Измерване на глупостта

Всяка работа се разтегля дотолкова, че да запълни времето, предоставено за извършването ѝ.

                                                                                                                          Паркинсън

 

Веселин Кандимиров

Напоследък из социалните медии се върти едно начинание с горното подзаглавие, но без въпросителната накрая. Стигнало е чак до Европейския парламент, където се подкрепя от популистки настроени евродепутати. Смисълът му е, че след като работещите в Източна и Западна Европа са заети приблизително еднакво време – осем часа на ден или четиридесет седмично – те трябва да получават и еднакви заплати. Както би могло да се очаква, подразбирането е източноевропейските доходи да нараснат до западноевропейските такива, макар формулировката да крие и други възможности – например западноевропейските заплати да паднат до източните, или изравняване на някаква стойност между двете.

Глупостта на някои политически мъже не бива да ни изненадва, защото тя е пряка функция на глупостта на техните избиратели. Отчитайки това, ще се изкажем по въпроса.

Ще прескочим първата част на равенството –  няма да уточняваме какво трябва да се разбира под определението „равен труд”. Откак свят светува, хората са успявали да измерват какво ли не – не само неща като дължина, тегло или време, но и такива неуловими величини, като магнетизъм, радиоактивност или скорост на светлината. Но и до днес никой не е успял да определи единица за труд и да открие някакъв трудомер, с който тя се измерва. Затова трудът се мери чрез най-малко отдалечената от него  величина – времето, изразходвано за полагането му. На този факт се крепи един от законите на Паркинсън: „Всяка работа се разтегля дотолкова, че да запълни времето, предоставено за извършването ѝ.“

Ще отбележим, че този начин на измерване е толкова смислен, колкото и определянето на литературната стойност на един роман по броя на знаците в него, или на художествената стойност на едно произведение на изобразителните изкуства посредством размера му в метри. (Не че такива случаи няма в практиката.)

Но ние ще допуснем, че уред, наречен трудомер, съществува и можем да отмерим с достатъчна точност – също както две кесии брашно – две равни количества труд. Това ще ни позволи да преминем направо към втората част на уравнението – равното заплащане.

От нея е ясно, че тук става дума за стойности. Никой не дава пари за нещо без стойност, в частност, никой не би си купил няколко часа изразходвана мускулна или мозъчна дейност, той би си купил стойността, която тя евентуално е произвела.

Следователно, нашето уравнение придобива следния (доста тривиален, защото стойността се определя чрез заплащането) вид: за равна стойност – равно заплащане. По тази формулировка също могат да се изговорят много неща, включително: що е това потребителска стойност и как се получава тя, а също и: защо в предишната формулировка стойността е заместена с труд.

Идеята, че трудът е източник и мярка на стойността, изказва още бащата на съвременната икономика – Адам Смит. В стройна теория я превръща друг велик икономист – Рикардо. В началото тази идея има успех. Даже един англичанин, Оуен, основава стокова борса, в която стоките се оценяват по количеството вложен в тях труд  (естествено, отмерен с часовник). Посрещната с възторг, тя много скоро фалира. Оказва се, че производителите предлагат на нея главно боклуците, които не могат да продадат.

Дали трудът винаги произвежда стойност? Нека разгледаме един пример, достъпен за масовия читател. Производството на холивудския филм „Титаник”, 1997 г., поглъща 200 милиона долара (рекордна за времето сума). Приходите от разпространението му обаче, възлизат на 1,8 милиарда, т.е., можем да кажем, че така е създадена стойност, надвишаваща девет пъти разходите. Почти по същото време за друг холивудски филм – „Воден свят”, е изразходвана почти същата сума (175 милиона, също една от най-големите дотогава). Филмът обаче е провал – приходите от прожекции не успяват да върнат дори разходите по създаването му.

Виждаме как при изразходван почти еднакъв жив и овеществен труд, положен на едно и също място от еднакви по квалификация производители, и дори експлоатиращ една и съща тема – морски приключения, са произведени две стоки с еднакво предназначение. Но едната има огромна стойност, а другата –никаква. Очевидно трудът не винаги създава стойност. Нещо повече, когато го полагаме, ние не можем да знаем дали той ще създаде такава. Ще разберем това едва когато излезем на пазара.

Ако отидем по-нататък, ще видим, че дори когато трудът е произвел някаква стойност, не можем да бъдем сигурни, че тя е постоянна. След появата на цифровата фотография например огромно количество стоки, свързани със сребърната фотография – фотоапарати, лабораторно обзавеждане, консумативи и пр. – се оказаха обезценени. С появата на компютрите такава сложна и скъпа стока, като пишещите машини, се обезцени до стойността на старото желязо. Огромно количество модни стоки се обезценява периодически с промяната на модата. И т.н.

От тези и други подобни примери виждаме, че между труда и стойността на стоката няма еднозначна зависимост. Понякога трудът създава стойност, понякога – не. А съществува и стойност без вложен в нея труд.

Рикардо е бил добросъвестен изследовател и е отчел тази зависимост. Затова той уговаря, че трудът произвежда стойност при наличието на две допълнителни условия: възможност за неограничено увеличаване на производството и наличието на свободна конкуренция. Първото условие е индикатор, че търсенето на дадената стока продължава, а конкуренцията постоянно отстранява от пазара източниците на непроизводителен труд.

Тази трудова теория за стойността е оборена още през 1871 г. от трети велик икономист – Карл Менгер. Той показва, че стойността на стоката има не обективен, а субективен характер – определя се в съзнанието на човека, и, следователно, трудът, изразходван за производството ѝ, не може да бъде мярка за нейната ценност.

Само четири години преди това на бял свят се появява теорията на един последовател на Рикардо – Маркс. Тя е изградена върху твърдението, че трудът, без никакви уговорки, създава стойност. Марксовата теория е могла да бъде разглеждана като актуална само в краткото време до появата на Менгер. И тук сме изправени пред един исторически парадокс: днес името на Менгер, за разлика от това на Маркс, е по-малко известно дори от името на предшественика му Рикардо.

Нещата отиват по местата си, ако разграничим науката от политиката. Маркс не е икономист, той използва икономиката само за да придаде наукообразен вид на политическото си учение – защото по това време научността е критерий за истинност. Той дори не разбира много от икономика. Още първото изречение на основния му труд, „Капиталът”, е грешно:

„Богатството на обществата, в които господства капиталистически начин на производство, се явява като ”грамадно натрупване на стоки”, а отделната стока – като негова елементарна форма.” (Доста нескопосания израз цитирам от първото канонизирано издание на български, 1948 г. „Пролетариатът” е бързал да издаде своята библия, но още не се е научил да пише.)

Преди малко видяхме как стоката може да не представлява никакво богатство, и съответно, никаква негова елементарна форма. Едно „грамадно натрупване на стоки” не само не означава непременно наличие на стойност, но и може да е признак на икономическа криза. Освен това знаем, че стоките се състоят от вещи и услуги. Къде в огромната описана купчина от стоки стоят услугите? Изхождайки от теорията за стойността на Рикардо, по-скоро би трябвало да се каже, че богатството на едно общество са производителните му сили, а не стоките, произведени от тях.

Но Маркс е отличен манипулатор на общественото съзнание. А обществото не разбира от икономика. То се интересува от други неща. Затова и днес са възможни такива марксистки по същина искания, като разглежданото от нас.

А как стоят нещата в действителност можем да разберем от статистиката. Според нея производителността на труда на един зает в България е 44% от средната за ЕС. Докато същата производителност в Ирландия е 186%. Сиреч това, което един работник в Ирландия произвежда за един час, българският му колега прави за около 4 часа и 15 минути. Или, казано другояче, докато средният български работник през 2017 г. е изработвал за един час 18 лева, ирландският му колега за същото време е изработвал 80. И, естествено, е получавал по-голяма заплата.

На това средният български работник ще възрази, че той не е виновен за това. Ако отиде в Ирландия, за същото време и на същата работа той ще произвежда (и получава) значително повече. В този случай можем да му предложим да отиде някъде другаде – например в Бангладеш или Южен Судан – и да провери колко ще изкара там със същата квалификация и за същото време.

Тук опираме до друг фактор, който обикновено пренебрегваме – производителността на труда зависи и от мястото, където той се полага. Това е така, защото капиталът, за да произведе стойност, се нуждае преди всичко от добро управление. Марксисткото по същността си схващане, че ако смесим труд, средства за производство и суровини, това автоматично, подобно на химическа реакция, ще произведе стойност, просто не е вярно.

В бизнеса съществува понятието мениджър. Терминът е зает и в български, отчасти поради ниска култура, отчасти защото думата „управител” вече се ползва за друго. Мениджърът е човек, който успява да създаде такива условия, щото капиталът, смесен с труд, да произведе желаната стойност.

Така стигаме до същината на въпроса. В страна, където няма правна сигурност, където правенето на бизнес зависи колкото от професионалните качества на правещия, толкова и от близостта му с държавната власт, където собствеността на човек може да бъде отнета от някой дребен мошеник със съдействието на  местните власти, както и от някой много едър такъв със съдействието на самото правителство, добър мениджмънт не може да съществува. Добрият мениджмънт просто ще избяга. Ще остане само такъв за по 18 лева на час.

Това означава, че трите и половина милиона работещи в България, както и всички, които зависят от тях, трябва да престанат да роптаят. А да осъзнаят, че те носят част от вината. Защото това състояние на нещата не е природна даденост, нито е наложено от външна сила. То е заслуга на хора, които те самите са издигнали до властта и които пак те могат да отстранят от нея. При това без проливане на кръв, а само с простите средства на парламентарната демокрация. Връзката между производителността на труда и броя на вкараните в затвора политици е далеч по-непосредствена, отколкото изглежда на пръв поглед. За доказателство е достатъчно да погледнем отвъд Дунав.

Но преди това те трябва да направят най-сложното нещо на света –  да променят собственото си мислене.

 

На фотографията: Бригадирското движение, където трудът е  уж доброволен

„Изгубената България“

 

 

Прочети цялата новина http://www.transmedia.bg/2017/12/28/%d0%b8%d0%b7%d0%bc%d0%b5%d1%80%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b5-%d0%bd%d0%b0-%d0%b3%d0%bb%d1%83%d0%bf%d0%be%d1%81%d1%82%d1%82%d0%b0/

Свързани новини: