В която и държава да живеят, кюрдите водят трудно и опасно съществуване. В Иран кюрдският народ на запад страда от големи преследвания от Ислямската република, докато в Ирак кюрдите на север бяха изправени пред добре организирана военна операция. Те станаха и обект на дипломатическа инициатива - илюстрация на това, че въпреки политическите разногласия в Близкия изток кюрдските стремежи са в състояние да обединят Ирак, Иран и Турция в обща опозиция след референдума за независимост, пише в "Гардиън" Гарет Стансфилд*.  

Още по-поразителен е фактът, че западните сили също се обединиха срещу своите съюзници, иракските кюрди, които бяха толкова ценни в борбата срещу "Даеш". Начинът на разсъждение на западните правителства е логичен - даже хладно безпристрастен, - тъй като те остават ангажирани с политиката си за запазване на териториалната цялост на Ирак. Но от гледна точка на кюрдите те изглежда са полезни помощници, когато са необходими, и забравени приятели, когато не са. 

Този модел отново е в действие в далечния север на Сирия, в Африн, който е под контрола на Силите за защита на народа (СЗН) и техния политически партньор партията Демократически съюз (ДС). Според Турция тези групи са синоними на Кюрдската работническа партия (ПКК), обявена от Турция и западните страни за терористична организация. Групите, напротив, твърдят, че са изцяло сирийски и са обвързани с Рожава, както те наричат региона, който би бил автономен в бъдеща федерална Сирия. Те са и твърди съюзници на Запада в битката с ИД. 

Проблемът в тези доводи е в това, че всичките съдържат елемент на истина. Колкото и упорито лидерите на ДС да твърдят, че не са част от ПКК, косвени обстоятелства свидетелстват за друго. Това не е изненадващо. Преди време ПКК бе базирана в Сирия и правителството на Сирия поддържаше в продължение на години политика да насърчава сирийските кюрди да се включват в ПКК. Един ден тези бойци ще се завърнат у дома. Така че, макар това да не означава, че СЗН е ПКК, разбираемо е защо Анкара твърди обратното. 

Все пак кюрдските групи са се доказали като политически отговорни с администрирането на своите територии в обстановката на хаоса от гражданската война в Сирия, започнала през 2011 г. А във военно отношение СЗН сякаш станаха близкоизточен еквивалент на спартанците. С ограничена екипировка, но с огромна дисциплина и абсолютна убеденост техните бойци се сражаваха упорито и накрая успешно защитиха Кобане. Този епизод ще бъде разглеждан от историята като повратен момент срещу ислямските джихадисти, която дотогава бе смятана за неудържима. 

После, като главна съставна част от Сирийските демократични сили (СДС), те изтласкаха "Даеш" от село след село, не само в североизточна Сирия, но и по границата с Ирак на юг чак до провинция Дейр аз Зур. В сътрудничество със западни (най-вече с американските) въоръжени сили кюрдите придобиха опит и умения, които укрепват внушителните им вече позиции. 

Накратко казано, от западна гледна точка, натовският съюзник Турция има право, но тогава право имат и кюрдските съюзници в борбата срещу "Даеш". Когато си изправен пред почти невъзможен избор, вероятно е по-лесно да избереш по-малкото зло. Но Африн не е битка, която западните правителства могат да пренебрегнат с лека ръка, както сториха с кюрдския референдум в Ирак. 

На тактическо равнище закалените в битки кюрди вече нанасят сериозни загуби на протурските сили. Дали въоръжените сили на Турция биха имали по-голям успех? Това е малко вероятно, а даже и да го направят, това ще бъде на доста висока цена. Турските военни все още се възстановяват от провалилия се опит за преврат през юли 2016 г. срещу президента Ердоган. Ако турските сили или даже техните помощници затънат в кръвопролитна битка в Африн, тогава решението на Ердоган ще бъде поставено под въпрос от населението, което самият той направи по-националистическо и антикюрдско. 

Нещо повече - кюрдите в Турция може да се възползват от подема в кюрдската войнственост и да задълбочат своя бунт. Такова надигане на кюрдския национализъм ще се прояви също в Ирак и Иран. При един разраснал се бунт, започнал с успех или даже с достойна загуба в защитата на Африн, едно по-мащабно въстание на кюрдите срещу своите държави и съюзници не е извън сферата на вероятностите. 

Това евентуално кюрдско домино би имало трансформиращи и непредвидими последици и даже би разместило границите на държавите в Близкия изток. Има и друг възможен ефект на доминото, заплаха за който вече идва от Африн и е още по-обезпокоителен за Запада - въздействието върху единството в НАТО. 

За Русия намесата в Сирия предостави възможност да подкопае единството в НАТО, да прокара руските интереси още повече в Източна Европа, в Балтийския регион и даже отвъд, на други места. След като Русия привидно помага на турската операция в Африн - като дава разрешение да се използва въздушното пространство и като осъжда САЩ за "едностранните" им действия в подкрепа на СЗН, - Москва би могла да претендира, че поне отчасти е дирижирала един прекрасно скроен план. Две страни от НАТО - САЩ и Турция или най-малкото техни помощници - може да се окажат въвлечени в много кръвопролитен и продължителен конфликт. 

Затова събитията в Африн не засягат само бъдещето на кюрдите от севера на Сирия. Далеч не. Те могат да променят региона - особено Турция, Иран и Ирак - и да имат тежки последици за Запада, докато той се изправя пред предизвикателството на все по-влиятелната, динамична и способна Русия. 

Време е Западът да застане пред неудобния въпрос - какво иска да постигне в Близкия изток освен повърхностните изявления за мир, стабилност и демокрация? Това със сигурност е изключително труден въпрос, но той трябва да получи отговор. При липсата на отговор събитията в Африн и това, което може да произтече от тях, ще продължат да пораждат последици, които да бъдат от полза за други.

* Авторът е професор по близкоизточна политика в Института по арабски и ислямски изследвания към Университета на Ексетър. Препечатваме коментара от БТА.