Всички се познаваха, макар селото (сега вече град) да беше голямо. Имаше хора, които не приличаха на никого другиго, но и те бяха част от общото. Например Станчо Джуджето, мъничкия човек с костюм, работил беше в цирк, но вече се бе пенсионирал. Той говореше много сериозно, макар всички да му помагаха като на дете, ако се наложи да се качи някъде. От съвсем малки знаехме, че ако срещнем Станчо Джуджето, трябва да се огледаме дали няма нужда от нещо, което не може да стигне.  Имаше и една двойка, никой не ги беше виждал поотделно – тя чуваше, а той виждаше. Движеха се винаги под ръка.

Друго невиждано цвете, цъфнало кой знае как в селото, беше Нямото. Нямото беше ням мъж, който се обличаше като жена. Ходеше ситно-ситно, с пола и блуза, бяла кърпа на главата, затъкнато мушкато зад ухото и червисан усърдно. Нямото беше безобиден, но момчетата обичаха да го дразнят, той хукваше да ги гони, а те през смях пищяха и тичаха. С нас, момичетата, понякога спираше да си играе на дама. На всички селски събития с похапване – помен, сватба, кръщене – Нямото биваше нахранен. Говоря ви за далечно време в края на 60-те години на миналия век, когато децата замръквахме на улицата, вечер си разказвахме страшни приказки, а през деня играехме на диверсанти. Не знаехме точно какви са диверсантите, но общо взето си мислехме, че това са едни страшни хора отдалече, които идват тайно, за да развалят добрия ни живот. Всеки непознат човек можеше да бъде диверсант, следяхме го, вълнувахме се, докато се окажеше, че е нечий чичо от съседно село.

Опитвам се да си представя всички тези хора от онова място и от онова време, събрани в читалището да обсъдят Истанбулската конвенция. Това бяха хора, които никога не говореха неща, които не разбират. Говореха малко и знаеха какво казват. Вероятно щяха да попитат какво означават две неща: какво е социална роля/джендър и какво е домашно насилие. По първия въпрос някой щеше да отговори: Ами това се отнася за такива хора като Нямото. И общото мнение щеше да е: Ааа, добре, Нямото не е като нас, пък ей го Нямото, не можем да се правим, че го няма, сложете го и него до нас. И толкова. Виж другият термин „домашно насилие“ нямаше да бъде разбран толкова бързо. Ама хич ли не може да ударим жена си?! Ами ако заслужава? Психологически тормоз пък какво е? Вий ли ще ми кажете какво да правя в къщата си и тъй нататък.

Този текст не е мнение по Истанбулската конвенция. Той просто пренася картина от едно време, в което живеехме в пашкул, до време, в което сме пеперуда, учеща се да лети в огромен, отворен свят. Социолозите биха го нарекли, те го и нарекоха впрочем, сблъсък с модерността. Всичко се промени, освен едно – пак се оглеждаме за диверсанти. Винаги ще има диверсанти, защото тях ги ражда страхът ни, че нещо опасно витае около нашия свят. И си мисля: добре, ако и тогава, и сега опасността е една и съща, как така тогава успявахме да бъдем нещо общо, въпреки че бяхме различни. Спомням си добре: без много думи, с човеколюбие успявахме.

Текстът е публикуван в Редута.бг. Подзаглавието е на редакцията.