"Никога досега след Втората световна война светът не е бил толкова близо до нов военен сблъсък с непредвидими и катастрофални последици."

Това се твърди в годишния анализ на института "Иван Хаджийски" за 2017 г. Оттам извеждат 18 акцента в световната и вътрешната политика, за чието развитие може да следим през 2018 г.

1. Война зад ъгъла

Не е направена решителна крачка към мир и успокояване на напрежението по света. Има вече структурна несигурност. През 2016 г. „вятърът на промените” по света задуха със сила, която напомни за 1989-а. През 2017 г. е налице и резултатът от глобалната динамика: живеем във все по-несигурен свят.

Международното напрежение расте до критичен предел. Никога досега след Втората световна война светът не е бил толкова близо до нов военен сблъсък с непредвидими и катастрофални последици.

2. Към многополюсен свят и консолидиране на НеЗапада

През 2016 г. светът направи решаваща крачка към многополюсна констелация. А през 2017 г. беше направена още една крачка в същата насока.

Свидетели сме на нова фаза на глобализация. Има възход на незападния свят, а общата тенденция е към глобална мултиполярност.

Влизането на Индия и Пакистан в Шанхайската организация за сътрудничество е нова стъпка към консолидирането на незападна позиция към глобализацията.

Продължаващото разбирателство между Русия и Китай е важен факт за света като цяло и влиза в противоречие с американското стратегическо мислене от времето на Кисинджър, според което разделянето на Русия от Китай е ключова предпоставка за реализация на ефективно глобално могъщество.

Ето защо идва часът на Изтока. Получава се парадокс: глобализацията тръгна като западен процес и беше призвана да събори границите пред Запада. Но сега реално ги събаря за Изтока.

Конкуренцията на САЩ с Китай добива водеща роля.

3. Разделен Запад

Сериозни са вътрешните разделения в западния свят – както вътре в глобалния лидер САЩ, така и между САЩ и неговите традиционни европейски съюзници.

Огласените от Тръмп намерения за преразглеждане на американските гаранции за европейската сигурност чрез НАТО формираха нагласа, изразена ясно от германския канцлер Ангела Меркел: „Трябва да разчитаме на себе си“.

4. Близкият изток и кутията на Пандора

В Близкия изток (а донякъде и в Северна Африка) трудно контролируем процес на промяна на границите може да отвори кутията на Пандора.

В Близкия изток убеждението, че Вашингтон насърчава кюрдите в амбицията им за собствена държава допълнително дистанцира от САЩ близкоизточни държави. САЩ дори се разминават с обичайния си партньор Великобритания, която в своята политика все повече залага и на Китай, и на Турция, и не приема негласната подкрепа на Вашингтон за кюрдите в Близкия Изток.

5. Демонтиран Обама, укрепен Тръмп

В международно отношение всички носещи колони на политиката на Обама (с изключение на противопоставянето с Русия) на практика са вече демонтирани:  „размразяването“ с Куба и Иран, „охлаждането“ с Израел, споразумението за климата, твърдата подкрепа за сирийските бунтовници, приоритизирането на Украйна и Кавказ, мъчителния стремеж към търговските споразумения ТПТИ и ТТП.

Без да отрича пазарните устои на глобализацията, консервативната вълна, която днес залива западния свят, е реакция срещу глобализацията. И явно САЩ вече намират ролята си в глобализацията по друг начин – прилича повече на американско оттегляне от глобализиращия се свят.

6. Часът на Русия?

Войната в Сирия, напълно възстановените руско-турските отношения, сближаването на Турция с Иран, немислимо допреди няколко години. Това са все успехи за руската външнополитическа амбиция.

За първи път от времената на Ануар Садат е налице „обръщане“ на Египет към Русия, разкриващо за руснаците нови възможности в Северна Африка и в частност в Либия.

Русия заиграва сериозна роля в Близкия изток. Там Западът като че ли губи. Но пък на Балканите именно Западът печели сега, а Русия отстъпва. 

7. Но може би по-скоро – часът на Китай

Скорошният конгрес на Китайската комунистическа партия утвърди националната и глобалната стратегия, еднозначно укрепи властта на Си Дзинпин и демонстрира единство, туширащо подозренията за нарастващи регионални противоречия.

Проектът „Един пояс – един път“ получава реални финансови и икономически измерения, а политическото му изражение, форматът „16+1“, все повече разширява китайското отваряне към Източна Европа.

Един прост пример за нарасналата амбиция на Китай: военните маневри на Китай в Джибути бяха възприети като нормално присъствие на една глобална сила в горещ район на света.          

8. Европа отново е източна и западна. Или консервативна и либерална

В идеологически план разделението в ЕС добива вида консерватизъм-либерализъм. В геополитически план то се вписва в разделението Източна Европа – Западна Европа.

Източна Европа, доминирана от силна консервативна вълна, е и все по-ангажирана с американската политика – не само военно (чрез засилващото се присъствие на НАТО), но и икономически (чрез опитите за енергийно обвързване по оста Север–Юг), по начин, който напомня позабравената доктрина за „Нова Европа“ от времената на Буш–Ръмсфелд.

На Запад, където либералната линия господства, зейват консервативни „пробиви“, които са свидетелство, че изборните победи над популизма и национализма са далеч от окончателни.

9. Системните партии се радикализират, радикалните – влизат в системата

В Западна Европа системните партии постепенно усвояват национализма и консерватизма, докато в Източна – консервативните и националистическите все повече придобиват системност.

Традиционната десница все повече се обръща към национализма. Това е третият етап в нейното следвоенно развитие – след линията на социално пазарно стопанство от 50-те години и неолибералния обрат от 80-те. Националистическо-консервативната ревизия е съпоставима по обхват с предишните, макар да не отрича неолибералните постулати в икономиката.

10. Западните Балкани – разликата между немския и англосаксонския подход и къде сме ние

Докато германската визия за Западните Балкани, въплътена в Берлинския процес, предвижда бавно и постепенно усилване на вътрешнорегионалната икономическа и политическа интеграция, то на дневен ред идва много по-отчетливото англосаксонско схващане за ускорена интеграция на региона, първо в НАТО, а бързо след това и в ЕС, като противодействие на руското влияние.

Това диктува и натиска над Сърбия да се „самоопредели“, и усложненото положение с Република Сръбска в Босна. Същевременно Германия продължава да излъчва сигнали, че интеграционният процес е преждевременен при наличие на твърде много нерешени проблеми между отделните държави.

На този фон решението на България да обяви предстоящото си европредседателство за „балканско“ е доста смел ход, който предполага много ясна рамка на политическите процеси в Западните Балкани, преодоляваща при всички случаи резервите на едни и съпротивата на други играчи.

11. България: многопосочна калимера

България налучка политическа линия, която може да се нарече „многостранна калимера” – добри отношения с всички, близки и далечни; и с глобалния лидер САЩ, и с неговите конкуренти; и с ЕС, и с Турция; и със Саудитска Арабия, и с Катар...

Налице са несъмнени постижения като договора с Македония и четиристранния диалог България, Сърбия, Гърция, Румъния.

В същото време основни приоритети – като влизането в Шенген, чакалнята на еврозоната и излизането от мониторинговия механизъм – остават само в перспектива.

12. Непосилната лекота на председателството

Пред страната ни се очертава нелека задача. България трябва да участва пълноценно и убедително в решения, засягащи: бъдещите отношения на ЕС с Великобритания, сценариите за засилена интеграция и вишеградските алтернативи, конфронтацията между Брюксел и Варшава, идеите за нови миграционни регулации и нов курс към Русия, рисковете от неглижиране на споразумението между Анкара и ЕС, офертите към Западните Балкани, бюджетната рамка и кохезионната политика за следващия програмен период.

Нито едно решение не е предзададено като резултат. Решенията ще имат непосредствен ефект и върху ролята на България в ЕС, и върху легитимността на самото управление. Всякакви прогнози за стабилността на мнозинството след юни 2018 г. са преждевременни.

13. (Почти) пълна консервативната победа в България

В България укрепват консервативните тенденции за сметка на либералните. Приоритет е стабилността, а не реформата.

