Историята на Лори

Дълго време се чудех да публикувам ли този текст. Дойде му времето. Дори една жена да отиде на преглед, след като го прочете, ще е от полза.

През 2016 в нашето семейство загубихме двама – братовчедка ми Лори, от рак, на 54 години, и съпруга й Пламен, от инфаркт, на 63.

През декември щяха да отбележат 32 години от сватбата си, които прекараха непрекъснато заедно. Спомням си как Лори ми сподели, че като гаджета идвали 15 минути по-рано на среща, за да не се принуждават да се чакат – в страна, където е обичайно да се закъснява.

Ето такива хора бяха, загрижени един за друг, а Лори – за всички, освен за себе си. Понеже нямаха братя и сестри, искаха голямо семейство. Отгледаха три деца и един внук, вече шестгодишен. За когото ще останат смътен спомен.

Изработваха църковна утвар. Предполагам, че са били единствените в България. Имаше времена, в началото, когато печелеха що-годе добре, но с много труд. После дойде кризата, а последните години пазарът бе залят с евтина продукция, внос от Гърция, изработена в Индия, и поръчките намаляха.

Живееха и работеха в квартал Павлово, с две от децата си и внука. Така и не успяха да продадат апартамента и да купят къща, както мечтаеха, за да си направят ателие. Работеха долу в мазето, условията не бяха особено добри, което вероятно също се е отразило на здравето им. Водеха сравнително отстранен живот – ранно ставане, закуска, слизане долу, работа, качване за обяд, пак слизане, работа, качване, вечеря, спане. Последните години Лори работеше в апартамента, понеже гледаше малкия, който им донесе много радост. В по-младите си години Лори свиреше на пиано и валдхорна, завърши Музикалната академия, умееше и да рисува.

Лори и Пламен бяха съвестни, скромни, интелигентни и коректни хора, обичаха това, което правят, и бяха добри в работата си. Имаха чувство за хумор, никога не залитаха политически. Не прекаляваха с нищо, не бяха дебели, арогантни, нахални. Е, пушеха. Но не чак толкова много, че това да ги убие.

Лори ми сподели веднъж, че кърви. Беше лятото на 2013, точно след смъртта на леля, майка й, която навремето имаше рак, но в ранна форма и успя да се излекува.

Kазах на Лори: “Нали ще вземеш мерки, спомняш си майка ти.” Тя отвърна: “Да, разбира се.” Бях сигурна, че ще го направи, понеже я познавам и й имам безгранично доверие, като сестра ми е, заедно отраснахме при баба и дядо, грижеше се за мен, винаги тя е била разумната и отговорната. Улисана в тъпотиите на живота, които ме сполетяха, през следващите две години така и не се сетих да я попитам какво става. Никога няма да си го простя, както и че не казах на мама, която по нейния си начин нямаше да остави Лори на мира, щеше да я пита непрекъснато и да я прати на лекар много по-рано, както всъщност се случи през последния месец, когато Лори най-после й бе споделила за вече непрестанните кръвоизливи.

Самата Лори, завъртяна от грижи и работа, понеже през последните години най-после се появиха поръчки, основно от Македония, и тя не можела да остави Пламен да се справя сам, така и не е намерила време да си обърне внимание. Както всички мислят. Но това не е съвсем така.

И затова го пиша този текст, защото провали в системата, здравната, обрекоха на ранна смърт двама почтени, читави членове на обществото, които за съжаление, се оставиха на системата. Понеже, според тяхното разбиране, всички си вършат работата, както те самите си вършеха своята. Което не е съвсем така.

За съжаление много хора в здравеопазването, а и не само там, не си вършат работата и последствията за всички ни за фатални.

Факт е, обаче, че и Лори, и Пламен можеха да се погрижат повече за себе си и че случилото се е и тяхна отговорност. В този текст не обвинявам никого, само посочвам проблеми.

В началото на септември 2015 Лори вече толкова е била отпаднала, от кръвоизливите, че най-после е потърсила лекарска помощ. Забавила се е заради работата, защото, когато имаха поръчки, клиентите винаги искаха всичко да е готово в много кратки срокове и двамата с Пламен нямаха никакво време за нищо друго. Хемоглобинът на Лори бил паднал много, не е създал фатален проблем само защото се е случвало постепенно и организмът е привиквал. Джипито й дала болнично направление. От Хематологията са върнали Лори, незнайно защо.

Приели са я в Пирогов, следобеда. Не й бяха дали нито вечеря, нито закуска на следващия ден, нито обяд, дори филийка хляб, понеже не бил предвиден порцион за нея – болна с толкова нисък хемоглобин и която принципно тежи около 50 кг.

Лори не беше почитателка на болничната храна, но в един момент й е премаляло от глад, а не е могла да стане да си купи нещо, защото е била на системи. Стиснала е зъби, както щеше да ги стиска месеци наред, до смъртта си.

Лори бе от хората, които никога няма да обезпокоят другите заради себе си, т.е. не би звъннала да помоли за храна, въпреки че всички близки биха долетели на мига. Споменавам лишаването от храна през този първи болничен ден, защото е симптоматично за липсата на достатъчно грижи за пациентите у нас, за отмиращата човещина. Не мога да си представя болница по света, която оставя пациентите си гладни или в която медицинският персонал не би се заинтересувал имат ли нужда от нещо, ако няма предвиден порцион и те не са в състояние да станат от леглото.

Още тогава, при първия гинекологичен преглед, е станало ясно какво се случва.

Докторката дори се ядосала и се карала на Лори как е възможно толкова интелигентна, симпатична, млада жена да се отнесе така към здравето си. По телефона Лори споделила на мама, че има огромна миома и още нещо, май раково. Това бе моментът, в който започна адът, и за самата Лори, и за цялото семейство. На следващия ден се разбра, някак тайно, обаче, че диагнозата е страшна. Информацията не стигна до Лори. А и нямаше потвърждение от изследванията.

Така и не проумях защо реалното състояние на болестта трябваше да се крие – толкова време, както и доколко Лори, в един момент, по-късно, осъзна състоянието си, защото и тя не споделяше, за да не ни тревожи. Но цялостното ми усещане е, че не разбра сериозността на своето заболяване. Тя вярваше докрай, че ще се оправи, и се бореше и беше готова да се бори докрай. Няма го и Пламен да го питам дали поне него са информирали, както е редно.

Водиха Лори хоспитализирана в Пирогов май цели три седмици, не съм напълно сигурна, но останах с това впечатление от думите й. През първата наистина лежа, докато й се вдигне хемоглобинът и й направят биопсия. Резултатите не показаха онкологично заболяване. Но се оказа, че биопсията не била взета както трябва. Докторът прати Лори вкъщи, да бъде със семейството си по празниците (22 септември) и за рождения си ден (23 септември) и да се върне след седмица за нова биопсия. Чудех се защо се губеше време. Сега си мисля, че може би просто е нямало значение.

Междувременно аз се опитвах да разбера какво се случва. Единият ми източник потвърди страшната диагноза, другият – диагнозата бактериална инфекция, с която Лори бе изписана от Пирогов, тъй като и повторната биопсия не показала
рак. Всички си отдъхнахме.

Изпратиха я за операция, с препоръка да отиде при хирурга, смятан за най-добър в България. Аз научих, че самият той бил опериран наскоро и това още повече е повлияло на мрачния му характер. Обадих се на Лори да я предупредя. Тя каза, че няма сили за възможно грубо отношение, и се отказа от него, но се отказа и понеже знаеше, че нямала рак, само миома, а при този хирург не може по Здравна каса и щеше да струва прекалено много пари.

Междувременно Лори настина. Затова нейните хора отидоха в Майчин дом и уговориха там операция с първия доктор, на когото попаднаха, което се оказа и късмет – може би, а може би не. Но Лори беше доволна от него, от дружелюбното му отношение.

Приеха я, след като пребори грипа, и я оперираха на 22 октомври (дядо ни почина на тази дата през 1996, и той си отиде заради Бърза помощ, като Пламен, т.е 20 години по-късно нищо не се е променило).

Операцията потвърди рак – на яйчника, обхванал цялата матка, другия яйчник. Всичко беше махнато, но имаше разсейки по перитонеума (серозната ципа, покриваща стените на коремната кухина и вътрешните органи), според епикризата, в която ракът бе определен като 1 стадий (при разсейки?). Препоръчваше се химиотерапия, от 4 до 6 курса, и преценка за лимфна дисекция. Не стана ясно имало ли е нужда от изчистване на лимфите и защо тази преценка трябва да се прави след химиотерапията, никаква конкретна информация не бе дадена. Доколкото разбирам, това е обичайна практика у нас.

Знаете ли как я бяха зашили Лори – в лявата страна на корема й бяха оставили буца, която стърчеше и контрастираше с гладката дясна страна. Сестрата, която й сменяла превръзката, хлъцнала, като видяла, и погледнала Лори въпросително
над очилата. Лори носеше очила и ми показваше как точно я била погледнала.

Това, на красива, слаба жена, която не изглежда на годините си, както биха казали в България, и на всичкото отгоре плаща за екип – 900 лева май бяха. Но може би така правят, надве-натри, когато са те отписали като нелечимо болна.

Следва на стр. 2

---

От стр. 1

След операцията брат ми предложи помощ, за по-нататък, да търсим лекари. Пламен му отговори, по неговия си начин, че няма нужда: “Tе, докторите, си знаят работата”. Ето това му виждане за живота и света в България отведе и двамата на онзи свят в рамките на по-малко от 9 месеца. А можеха да поживеят повече. Можеха да се радват на още внуци, и на правнуци. Но не Пламен е виновен.

Пратиха Лори в Онкологията и последваха 4 месеца химиотерапия, сравнително лека, явно, защото не й се отрази толкова зле. Даже започна пак да работи и да помага на Пламен. Наплете и голямо количество мартеници, много са й красиви. Оплакваше се единствено от отношението в болницата, от грубостта, как пациентите са принуждавани да чакат с часове, как де факто няма един лекуващ лекар, сменят се непрекъснато, колко нефункционираща е системата и колко е стресиращо.

За 4 април 2016 беше планиран първият скенер. Аз се върнах в София на 30 март, чухме се, всичко изглеждаше наред. Лори беше бодра, както обикновено. Тя бе изключително силна, ведра, любезна и винаги усмихната, както личи от снимката.
На 1 април сутринта ме събуди телефонът. Беше брат ми, разстроен, съобщи, че Пламен бил в болница, с инфаркт, след операция, и сигурно нямало да оцелее.

Не можах да повярвам. Обадих се веднага на Лори, плачеше.

Малко предистория е необходима тук. Пламен, както казах, беше интелигентен, вслушваше се в тялото си, преди време почувства болки в гърдите, отиде и си сложи стент, после втори. През лятото на 2014 за пръв път след много години отидоха на море, най-вече заради малкия. Пламен получи инфаркт там, но пак реагира навреме и в Бургаската болница го спасиха. Както каза Лори: “Бургаската Бърза помощ му помогна, софийската го умори.”

Разказа ми по телефона ми как Пламен я събудил към 2.30 часа рано сутринта на 31 март, защото не се чувствал добре, инхалаторът не помагал, хапчетата също, да будела малкия син да го закара в болница. Лори обаче извикала Бърза помощ – решение, за което горчиво съжаляваше и не знам доколко й помогна моето утешаване, че е постъпила правилно, защото това се прави в такива моменти, затова човечеството е развило подобни механизми. Докторът, чието име тя не искаше и да си спомня, дори не прегледал Пламен, даже не го докоснал, изглеждал абсолютно незаинтересован. Сестрата направила кардиограма. Отсекли, че нищо му няма, да отидел на другия ден да се диспансеризира при джипито. Искали предишната документация, оказа се, че в крайна сметка Лори я е намерила, явно не е било достатъчно бързо, най-вероятно къщата е била пълна с нейната болнична документация.

Аз не мога да проумея как е възможно доктори от Бърза помощ, които виждат онкоболна жена и съпруга й, който очевидно не е добре и е преценил, че има нужда от спешна медицинска помощ, посред нощ, и има и история на заболяването, да не вземат никакви мерки за него, дори и да се окажат тези мерки само превантивни. Ако тогава бяха закарали Пламен веднага в болница, можеше да оживее, а с това и Лори да не си отиде толкова бързо. Разбирам и че лекарите в Бърза помощ вече не са мизерно платени, т.е. не заплатата е проблемът, а отново – липсата на отговорност и човещина.

На сутринта Лори и Пламен отишли при джипито, тя искала да извика линейка, но Пламен настоял да се приберат – за да върне Лори вкъщи, предполагам. Те бяха такива хора. Големият му син го закарал в болница Св. Екатерина, където веднага го оперирали. Така и не го затвориха приживе. Отиде си след около 24 часа – по-малко от два дни след викането на бързата помощ. Сигурна съм, че се е опитвал докрай да се пребори, за да не й го причинява това на Лори. Най-ужасяващата първоаприлска шега, която битието може да поднесе.

Много харесвах Пламчо, ама, да си призная, не можах да си поскърбя за него, защото както аз, така и останалите бяхме обзети от онзи панически, сковаващ ужас как ще се отрази на Лори внезапната му смърт. Ракът е заболяване, свързано най-вече със стрес. Евентуалният положителен ефект от химиотерапията може да се изпари за нула време. Всички проклинахме доктора от Бърза помощ, но Лори не искаше да се занимава. Каза, че няма смисъл, няма да го върнем Пламчо, само ще дойдат още главоболия. Нямаше сили за тях.

Погребението бе насрочено чак за 7 април, заради скенера на 4-ти и да има време да се подготви както трябва. На 4 април сутринта отидох с нея в Онкологията и станах свидетел на абсолютно смазващото и смайващо нечовешко отношение, на което са подложени онкоболните в тая клета страна, поне в тая клета Онкология. Аз отидох към 9 часа. Лори и синът й бяха там от 7, когато обикновено ходят. Защото ако си сред първите 10 пациенти, чакаш малко по-малко. Тук предавам разказа й.

Първо чакаш на едни столчета на първия етаж, от 7 докъм 9 часа, после се качваш на третия етаж и чакаш на едни столчета там – това не са чакални, а коридори и има наистина десетина стола, които не са достатъчни, доста болни се подпират по стените. Тоалетна на етажа няма. Има една долу, хората не смеят да отидат, за да не си изпуснат реда. Горе започва голямото чакане да се качат докторите – основно млади жени без много опит (ще ме прощава джендър образованието ми в случая). Те явно следват протокол: или назначават изследвания (ден първи), или химиотерапия/скенер (ден втори). Но и двата дни болните май се водят хоспитализирани, въпреки че си отиват вкъщи, което, всички знаем, е масова практика. Докторите идват към 10-11 часа, предписват каквото предпишат и тогава слизаш на втория етаж, в доста хладно голямо фоайе, и там чакаш, пак с часове, на едни други столове, ако се добереш до празен, докато те извикат за съответната процедура. Това, разбира се, ако си от късметливите и системата не е блокирала.

На 4 април докторите се забавиха повече от обичайно, както отбеляза Лори, и май нищо не можаха да свършат, защото Москов пак бил променил нещо и системата блокирала. Казаха, че ще върнат всички онкоболни за следващия ден, след часове чакане! С такова човешко отчаяние не се бях сблъсквала. Смилиха се над Лори, защото бе останала вдовица, току-що, и трябваше да погребе мъжа си. А и беше за скенер, не за химиотерапия. После видях, че са се смилили и над други болни.

Но, преди това, докато чакахме в тясното, г-образно коридорче, сестрите минаваха от време на време на път за и от някъде и фучаха, че било много задушно. Беше от първите топли дни и единственият прозорец бе широко отворен, но не беше чак толкова топло, затова под него, въпреки тясното пространство в коридора, никой не искаше да застане, понеже можеше да се настине като едното нищо, особено ако имунитетът ти е отслабен поради раково заболяване. Повечето сестри бяха от типа бели, дебели, по къс ръкав и явно в перманентна нервна криза, и чувстващи се безобразно овластени да се разпореждат със злощастните болни. Разкрещяваха се всички придружители да се разкарат, защото нямало място, на какво приличало това, щели да се издушат заради нас. Явно в клетата родина онкозаболяването трябва да е и самотно преживяване.

Придружителите не бяха много, междудругото. И излизахме на стълбите, като видехме, че онези идват. По принцип медицинският, а и всякакъв персонал в сферата на услугите у нас не се отличава с особена любезност, но аз по-груби и безчовечни същества не бях срещала. И знаете ли, това, че работата им била тежка, не е оправдание, колкото и да си го повтаряме непрекъснато. Много хора по света го работят същото и не загубват човешки облик. Разбира се, ако са много зле платени, това вече е друг въпрос и изисква мерки.

Освен това бях истински покъртена от болните – за пръв път виждах такова примирение, до пълна невъзможност за ядосване, напълно нетипична за българите. Просто защото тези хора, някак вече и несъзнателно, нямат сили или си ги пазят, тъй като са изправени пред нещо много по-страшно – смъртта. А обществото и (не)здравната ни система ги подлагат на допълнителен стрес, на абсолютен геноцид. Виждах в тези хора също и страх, че ако посмеят да се противопоставят, са в лапите на безчовечността и от това лечението и животът им могат да пострадат. Подобно усещане е дъното, до което едно общество може да достигне.

Явно и с връзки не става в онкологията, защото по едно време от горните етажи слезе една жена на средна възраст, закръглена, към пълна, във възможно най-неподобаващото за болница, при това – ракова, облекло: пищно деколте, къс ръкав, прилепнали дрехи и елегантни черни обувки с много високи, изключително тънки токчета, на които затруднено олюляваше по стълбите плътен задник в подчертано тясна черна пола до коленете. Не носеше престилка. Явно беше някаква шефка, която доведе една двойка и нареди тях първи да ги приемат. После качи масивната си фигура обратно и горките новодошли чакаха наред с останалите. Ама и те се промъкнаха през блокиралата система.

Две неща, които си помислих тоя ден, ме стреснаха. Първото бе, че, ако някога се разболея от рак в родината, по-добре веднага, ама веднага да се застрелям. Но второто беше по-ужасяващо – когато видях въпросните сестри да си носят за
обяд хотдози, омазани с кетчуп, и други подобни боклучави храни (защото само това се предлага в лавката на Онкологията, където обаче има залепен списък с всички Е-та, явно за да знаят пациентите какво точно поглъщат!), и си казах, някак и с облекчение: ами.., те тия може пък скоро да се присъединят към болните, които малтретират, и да изпитат на собствен гръб какво е да си от другата страна и да се бориш с тази болест в тези нечовешки условия. Ето как липсата на човещина генерира още загуба на човечност.

Най-накрая Лори се сдоби със заветното направление и слязохме долу, на другите столчета на втория етаж, с ясното съзнание, че едва ли не сме “печеливши” тоя ден, поради смъртта на Пламен, и няма да се налага Лори да идва пак. Ето на това му се вика да удариш късмета по нашенски. Чакахме известно време там. Накрая извикаха Лори и я държаха два часа и половина – сама – някъде си, не можело никой да отиде при нея. А бяхме дошли трима близки, за да не я оставяме нито за миг сама, точно в този момент. Нищо не й бяха правили, просто е чакала да бъде доставено контрастното вещество за скенера или нещо подобно, нямало е други болни, на които евентуалните придружители да навредят или с които, не дай си боже, да си поговори. Да не говорим, че можеше да го чака това чакане заедно с нас, защото така или иначе скенерът беше на друго място. Сиреч, нищо не се е случвало, което да изисква току-що загубила съпруга си (поради безхаберието на родни медици) онкоболна жена (тя носеше траур), на която й предстои изследване, от което за пръв път ще се разбере какво точно се случва в тялото й и дали тя самата ще живее дълго, да стои изолирана толкова дълго време.

Добре, че Лори бе принципно силна личност и не даде вид, че това принудително осамотяване й се е отразило, но беше ясно, че всичко й идва в повече. Представете си по-лабилни пациенти как биха го преживели. Подобно поведение от страна на медицинския персонал, пълната липса на загриженост към болните, просташката овластеност са шокиращи. И вредни.

Този ден прекарахме близо 7 часа в болницата, докъм 14.30. Лори ми каза, че това е обичайното време, понякога е и по-дълго. 7 часа, от които половин час скенер, останалите – чакане и разиграване. И най-накрая, като свърши всичко, изпитваш такъв глад, че си купуваш от боклуците с Е-тата в лавката – кръговрата на (не)живота в България.

Резултатите от скенера излязоха в деня на погребението на Пламен, показаха разсейка в единия бял дроб (в родината ви отписват директно в такъв случай) и евентуално в прешлен. Прешленът вече я болеше от доста време и Лори бе започнала да пие болкоуспокояващи, основно спазмалгон, но и аулин. С времето щеше да поема все по-често токсичния аулин, защото само той и помагаше и нищо друго не й предписаха. Никой не се грижи за болките на онкоболните, които стават непоносими с напредването на болестта. Докторите не обясниха на Лори какви са резултатите й, от самата епикриза не става ясно, ако не си медицинско лице. А ние не посмяхме да й кажем, точно в този момент.

Познатите попове и владици направиха погребението на Пламен запомнящо се, за мен поне. Пяха над половин час, може би повече, за пръв път усетих успокояващата сила за тези православни заупокойни служби, когато се изпълняват така, както е било преди, предполагам. Беше хубаво, утешително.

Предполагам, същото е било и на нейното погребение. И двамата бяха много уважавани в църковната общност. За опелото на Пламен не взеха пари, не знам как е било за нейното. Същото, надявам се.

Понеже става дълго, ще се опитам да посъкратя детайли. Очаквахме, че ще се събира лекарски съвет, който да реши как да се продължи с лечението на Лори. Ами – не, просто някой предписа още 4 химиотерапии, със същите медикаменти, обаче я пратиха и на сцинтиграфия на костите, според препоръката от скенера, за да се разбере за прешлена. Пак не й казаха със сигурност разсейка ли е или тя скри от нас, но поне беше само на едно място.

След сцинтиграфията бяха препоръчани лъчетерапия (2 бяха направени, отново без никакви обяснения защо точно две) и инжекционно вливане на бифосфонати, което започна да се случва едва след като Лори най-накрая попита за него, понеже и аз й мрънках, защото бях изчела в интернет за разсейките в костите.

Но точно след сцинтиграфията Лори направи може би най-голямата грешка. Можеше да се премести в частна клиника, при по-добри доктори, където да й обърнат повече внимание, пак щеше да е по Здравната каса. Но тя се отказа. И знаете ли защо. Не само защото болните трудно сменят лечебно заведение. Ами понеже от Онкологията й предложиха да я включат в изпитанията на някакво швейцарско лекарство срещу повръщане, за което щяха да й платят 1000 лева.

Следва на стр. 3

---

От стр. 2

Представиха го като грижа към нея, защото е овдовяла, един вид услуга, от едното добро сърце. Може и така да е било. Никога няма една единствена гледна точка. Само че, първо, Лори не повръщаше. Второ, изпитанията на лекарството бяха в
начална фаза. Каквито и да било излишни медикаменти натоварват организъм, който се бори с доста напреднал стадий на рак. Трето, 1000 лева изглеждат доста пари, особено за Лори, точно в този момент, в който загуби съпруга си, а той изкарваше прехраната на семейството. Но всъщност 1000 лева са малко за подобни тествания, за които, предполагам, фармацевтичната компания плаща подобаващо. Оказа се, че накрая дори не са й дали и 1000 лева, а 800. Разбрахме го от децата й, след като си отиде, т.е. Лори не посмя да ни го каже. Болницата плащаше такситата, може затова да са удържали 200 лева, въпреки че подобни разходи би трябвало да се покриват отделно. Или пък, божичко, ДДС??

При едно от последните вливания на тестваното лекарство заради графика Лори трябваше да остане до 22.30 часа и да дойде отново на другия ден. Помоли ги да я оставят да преспи, за да не си ходи до квартал Павлово и да се връща, отказаха й, а мисля, че се водеше хоспитализирана. Как е възможно такова отношение – към онкоболни, които ползват за опитни зайчета?!

По тази причина най-отвратителното за мен бе, че за пръв път в Онкологията започнаха да й “обръщат внимание”, което всъщност я накара да остане там – надяваше се, че лечението й ще се подобри. Но това беше псевдовнимание. Защото, първо, не й казаха за разсейката в белия дроб, навярно и за да не се откаже от тестването на лекарството. Дори я успокоиха, че нямало нищо сериозно, което страшно ме вбеси. Аз трябваше да й го изтреса в един момент, когато не издържах вече как я манипулират, а и я виждах, че от болки и скръб отново е пропушила. Второ, да, станаха по-внимателни, след месеците чакане и грубо отношение изведнъж имаше промяна – сравнително бързо придвижване на документите, за пръв път напълно безболезнено вливане от някаква супердобра медицинска сестра, както каза Лори... (докато не свърши тестването). Доведоха й и друга пациентка, която минала през същото изпитание на същото лекарство и била “страшно доволна” (цитат). Но така и не посъветваха Лори, че наистина трябва да се направи магнитен резонанс, за да се видят разсейките по меките тъкани, установени при операцията, които скенер не лови. Да не говорим, че ако бяха направили ЗАДЪЛЖИТЕЛНИЯ входящ скенер, преди първите четири вливания, нямаше да се наложи втора доза от нови четири, напълно безсмислени вливания от същото. Защото скенерът след тях показа влошаване и “изненада” лекарите, че химиотерапията не действала. Ама нали текат клинични пътеки, кой го интересува какво лечение се провежда и дали е ефективно...

Междудругото, в Онкологията не се занимават да разясняват на болните евентуалните странични реакции от химиотерапията, каква диета да се спазва, какви мерки да се взимат, нищо. Само идваш, търпиш отвратителното отношение, чакаш на столчета долу, чакаш на столчета горе, чакаш на столчета по средата, вливане, отиваш си и другия месец пак така. А преди всяко идване се разкарваш до джипито за направление, в Онкологията ти правят изследванията на кръв и урина, но изведнъж спират да правят кардиограмата и ти крещят защо не са ти я направили някъде другаде, понеже такова било изискването, нищо че не са ти казали предварително. Лори мина и през това. И на всеки четири месеца – скенер. Които оздравели, оздравели, които се закрепили, закрепили се, които умрели – умрели. ТЕЛК също я размотава с документация за болнични всеки месец и не я пенсионира по болест. Честно казано, не знам как се справят с целия този ужас онкоболните, които нямат роднини да тичат с документите насам-натам, по безкрайните бюрократични прищевки.

След втория скенер казаха на Лори, че ракът бил мутирал, без да са направили нови биопсии. Как ги говориш тия неща на пациентите? Поискаха биопсиите от операцията в Майчин дом, за да ги изпратят в Щатите, да я включат евентуално в американско експериментално лечение, което явно се провежда в Онкологията. Това беше много мило. Големи надежди таяхме и Лори много се разочарова, че не се получи, защото показателите й не бяха подходящи.

Пак очакваше лекарски съвет да се събере и да реши как да бъде продължено лечението й, след като предписаната химиотерапия не действаше. Пак нищо подобно не се случи (то беше и лято, август месец, кой да ти се занимава, всички са в отпуска). Просто една от младите докторки назначи друга химиотерапия, вече много по-тежка, която отслабналият организъм на Лори не можа да издържи и която най-вероятно ускори края й. Още повече, че след първото вливане на новите медикаменти някаква друга докторка й предписа антибиотик, от който стъпалата на Лори страшно се подуха, вените й сякаш щяха да се пръснат, оплакваше се, че е много болезнено. Както се оказа, това било честа реакция, рече трети лекар, и затова вече не се предписвали антибиотици в подобни случаи, ама явно не всички доктори знаят.

Лори не само не получи извинение или съвет, като успя да събере сили и да отиде да пита какво да прави за подутите си крака, но същата тази лекарка, която й предписа злополучния антибиoтик и която била от най-грубите, й крещя защо е пропуснала второто вливане, което някой друг доктор беше отказал да й направи, защото Лори бе твърде зле вследствие на подутите си крака и хемоглобинът й беше прекалено нисък. Пратиха я да си го оправя, да си намери къде да й прелеят кръв. След като преодоля и това изпитание, Лори отиде за второто вливане, но не можа да го издържи докрай. И заради болките, които бяха станали нетърпими и от които вече не можеше да стои на едно място. По едно време, докато траеше тестването на швейцарското лекарство, й даваха някакви обезболяващи лепенки, като бонус. Но не за дълго.

Оттам, за горе-долу по-малко от 2 месеца, Лори свърши.

Когато състоянието й се влоши, страшно бързо, и децата й се чудеха как да я спасят, и да намалят болките, викайки и Бърза помощ, накрая успяха да уредят да я приемат в Oнкодиспансера. Само там докторка се беше смилила, макар да негодувала, че трябвало да оправя бакиите на Oнкологията. Никъде другаде не я искаха Лори. В Oнкологията не се занимавали с хоспитализиране на пациентите, те какво да им помагат там, след като са ги уморили. В Пирогов, където в началото държаха Лори три седмици, без да има нужда от толкова време, също не я искаха, накрая, когато наистина имаше нужда. Явно няма подходящи клинични пътеки, които да носят пари. А в иначе с идеалната репутация за онкологичното си лечение Сити клиник бяха казали на сина й, че първо трябва консултация със специалист, която, разбира се, не се покрива от Здравната каса. Бяха записали час за след седмица, например, когато Лори вече можеше и да не е жива – хубаво, нямали са възможност по-рано. Но, когато синът й отиде, защото Лори повече не можеше да помръдне от леглото, специалистът му казал, че трябвало първо скенер да се направи, все едно е голяма новина това, ама не можело при тях, и му взел 70 лева за тази “жизненоважна” консултация! Нямате срам!

В Oнкодиспансера преляха на Лори кръв, сложиха я на системи, обаче след 3 дни я изписаха. Толкова. Клиничните пътеки пак, предполагам. Може би е имала леко подобрение. Но за около две седмици. Толкова издържа отслабен организъм, който вече няма как да се бори с напредващата болест и за когото клинични пътеки няма открити! Няма открити! Мрете, неизлечими сте, и мрете вкъщи, и в болки.

Следва на стр. 4

---

От стр. 3

Дължа на Лорчо и Пламен този текст, не само като реквием за изгубените им ненавреме животи, но и като реквием за загубващата се човечност в нашето общество, нефункциониращите институции, преобладаващата безотговорност и липсата на загриженост към другите, пълното бездушие, мъртвата здравна система.

Да, и двамата можеха повече да се грижат за здравето си. Пламен е знаел, че му трябва операция, но е искал да изчака Лори да се оправи. И не спря да пуши. И явно се е притеснявал ужасно много за нея и затова получи инфаркт. Бърза помощ, обаче, можеше да му помогне, ако беше случил на лекари, т.е. на хора. От грижи за всички останали Лори се докара до много напреднала фаза на рак, коeто, изглежда, е билo абсолютно яснo на всички доктори, през които мина, от самото начало. Защо отписват такива болни. Сигурна съм, защото нямат надежда да бъдат излекувани. Но ми се иска да вярвам, че ако бъдат положeни усилия и системата се изгради смислено, като в други по-цивилизовани държави, към които България уж се числи, може поне да се гарантира известна продължителност на живота и някакво качество на живот. Когато споделях какво се случва с Лори на приятели чужденци, минали през рака, ме успокояваха, че медицината вече била много напреднала и дори в случаи като нейния не означавало, че ще си отиде веднага. А можело и да се излекува. Какво да им отговоря, коя медицина е напреднала...

Защо в България подобни болни не биват информирани или обгрижвани достатъчно и на тях се гледа само като на клинични пътеки, които носят или не носят пари?! В Пирогов Лори я размотаваха цели три седмици. После плати за операция в Майчин дом. Но така и не разбра какво е състоянието й, и я зашиха пет за четири. Като споделила с хирурга, който я оперира, че има болки в кръста и крака, знаете ли какво й беше казал: “Ами..., честито!” Прегърнал я през раменете и двамата се засмели. И какво означава това, питаше Лори.

Тръпки ме побиваха какво може да означава, но аз съм като нея, от оптимистичните идиоти, до края. Не исках да мисля за най-лошото. Какво й се честити – най-вероятна разсейка в костите?! И, да, как да се подхожда към болните в подобна ситуация? Ще кажете, то в България лечение няма, ние за психологията ще мислим. То в България нищо няма и затова за нищо не мислим, и всички са маскари и никога нищо не може да се направи, и затова сме все на тоя хал. И ако нямаме връзки, сме загубени. И оцеляваме по единично.

И последно, основният проблем с Лори е в тоталната липса на профилактика. Оказа се, че е потърсила лекарска помощ, както ми обеща. Ходила е при джипито, с оплакване от течение. Защо джипито не я е попитала кога последно е била на гинеколог, правени ли са й намазки, ехограф, защо не я пратила да я прегледат?!

На тази възраст, късните 40–ранните 50, когато жените навлизат в критическата и търпят хормонални изменения, подобни прегледи са още по-задължителни. В Япония получавам всяка година плик с документи за профилактични и онкологични прегледи, защото съм над 40. Ако не отида, ми изпращат картички да ме подсетят, че трябва да отида. През един период на връщане в България, когато платих медицински застраховки за три години назад, макар че по закон съм освободена, защото съм живяла и съм се застраховала в чужбина, получих направление за мамолог. Направиха ми мамография, която, изрече докторът, не показвала нищо тревожно, но само тя не била достатъчна (което е факт), трябвало и ехография, ама тя не се покривала от касата и, понеже колега доктор ме бил пратил, за мен щял да направи изключение и да ми вземе само 60 лева вместо 80. Тогава гинеколозите взимаха 20 лева на частно за ехограф и доста се изненадах. Колко жени ще си го позволят?! И аз си излязох, защото очевидно ме изнудваше. Та, не говоря за този тип “профилактика.” А за съзнателна държавна политика на превантивни прегледи, на достъпни цени, ако безплатно не е възможно. И в Япония плащам, но таксата е символична – колкото бих платила за един обяд навън, например. Всички знаем, че тези прегледи ще спестят много пари на Здравната каса, предотвратявайки тежки заболявания.

Наскоро попаднах на доклад, изготвен от чуждестранна неправителствена организация, че здравоопазването в България е на изключително ниско ниво и превантивна медицина няма, дори още не се говори за нея! Това – в страна, в която смъртността е изключително висока, на едно от първите места в света. Тези дни научих, че мамографията вече дори не се покривала от Здравната каса?! Да не говорим за нелепия мораториум върху нови лекарства и терапии.

Лори си харесваше джипито, викаше ми: “Тя дава направления, ако й поискаш.” И сигурно е така, особено когато вече си онкоболна. Но иначе проклетите направления все не стигат и ако не сте близки с джипито, нищо няма да получите. Лори не се е сетила да си поиска направление, понеже и тя, като Пламен, мислеше, че “те, лекарите, си знаят работата.” И казваше: “ние с Пламчо сме кротки, тихи хора, правим каквото ни кажат.” Такива хора нашето общество ги убива, за жалост.

Предполагам, че въпросната визита на Лори при джипито е била през есента на 2013, може би в началото на развитието на рака, във всеки случай след като ми каза за кървенето. Tогава Лори възстанови здравните си права, след като продаде апартамента, наследен от майка й (наложи се да го продаде заради 6000 лева дълг към Топлофикация, за сградна инсталация. Комисията за защита на потребителите беше насърчила леля да заведе дело, което, разбира се, загуби и така я сдоби с този нарастващ дълг – поредната идиотщина в клетата родина).

Естествено, Лори е можела да отиде на частно на гинеколог. Но колко жени го правят?! И защо да го правят, особено ако никога до момента не им се е налагало да ходят на лекар, като Лори, и са платили накуп сумата и пари – над 600 лева, за да възстановят здравните си права, които са прекъснали не защото са искали, ами пак поради финансови причини!

Лори плащаха към 500 лева месечно само за отопление, на газ или ток, п

Свързани новини: