването при Хрушчов през 50-те; тя заменя идейно-педагогическата сталинска култура с грубовати смешки, по-близки до народа. Забава заради самата забава, така да се каже. „Естрада“, това е временно издигната сцена, където се правят представления на открито. Геговете носят голяма доза импровизация, което прави възможно цензурата лекичко да се заобикаля с някоя остра реплика или двусмислен жест, които будят смях, но не оставят опасна следа. Естрадата не е особено дълбока, песните се запяват лесно, смешките са на нивото на вица, цари всеобемащ сантиментален кич. Но хората се кефят и това, заедно с панелните хрушчовки и поетапното затваряне на лагерите, дава нова глътка въздух на властта.

Самата роля на хумора при диктатурата е двусмислена. Критиката разтоварва напреженията, но не мобилизира за промяна на режима. Тя се насочва елегантно от идеологическата цензура и в последна сметка се оказва част от системата. Можеш примерно да осмееш селскостопанския труженик, който не разбира светофарите в големия град, не можеш обаче да говориш за партийния секретар, който взима печено агне за подкуп. Самите естрадни дейци са верни на системата по разни начини; след 89та се оказа, че някои от любимите безгрижни смешници са били дори сътрудници на ДС.

Стабилният режим се крепи не само на идеология, но и на овладяната критика срещу себе си. В този смисъл празничният изблик на веселие в Новогодишната програма се превърна във важен елемент на социализма, наред с досадните партийни тържества и всекидневното изпълнение на петилетните планове. Навръх веселието – реч на Генералния секретар и всенародно Дунавско хоро. Не казвам всичко това с лошо – просто такава е спецификата на популярната култура, не очаквайте от нея революционна промяна на света.

Медийното тайнство

Институционализирането на Програмата свързваме с циничния бон-виван Иван Славков, шеф на телевизията от 72ра по силата на височайшия си брак и привлечения от него няколко години по-късно режисьор Хачо Бояджиев (бъдещ академик), който заема курс към откровено телевизионно шоу. Забравете за момент, че официалният ритуален език продължава да е маркс-ленинизмът, че народът е стопанин, а държавата собственик на средствата за производство. Програмата се анонсира месеци по-рано, но не в детайли, което прави съспенса да нараства с приближаването на празника; в пресата се дискутира кой ще бъде поканен, сталински чугунени глави предупреждават за идеологически опасности, а зрителите заливат редакциите с писма, в които пожелават едни или други неща от програмния Дядо Мраз. Най-после идва моментът, зрителите са на опашка пред телевизора - тогава не се празнуваше на площада, повечето семейства си канеха приятели в къщи на, примерно, пуйка и телевизия. И блокбъстърът започва, аудиторията е на макс. Ще кажете – откъде пък това сравнение с частния бизнес, като тук цялата работа си е едно държавно харчене на пари? Ако си представите държавата, като едно голямо предприятие, притежавано от своите несменяеми ръководители, а публиката като едновременно работещи и консумиращи държавния продукт просюмъри, ще разберете че става дума за инвестиция, която предприятието многократно си връща.

После месеци наред Програмата се обсъжда в пресата и в приятелски разговори, а мистериозни реплики като „Мамя, мамя, мамка му й прасе“, „Рибу рибо дай“ или пък „Чичо, защо кашляш?“ ще се повтарят с години като споделено знание на националната общност, радостна, че е участвала заедно в медийното тайнство. Най-добрите моменти се излъчват многократно, което е улеснено от фрагментирания характер на естрадната култура - в това тя сякаш е предшественик на дигиталния свят. Не се бяха сетили само да пускат меморабилии – например сувенирна статуетка на абсурдисткото Радичково яйце от 1979 или модел на бутилка от песента на Тодор Колев „Сто кила ракия давам“. От друга страна, самата Новогодишна програма си беше един вид сериал, където същите герои се появяваха отново и отново в леко различни роли – Парцалев, Калоянчев, Емил Димитров, Лили Иванова, Стоянка Мутафова.

"На Шанел ухаеш, а аз на Ален мак"

И ето тук е основната разлика между нашето новогодишно шоу и това, което в същото време ставаше в онзи Запад, с който се сравняваше социализмът (друг стих от новогодишната песен, добила тогава вирусен характер, гласеше: „На Шанел ухаеш, а аз на Ален мак“). Нашето шоу беше институция – единствено и безалтернативно. Участниците в него - вечни като неподвижните звезди на небосклона. Защото в същото това време западните телевизионни канали се размножаваха с нарастваща скорост, а шоу-бизнесът ставаше все по-състезателен пазар. Един влиза в „топ 10“, звучи навсякъде за седмица и хайде, идва другият. Нашите певци не бяха по-добри – просто предприятието „Социалистическа България“ представляваше монопол и тези, които се сдобиваха със званието „народна звезда“ или пък „герой на естрадния труд“, си оставаха там завинаги, понякога дори предизвиквайки биологическите закони. Върхът на кариерата им беше участието в Програмата, онзи най-висок форум, чрез който гарантирано се влизаше във всички сърца, е хайде, поне всички сърца, които имаха телевизори.

Завинаги загубеният център на поп-вселената

Какво стана след 90-те? Разпаднаха се каналите, всеки може да превключи, да върне, да свали от интернет каквото си иска. Един ще прекара Нова година само с футболни мачове, другият ще гледа любимия хорър сериал. Пак пускаме Дунавското хоро, ама не е същото. Няма вече годишен апотеоз, няма ги любимите ни вечни звезди – и нищо истински не запомняш, защото ти се предлагат толкова много неща, от по-интересни по-интересни. Оттук носталгията по загубения завинаги център на поп вселената. Брей, колко тържествено беше – особено ако имаш късмет да не ти спре токът.

Материалът е публикуван в "Дойче веле".