Зловещата и притегателна енергия на криминалето

 

Причината за действието в криминалето и неговият виновник облъчват всичко, до което се докоснат, както се случи с убийците на Литвиненко. Попадащата в криминалния сюжет реалност се оказва радиоактивна и излъчва зловеща енергия, принуждаваща ни да се вглеждаме подозрително в картината. Тук нищо не е невинно. Всеки детайл може да се окаже улика, а ако не се окаже, значи е лъжлива улика, „зелен хайвер“, подхвърлен от автора, за да не скучае рибата.

 

 

Не чета кримки, гледам ги. Най-вече по икономически съображения – в телевизора се побира повече. Що се отнася до художествената проза, най-добре написаният детективски роман е „Братя Карамазови“. Почти до края не знаем кой убива Фьодор Павлович. И като разберем, с удоволствие препрочитаме книгата, докато обичайната кримка действа един път, като мухобойка, и ми става мъчно за драгоценното читателско време – да чакаш в протежение на триста страници изстрел. На екрана за това е нужен някой и друг час, а ефектът е същият.

Има разбира се и велико изключение, но и за Шерлок Холмс не мога да чета, тъй като знам наизуст всички разкази, и вече съм взел от тях каквото е възможно, най-вече района на местопрестъплението. Именно Конан Дойл ни откри Закона за убийственото привличане. Престъплението притежава сюжетна гравитация, която прави интересно всичко около него.

Причината за действието и неговият виновник облъчват всичко, до което се докоснат, както се случи с убийците на Литвиненко. Попадащата в криминалния сюжет реалност се оказва радиоактивна и излъчва зловеща енергия, принуждаваща ни да се вглеждаме подозрително в картината. Тук нищо не е невинно. Всеки детайл може да се окаже улика, а ако не се окаже, значи е лъжлива улика, „зелен хайвер“, подхвърлен от автора, за да не скучае рибата.

Задължително условие за съществуването на кримката е повишената бдителност, която обезпечава етнографското богатство. Пейзажът, в който се развива криминалната история, има особено значение за свидетелите на престъплението – за нас.

Любовният роман е в света на чувствата, драмата е в сферата на абстракциите, абсурдът не се нуждае от подробности, а фантастиката съществува извън възможното. Но за кримката е нужно особено конкретно, пределно материално и безспорно опознаваемо място на действието.

Всъщност затова кримката е отличен инструмент за познание. Тя е глобусът на глобализацията. Без труд и усилие криминалното повествование ни пренася в интимни проблеми, запознава ни с екзотични нрави, демонстрира национален характер и дешифрира уникална менталност.

Днешната телевизия е интернационалът на детективите, където редом с тези от свръхдържавите участват и детективи от малки държави като Сингапур. Особено добре се представя 300-хилядната Исландия, снимаща на непонятен дори за скандинавците език популярни навсякъде сериали за убийци, дефицитът на каквито в тази страна е очевиден. Вярно, преди 20 години хванали един, но той вече е излежал присъдата си, а междувременно в затвора написал ръководство за риболов на сьомга.

2

Трудно е да си представим страната, където се издига Замъкът на Кафка. Няма на света пустиня с едно единствено дърво, под което Владимир и Естрагон очакват Годо. Искам, но не мога да си въобразя Слънчевия град на Незнайко, нито Мир полудня на Стругацки. Затова навярно няма човек, пред очите на когото да не е Лондон на Шерлок Холмс. На него, а не на Шекспир, нито на Джейн Остин и дори не на Дикенс принадлежи Англия, и затова тя къса билетите. В бившата империя по старому слънцето никога не залязва: все някой някъде гледа английски детективски филм.

Сериалът „Midsomer murder“ („Убийства в Мидсомър“) е показван в 204 страни. Това е с 10 страни повече, отколкото са в ООН, и с 10 по-малко от страните-членки на ФИФА.

Зрителите с благодарност попиват легендата за добрата стара Англия, която има такова отношение към реалността, каквото и Шерлок Холмс, тоест – никакво. Но тази художествена измислица се крепи на три кита, всеки от които вярно служи на Острова: уют, невъзмутимост, хумор. Класическото английско убийство се различава от всички останали не по психологията на престъпника, не по майсторството на детектива, не по заплетения сюжет, а по контраста между идиличността на мястото на действието и кукленския кошмар.

Американците се смеят на това.

„В Англия – пише американският класик в жанра Реймънд Чандлър, критикуващ безжизнеността на британската кримка – пишат възрастни дами от двата пола.“

При Агата Кристи няма истина и грам реализъм. В нейните романи животът е излъскан до блясък и лишен и от най-малки признаци на здрав смисъл. Поаро играе ролята не на Херакъл, както подсказва и името му Еркюл, а на Гъливер.

Попадайки в странна държава, той не се уморява да се учудва от нейните обичаи, които го принуждават да се шегува с местните ченгета, да скромничи и да обяснява разликата между Франция и Белгия.

В Америка Поаро не би оцелял: там навсякъде стрелят. В Новия свят кримката се превръща в престъпна драма, където престъпниците не отиват в затвора, където е трудно да се разграничи престъпникът от блюстителя на закона, където всичко е като в живота, само че по-лошо.

И двата вида кримки имат своите поклонници, но те рядко се засичат, ако разбира се не става дума за Хичкок! Преминавайки от една традиция в друга, той засажда чуждоземните цветя на злото заедно със старите добродетели. Филмите на Хичкок са възхитително неправдоподобни, парадоксално привлекателни и забавни, без да престават да ни плашат. С такъв набор кримката излиза, подобно на Шекспир, извън рамките на всеки жанр, създавайки свой собствен.

В романските страни кримката им се получава по-лошо, отколкото при техните северни съседи.

– В какво е разликата – попитах веднъж Мартин Смит Круз, автор на бестселъра Gorky Park (Парк „Горки“) между островните и континенталните детективи?

– Елементарно –отговори той, – Холмс е частник, а Мегре е полицейски служител.

Разбира се това правило не е универсално. В модерния днес скандинавски „ноар“ шведски и датски инспектори година след година забавляват международната аудитория. Всеки от тях привнася в стандартната процедура на разследването нещо неестествено и изкривено – характер, както е при Стриндберг, и меланхоличен темперамент, както е при Мунк.

– На Север – ни обясняват – лицемерната обвивка на добродетелите е по-дебела, пороците се крият по-надълбоко, и толкова по-интересно е да бъдат извадени оттам.

По-малко от всичко обаче ми е позната родната разновидност на жанра. Не разбирам какво говорят руските герои, тъй като съм загубил способността си спокойно да пренеса говоренето от МХАТ в нехарактерна за театралната школа среда.

 

3

Еврипид пише около сто пиеси, Софокъл повече от сто, Калдерон – двеста, Лопе де Вега – две хиляди, но никога светът не е познавал епоха, която така остро да се нуждае от драматурзи, както нашата. Културата след Гутенберг тайно замени романите с телевизионна драма. Дори не забелязахме как сериалите станаха вечерното ни „четиво“. Сега лъвският дял от развлеченията ни се осигурява от тв криминалета от всички страни, народи и разновидности.

Въпреки културните особености и авторската фантазия всички те се вписват в една композиционна схема и се въртят около трупа. В търсенето на нова форма на съществуване художествената фикция се връща към паметния от Омир източник – убийството. Честертън, който пише за детективите по-добре, отколкото композира, прави ясна апология на жанра:

– Всяка високонравствена история – твърди той – във всички времена е история, съпроводена с убийство.

На друго място добавя:

– Историята на убийството на един човек от друг винаги е по-смислена от история, в която няма смърт, обединяваща ни със своето мълчаливо присъствие.

Връщайки се на сцената и запълвайки синия екран, криминалният сюжет на всички езици означава едно и също – ескапизъм. Развличайки и утешавайки, той ни позволява да избягаме в света на контролираното насилие, където следствието издирва причината и непременно я намира. Не ни е жал за жертвите, у които има поне едно нещо, заради което си намират своето. Не се тревожим за следователя, той така или иначе ще успее. Безразлична ни е психологическата и каквато и да е друга достоверност. Гмуркайки се в изсмукания от пръстите като в романите на соцреализма сюжет ние се радваме, че там можем да си починем от всекидневната реалност, където престъплението е лишено от смисъл и където управлява хаосът.

В днешния живот за насилието няма оправдание. Всяка война – от световната до донбаската, е грешка, всеки терор – от гражданския до ислямския – не води доникъде, и затова никой убиец не знае какво и защо го прави. Но колкото по-малко днешният свят се върти по някакви стройни правила, толкова повече ние се нуждаем от тях.

В крайна сметка криминалето умее да върти само един сюжет. Той разказва за това, как разобличавайки престъплението, детективът връща правилата, без които ни е трудно и болезнено да живеем.

„Новая газета“

Илюстрация: Пьотр Саруханов

Превод: Рени Нешкова

 

 

Прочети цялата новина http://www.transmedia.bg/2018/01/21/%d0%b7%d0%bb%d0%be%d0%b2%d0%b5%d1%89%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b8-%d0%bf%d1%80%d0%b8%d1%82%d0%b5%d0%b3%d0%b0%d1%82%d0%b5%d0%bb%d0%bd%d0%b0-%d0%b5%d0%bd%d0%b5%d1%80%d0%b3%d0%b8%d1%8f-%d0%bd%d0%b0-%d0%ba/

Свързани новини: