На въртележката сме всички

Сега ще ви разкажа приказка. От която няма да помъдреете, нито ще заспите. Това е приказка, от която ще се възмутите, костите ви може би ще изтръпнат и във вас ще заситни истерията на неприемането. Ако това не се случи, значи едно от най-големите режисьорски имена на съвремието ни – това на Уди Алън – е слаб разказвач. Което – да смятаме така – да си го кажем честно, би било проява на лош вкус, предвид големите тиражи и броя прожекции в световен мащаб. Така се оказва.

Това се случва в Кони айлънд през петдесетте години на миналия век. А Кони айлънд е развлекателен център с плаж и увеселителни паркове в Бруклин, Ню Йорк. Нещо като нашия тщеславен Слънчев бряг. И още през 50-те плажовете му били пълни с господа и госпожи с красиви, не толкова изрязани колкото днес, бански костюми, капели и очила против слънце. И там именно заварваме един младеж – сладък, с изразена мускулатура и бронзов тен, който работи като спасител на плажа. И изучава Европейска драматургия, в това време мечтаейки да стане писател.

Няма да навлизам в подробности, но старият Уди си е свършил работата – образът му е немалко трагичен: млад сексапилен спасител с уклон към драматургичното изкуство и с премрежен, свалячески поглед – както са развити и останалите му герои. А те са: влюбена в него четиридесетгодишна семейна жена, която всъщност е бивша актриса, но в момента е принудена да работи като сервитьорка в ресторант за миди; нейният съпруг, който наскоро е отказал алкохола и който поддържа през повечето време празната въртележка с кончета; синът им от нейния първи брак, който е един малък пироман, и хубавата Карълайн – дъщерята на съпруга от предишния му брак, която бяга от мъжа си – гангстер. Всъщност Карълайн бяга от всичко и всички, защото е пропяла на полицията за всички тайни около скриването на трупове след убийствата, които мъжът ѝ и приятелите му извършили.

С две думи приказката звучи така. Връзката на семейната жена и младият спасител пропада, защото той се влюбва в доведената ѝ дъщеря. В това време малкият пироман извършва палеж след палеж, срещу което срещите с психиатър никак не помагат. Двама мафиоти откриват и отвличат – или дори и убиват – Карълайн. А съпругът на бившата актриса се напива – за пръв път от много, много време – и отчаяно я моли, при все нейната мигрена, любовна мъка, умора от работата и нетърпимост към него, да му помогне да преодолее страданието си по загубената си дъщеря, за чието изчезване е виновна всъщност… Точно тя – съпругата му.

Не знам дали се справих добре с нахвърлянето на сюжета на филма „Въртележка“ на Уди Алън. Най-добре е да се гледа. Но аз имам още приказки за разказване, при това не от Кони айлънд през петдесетте, а от България днес и в последните години. Макар че самият живот на Уди Алън е като абсурдистичен разказ за любови и раздели – една безкрайна питателна интелектуална игра със сексуален привкус, пренесена във впечатляващи филмови сюжети.

Приказки, които всички сме прочели и изгледали. Достатъчно е да отворим полицейската хроника, светските клюки или лайфстайл рубриките на активните новинарски медии. А някога по будките можеше да се намери и вестник, в който изобилстваха извратените истории на анонимни читатели.

Това е приказката за проститутката Мери, която работила като готвачка, преди да стане проститутка, но парите не ѝ стигали, за да изхранва двете си малки деца. Нейният бивш приятел налетял на майка ѝ, която държала бутик в "Люлин".

Това е приказката за Васко от дома за деца и юноши, който не се посвенил да признае, че изпитва влечение към други момчета. Приказка, разказвана от моя учител всеки път, щом стане въпрос за свободата да изразиш себе си и изобщо за смелостта.

Това е и приказката за дипломираната в НАТФИЗ актриса, която работи като сервитьорка в бар, за да плаща за квартира, в която живее с приятеля си. Онзи приятел, който ѝ направил бебе и се върнал при бившата си жена.

Това е приказка и за майката, откраднала гаджето на дъщеря си, за да му предлага тялото си за пари. За да прати детето си в университет в столицата.

Американският президент Тръмп свободно се показва в публичното пространство заедно с Мелания и Иванка накуп, които при посещението си в Саудитска Арабия не се свенят да покажат прическите и изящните си лица.

А приказките могат да бъдат много по-зловещи. Дори кървави.

Като тази за майката, която уби тригодишното си дете във ваната. Надявам се, не е забравено.

Или като приказката за незнайно как провъзгласилата се за Мис Свят Анита Мейзер, за която се предполага, че е удушила дванадесет години по-младия си съпруг със свински опашки.

И като историята на всяко едно издирвано – изчезнало, отвлечено или убито момче или момиче, дете или възрастен мъж. С които някой се е отнесъл жестоко. Блудствал е с него, изтезавал го е или го е умъртвил по жесток начин.

Наистина, тънка е границата. Границата между фантазно и реалност; между смелост и поквара; между правилно и неправилно. И имам чувството, че тази граница изтънява все повече и повече. И разгулът, водещ до безумие, и порокът, водещ до крайности, се редуват с позитивни новини. До следващия час и новата черна хроника.

Ако има такава закономерност, то тенденцията е смразяващо лоша. В най-лекия случай семейството отслабва като институция, крепяща обществото. За да отвори път на свободата – или е по-уместно да я нарека слободия… - свободата да следваш дълга към удоволствието, за който Фройд говори. И да рушиш традиции, да беснееш срещу старото, да крещиш яростно по патриархата, нацията и родното гнездо. Въпрос на избор, а?

А сега се сещам и за още една приказка – тази на един приятел. Той беше блестящ фотограф. Наистина – кадрите му бяха толкова вълнуващи, че за малко да ме откаже от четенето. Тоест, тогава си помислих, че бих могла да гледам фотографии, вместо да чета книги – толкова силни кадри. Но после той се запали по хазарта. И се завъртя на въртележката: първо голям кредит, после напускане на работа, след това още дългове, продажба на фотоапарата, заложни къщи… Един талант, който беше пожертван без кауза.

Това е тяхната история, това е твоята история, това са нашите истории. Всички сме на въртележката. Разликата е в няколкото стотин милиона долара, с които е направен филмът на Уди Алън. Както и неговите незабравими поетична трагичност, невротична романтика и сарказъм, заради които си струва гледането.

Очаквам неговият наследник – онзи пишещ и снимащ талант, който ще наследи сатирата му – да създава сценарии за третополови отношения, зачеващи роботи и всякакви еволюционни изменения от бъдещето.

А аз, която се възхищавам на морала и традициите, и на хората, които ги следват, ще продължа да гледам филмите на Уди Алън. Може би това не ни достига – полет на границата – между желаното и приетото за непозволено. Но все пак на границата.

Впрочем моят приятел – фотографът – се върна при родителите си, които го измъкнаха от блатото. Стискам палци всяка зловеща история да свършва щастливо, но за това са необходими вяра, подкрепата на близките и понякога действащо правосъдие.

Прочети цялата новина https://offnews.bg//nashite-avtori/na-vartelezhkata-sme-vsichki-672733.html

Свързани новини: