В Северозападна България искали да се отделят, за да минат към Румъния. Вероятно искат да се спасят, преди някой „отгоре” да ги е раздал на свои приятели като порции. Защото точно това се случва в останалата част от Отечеството ни любезно: раздават го на порции, които биват изяждани. Корпулентно се наливат шкембета, а от порцията остават някакви грозни огризки.

Преди вече десет години решаваме да правим обучение в Банско. Решихме да проверим, все пак, за какво иде реч предварително, преди да ангажираме хотели и зали.

Тръгваме в средата на април. Наоколо пробива първата нежна зеленина на пролетта. Минаваме последния баир преди Банско и пред нас се ширва... Мордор – там, където преди това беше зеленият, уютен Хобитън.

В десет града се вдигат срещу строителство в Пирин

Нагоре по отсрещния баир са плъзнали легион бетонни кутийки – лошо копие на софийската Малинова долина. Над тях начеващата пролетна зеленина е разрязана от огромна кафява рана. Склонът е одран и съставен единствено от кал. По-надолу, калта се разпределя на по-тънки потоци, навлизайки в строежите. Това са улиците на новопостроения „световен курорт”.

Калта и бетонът заковават погледа така, че не забелязваме нито градчето, свито в подножието на бетоните, нито – величествения Пирин, ширнал се наоколо. Ужасът хипнотизира...

Буквално ми секна дъхът. Все едно някой ме беше ударил в слънчевия сплит.

Обърнахме колите обратно към София. Никога повече не стъпих в Банско. Няма и да стъпя. Не искам инфаркт.

След като изключих Банско от списъка, населяващ онова, Вазовото „Отечество любезно, как хубаво си ти!”, се разделих с 90 процента от морето; със Созопол вече се бях разделил в момента, в който заприлича на краен квартал на Пазарджик.

По-миналата година, пак пролетно време, се наложи да шофирам от Бургас до Несебър, където имах работа. Пътят, както помните, минава по бреговата линия. Отдясно, както си караш на север, е морето.

Банско иска нови хиляди декари за строителство

Ама – не е. Единственото море, което видях, беше заливът преди Ахелой. След това вдясно от мен се проточи безкрайна върволица от строежи – тип „Слънчака”. Преплетени помежду си, стиловете „мутро-барок”, „мутро-брутализъм” и „мутро-модерн” не допускаха погледът да стигне до морската шир. И така – километър след километър. Все едно – „Слънчака” се е пръснал като цирей и е залял всичко на десетки километри наоколо.

Два пъти бях убеден, че просто съм пропуснал Несебър и съм в дебрите на самия Слънчак. Чак спирах да се обадя по телефона на несебърци, да ги питам, дали не съм се загубил. Не бях. Просто Слънчака вече започва над Бургас и очевидно свършва (ако свършва) някъде преди Бяла; нямах силите да проверя лично, защото си спомних удара, който бях получил в Банско.

И тази част от моето Отечество е била раздадена като порции и съответно – усвоена като такива. Вместо Вазовото „пред всеки поглед нови, по-нови красоти” – мутро-бетон.

Отказах се. После се наложи да зарежа и Варна. Бях преди три години и на място се запознах с пораженията, нанесени от 20-годишната деспотия на българо-руска силова групировка.

Варна не прилича на български град. Имаме, у нас в България, градове всякакви – развити, развиващи се, западнали и западащи, дори на практика изоставени. Но Варна е друго – пост-съветски град. Прилича повече на Ташкент, Омск или Конюргенч, отколкото на Бургас, да речем, или дори на Карлово. Всичко – от оръфаните тротоари, през неразбираемото шофиране на местните и феноменалните цени на такситата, та до киселите физиономии и ръмжащия дискурс на персонала в магазините и кафенетата – всичко е пост-съветско. Чак се учудих да видя полицейска кола с надпис „Полиция”, а не – „Милиция”.