Пародокс: българите ценят „стабилността“, но промяната на „статуквото“ остава първостепенно очакване на същите тези българи.

Няма голяма политическа сила, която да отстоява либерални политики и послания, с частичното изключение на ДПС, което обаче ги свежда до проблема за човешките права. И ГЕРБ, и БСП заемат по-консервативни ниши (при ГЕРБ дори консервативната ценност на стабилността се превърна в самоцел).

Изчакващият Слави Трифонов също не излъчва либерални послания. Либералите са в извънпарламентарната опозиция. 

14. Пълзяща концентрация на власт у нас

Пълзящата концентрация на власт при ГЕРБ продължава. Систематично биват изтласквани политически и бизнес алтернативи на формирания в последните години властови модел.

В това отношение ролята на Цветан Цветанов е ключова, не просто като на практика едноличен лидер на парламентарната група на ГЕРБ, но и като началник на местните структури.

Пресилено е да се говори за сблъсък между Борисов и Цветанов – и двамата в твърде голяма степен зависят един от друг. С няколко действия през годината обаче съвсем ясно пролича, че срещу Борисов вътрешна опозиция няма, но и думата му във вътрешнопартийните дела вече не се разглежда като „последна“.

Срещу този модел засега застава Румен Радев – опитвайки се и да бъде опонент, и да остава равноотдалечен. Задачата не е лека.        

15. Новата стара стратегия на ГЕРБ

Новата стратегия на ГЕРБ донякъде напомня курса от 2009 г. – едновременна битка и със старата десница, и със старата левица, под знамето на намерения за ревизия на прехода.

Макар да представляват съвсем отделни и независими случаи, „Каолин“ и „Техноимпекс“ са огледални образи на линията на ГЕРБ – компрометиране на дясното (чрез медийната му емблема Иво Прокопиев) и на лявото (чрез лидера му Корнелия Нинова), все заради прегрешения от прехода.

Рискът на тези действия отново може да се илюстрира с пример от миналото – как през 2013 г. и леви, и десни отговориха на ГЕРБ: „Вие ревизирахте не прехода, а демокрацията“.

16. БСП: „алтернатива на властта“ или „алтернатива на модела“?

Екипът на Нинова успешно принуди ГЕРБ да влезе във всекидневен режим на обяснения и оправдания, а също стъпи на терен, който по-рано бе „запазена марка“ за старата десница и на който ГЕРБ се чувстват уязвими – върховенството на правото и борбата с корупцията.

Категоричната опозиционност на БСП е плюс, който на фона на двусмисленото поведение на ДПС или „Воля“ превръща БСП в единствена реална парламентарна алтернатива на управляващите. Независимо от това, остават убежденията, че по немалко сектори на управлението разминаванията между ГЕРБ и БСП са по-скоро ограничени.

Затова и най-сложна и проблематична ще е за БСП крачката от „алтернатива на властта“ към „алтернатива на модела“.

17. Патриотите – предимствата на парадоксите

Каракачанов, Симеонов и Сидеров запазват много от своите противоречия (видими и на управленско равнище), но най-важното за тях беше да не си пречат взаимно и да се насочат в отделни писти. Успяват. 

Най-оспорваният член на правителството, Валери Симеонов, парадоксално се оказа и най-полезен за тях - защото със своето непремерено и крайно говорене поддържа представа за радикалност и несистемност, макар повечето му усилия да постигне нещо отвъд декларациите в крайна сметка не стигат далеч.

А най-големият враг на Патриотите, ДПС, което всекидневно ги атакува вътре и извън страната, отново парадоксално им прави и най-голямата услуга, защото ги легитимира в управлението според принципа „против волята на ДПС“.

18. ДПС – опасностите на затоплянето 

Битката с ДОСТ беше най-голямото изпитание за ДПС от много години насам и, може да се каже, успешно преодоляно.

Както при националистическата коалиция националистическият патос намалява, при антиердогановската партия ДПС значението на отношенията с Ердоган расте. За да бъде единна политическа сила, ДПС не може да пребивава прекалено дълго в конфликт с Турция.

Знаците за „затопляне“ откъм Анкара обаче крият опасност от външно овладяване.