В Иран от 6 дни ври и кипи – младите иранци протестират, а жертвите са поне 22. 

Иран - как религиозни протести преляха във всенародни демонстрации

Демонстрациите започнаха на 28.12.2017 г. с протести срещу високите цени, безработицата, инфлацията, буксуващата икономика и изобщо – провала на икономическата политика, водена от президента Хасан Руханѝ.  Изведнъж, обаче, протестиращите започнаха да призовават за "Смърт на диктатора!", визирайки Али Хаменеѝ, върховен лидер на Ислямска република Иран. 

Защо протестират иранците?

Протестите започнаха  в североизточния град Машхад, третото най-важно средище на шиитския ислям и втори най-голям град в Иран след столицата, като оригинално бяха организирани от религиозни хардлайнери, които  целяха да дискредитират президента, който минава за реформатор. Ако това е била целта, то можем да си представим каква е била изненадата им, когато протестите изведнъж се разпространиха из всички големи градове на Иран и сега са не само срещу президента-реформатор, ами и срещу религиозната върхушка  около Върховния лидер и неговите съюзници, сред които най-важни са бойците на Революционната гвардия – елитен корпус, който разпростря шиитското иранско влияние из целия Близък изток, за което вече писахме.

Според различни  източници повод за протестите е осезаемото обедняване на иранците, които през последното десетилетие са станали с поне 15% по-бедни, като консумацията на хляб, мляко и месо е намаляла с между 30% и 50%. Официално безработицата е 12,4%, но в някои части на страната достига до 60%, както свидетелства вътрешният министър Абдулреза Рахмани-Фазли. Повече от половината население от 80-те милиона иранци е на възраст под 30 години, които усещат стагнацията в икономиката най-силно. Макар сключената от президента Рухани  сделка за ядрената програма да облекчи малко санкциите и това да даде глътка въздух на иранската икономика, подобрявайки търговския баланс,  за младите иранци перспектива липсва, което е основната причина за  безредиците. В същото време се задълбочава социалната пропаст между обикновения поданик на Ислямската република и създадената прослойка на богати хора с "добри гени" – деца и роднини на политици, които натрупаха огромни състояния, заобикаляйки санкциите. 

Един от много възгласи на протестиращите - "Не за Газа, не за Сирия, не за Ливан – животът си ще дам за Иран!" – очевидно се отнася пряко към иранския финансов ангажимент към съюзниците на Ислямската република в посочените държави, в Йемен и изобщо в региона, вместо да се инвестират средства в местната дълбоко затруднена икономика и неразвита инфраструктура.

Началото не е сега

Началото на тази протестна вълна, обаче, не бива да се търси само в икономическия повод на протестите от миналия четвъртък. От средата на току-що отминалата 2017-а година в инстаграм иранските жени обявиха бойкот на смятаното за традиционно (макар да не е)  ислямско покривало, наричано на персийски "чадор" (популярно и с арабското си наименование "абая"). Снимките са повече от предизвикателни, като понякога жените дори позират по доскоро немислимите за Иран суперкъси дънкови панталонки или минижупи. Освен това нерядко представителите на моралната полиция са обект на открити подигравки в социалните мрежи, което също се смяташе за напълно недопустимо до съвсем скоро.

Един от факторите, задвижил тези протести, е отбелязаният неимоверно висок брой смартфони в Иран – 48 млн. до средата на 2017 г., при 40 млн. през 2016 г., 20 млн. през 2015 г., 2 млн. през 2014 г. и едва около 1 млн. през 2009 г., когато бяха последните масови протести на буквално милиони иранци срещу статуквото. 

Тъкмо това, както и непрестанното подобряване на 3G и 4G свързаността с интернет, предизвика истински бум на социалните мрежи сред младежите, които  освен за забавление започнаха да използват и различните платформи, и устройствата за политическа активност.

Цената на нарасналото иранско влияние в Близкия изток е много висока

Иранският религиозен естаблишмънт, който управлява страната, хвърли огромни усилия, за да наложи иранското влияние в Близкия изток. В последните няколко месеца един от  най-важните задкулисни дебати е за това дали, как и колко пари трябва да се похарчат за бъдещи инвестиции в Сирия, където очевидно гражданската война приключва, и то с победа за подкрепяния от Иран режим на Башар Асад и неговата партия БААС. Революционната  гвардия, основната сила, която спечели войната, иска да се окопае трайно в Сирия, което може да се случи само с построяването на военна база. Според неофициални данни банките в Техеран ежегодно поне от 2013 г. насетне са превеждали по най-малко 3,6 млрд. щатски долара на сирийския режим, а правителството е заемало петрол на Дамаск на стойност най-малко 1 млрд. щатски долара годишно. Построяването на авиобаза на бреговете на Средиземно море, както и на военно пристанище, които биха стрували стотици милиони долари, ще сбъдне старата иранска мечта за сухопътен коридор през Ирак и Сирия до тези брегове, което ще улесни търговията с ирански стоки, дори и без да падат международните санкции срещу Ислямската република.
В същото време най-малко 50 000 ирански бойци продължават да се бият на сирийските полета, използвайки иранско въоръжение и муниции. 

Към това следва да прибавим и огромната финансова помощ към шиитските отряди на Хашд аш-Шааби ("Народната мобилизация") в Ирак, които не само изпъдиха ДАЕШ (ар. акроним за т.нар. "Ислямска държава"), но и се превръщат в незаобиколим фактор в иракската вътрешна политика. Наброяващите над 100 000 бойци са издържани реално изцяло от Техеран. Тези на практика военни неправителствени групировки са създадени по модела на Хизбулла – ливанското военно-политическо движение (което към момента държи 10% от местата в парламента, 2 министерски кресла от общо 30 и има потенциала на малка и добре тренирана армия) беше изградено от и се поддържа с изключителната финансова и военна подкрепа на Техеран.

Този протест не е като онзи от 2009 г.

Мнозина наблюдатели се изкушават да сравняват тази протестна вълна с протестите от 2009 г., когато милиони иранци попитаха "Къде ми е гласа?", след като Махмуд Ахмадинеджад спечели втори президентски мандат с очевидна манипулация на изборните резултати. Върховният лидер на Ислямската република Али Хаменеѝ тогава обяви резултата за валиден, а демонстрациите бяха потопени в кръв. Убийството на 27-годишната Неда Ага-Солтан от правителствен снайпер тогава даде началото на особено жестоко насилие от страна на правителството, с което протестите бяха потушени.
Разликите между тогава и днес са важни, защото предопределят и възможните последици. За разлика от тогава, днес няма изявени лидери на протеста, които да бъдат посочени с пръст от властите, като изключим "дежурните" виновни Израел и "чужди сили". Това позволява на различни социални групи, дори и консерватори, да се включат, но създава и риск лесно някой да яхне вълната. От друга страна липсата на лидерство е сред основните фактори, позволяващи протеста да се разпростре и извън Техеран, за разлика от 2009 г. Този път протестират дори гражданите на Кум – град, който е средище на шиитска духовна семинария, славещ се с кроткия нрав на вярващите там.

Голямото географско разнообразие на протестните демонстрации до голяма степен принуждава силите за сигурност да "пипат" значително по-меко, отколкото през 2009 г. Най-важната и вероятно най-значима в дългосрочен план разлика е в исканията – ако през 2009 г. бяха изцяло политически в рамките на режима, то сега варират от чисто икономически до призиви за края на ислямското управление на страната. Понякога исканията на протестиращите дори си противоречат, което се обяснява с липсата на лидерство. 

Какво предстои?

Това е въпрос, на който само врачка може да даде отговор. Властите спряха достъпа до най-използваните социални мрежи "Инстаграм" и "Телеграм", а туитър е блокиран в страната още от протестите през 2009 г. В същото време вероятността режимът на аятолласите да падне клони към нула. От друга страна очакваното кърваво потушаване на протестите иронично ще доведе до още по-голямо разочарование сред младите иранци, а и сред по-възрастните им сънародници, което в дългосрочен план само ще създаде условия за наистина разтърсваща революция. 
Без съмнение в навечерието на 39-годишнината на ислямската революция от 1979 г. режимът на аятолласите е в тежка криза, от която най-вероятно няма да може да се възстанови.