Цяла Варна е дадена, като порция, на местни сатрапи. И тя е усвоена, а онова, което е останало за нас, гражданите на Отечеството – е тъжна руина.

Простих се, преди 4-5 години, и със Седемте рилски езера. Напълно незаконният лифт, поддържан от всички власти за последното десетилетие и половина, всеки почивен ден бълва върху крехката екология на езерата чудовищно количество двукраки, облечени в лъскави анцузи с бели кантове и въоръжени с варени пилета и бири в двулитрови пластмасови бутилки.

Отиват до Бъбрека, изяждат пилето, изпиват бирите и се смъкват обратно надолу с лифта. Вестници, салфетки, пластмасови чаши, както и празните бутилки от бири остават, разбира се, на брега на езерото. Година-две ги събирахме след тях, докато не разбрахме – няма смисъл. Повече са от нас, а и не можем да сме там непрестанно.

Изоставих и езерата. И те вече не са мои; защото са порции.

Отечеството ми се свива като шагренева кожа, разпределяно на порции и парчета между всякакви негодници и измамници. Какво – след пет, десет, петнадесет – години ще е останало от онова, което Вазов описва така: „Що нямаш ти? Що липсва под синий ти покров / в случай, че Бог би искал Едемът да премести / и своя рай прекрасен при Емус да намести?”

Верно, Хемус засега стои, макар баирите покрай Панагюрище да са одрани от златодобивници, а реките край Пирдоп и Златица – отровени от хвостохранилища (запомнете: от всички хвостохранилища в България изтичат отрови).

И – какво? Да стоим и да гледаме, как все по-голяма част от нашето Отечество е раздавано като порции и превръщано в купчина опасни отпадъци? Да се надяваме, че до нас няма да стигне? Че накрая, каквото и да стане, ще можем да се оттеглим сред баирите на някой последен останал ни къс от Татковината? И – вижте Вазов отново – „ние в теб, майко, ще умрем чужденци”?

Онези, които изяждат нашето Отечество, къс по къс, за да поддържат шкембетата си – те няма да се спрат. Не се надявайте. Алчността няма граница. Ще се спре само тогава, когато не остане нищо за изяждане.

Все пак нещо е останало; късове от Отечеството, до което хищниците не са се добрали.

Трънско стои, защото гласува на референдум да не бъде одрано и изядено от златодобивници. Странджа стои, защото гражданите не допуснахме, преди години, да й бъде отнет защитения статут, та да бъде гората изсечена, а бреговата линия – бетонирана а ла Слънчака от Корал до Резово. Самият Корал стои, въпреки кметско-милиционерския тормоз върху онези, които го пазят от багерите. Велинград стои, преборил мераци за преминаване от балнеолечение и минерални води към минно дело. Струма продължава да си тече, където винаги е текла, защото преди години бяха преборени мераците тя да бъде прехвърлена към София.

Дори Миндя, за Бога, стои, защото преди време бе преборена конспирацията на шест общини да си изсипват боклука в река Веселина.

Забелязвате ли закономерността? Онова, което имаме останало от любезното ни Отечество, така възхищавало Вазов (и не само) – то стои, защото е опазено. От граждани, вдигнали се срещу плановете на властта да раздаде тяхното общо наследство като порции на свои приближени изедници.

Където из Отечеството ни любезно видите Вазовото „тук весели долини, там планини гиганти / земята пълна с цвете, небето със брилянти” – виждате го, защото някой се е преборил да го опази. Не е допуснал Отечеството му да става на порции за негодниците.

Да си вземем, прочее, Отечеството обратно от усвоителите на порции. То е наше. Не е храна, предназначена да им отглежда коремите. Наше е. Мое и твое е. Можем да го имаме и да го предадем на децата си – както са правили нашите героични дядовци и прадядовци – само, ако не си го даваме.

Моето – нашето – Отечество не е бетон или кубометри дървесина. То е онова, описано от Вазов:

Не минавайте, хора, към Румъния, Сърбия или Македония. Борете се тук, за своето.